Петър Марчев: Творчеството възприемам като възможност за изповед на Вярата

Разговор на Дария Захариева с Петър Марчев, писател, журналист и… сценарист, чийто проект „Оловния цепелин” бе отличен на фестивала „Покров Кино”

…А ако трябва да говорим за архиерей, най-пресен е споменът ми от общуването с грузинския митрополит Исая, който също беше участник в кинофестивала в Киев. Отначало, по външен вид, той бе неотличим от обикновен монах. А после Владиката ме порази със своята любов. Вече се бяхме запознали, бяхме беседвали на църковни теми; по време на един обяд той влезе в ресторанта малко по-късно. Минавайки край мен, аз понечих да поискам благословение. Но той не ме остави да стана, а просто ме целуна ей-тук, по рамото. За благословение… Незабравим жест.

Господин Марчев, научихме за Вашата награда за сценарий , която сте получили на фестивала „Покров Кино”, но искам и Вие да ни разкажете за този голям форум в Украйна. Какво представляваше той? Какви хора срещнахте там?

От 12 до 16 октомври в красивия Киев се проведе четвъртото издание на Международния фестивал за православно кино „Покров”. По време на трите фестивални дни 37 филма се състезаваха в разделите игрално и документално кино. В трети раздел се конкурираха телевизионни програми с православна тематика. А самото откриване в Дома на киното мина с изненадваща за мен тържественост – в препълнената зала (с правостоящи), в присъствието на двама министри, много депутати, Негово Светейшество Владимир, митрополитът на Киев и цяла Украйна, приветства всички гости и участници и откри фестивала. Главата на Украинската православна църква лично благослови и връчи наградите на авторите на петте отличени творби в Сценарния конкурс, който се провежда за първи път. За моя най-голяма изненада (и радост), сценарият ми „Свинцовый цеппелин” получи първата награда. Любопитно е, че след награждаването последваха изпълнения на рок-групата „Братя Карамазови”. Да, това е истинската фамилия на тези момчета. Първата фестивална вечер завърши с премиерата на един забележителен филм – игралната лента “Остров” на режисьора Павел Лунгин, с популярния Петър Мамонов в главната роля…

Малко повече за организаторите на фестивала – той е създаден от кинокомпания „Покров”, чието седалище е в Светотроицкия Ионински манастир. Директор на компанията и на кинофестивала е продуцентът Александър Акулов – известен в рускоезичния свят с тв-поредицата „Паломник”, която представя православните светини по целия свят, започвайки от Светите земи.

По време на втория фестивален ден се състоя една много показателна кръгла маса на тема „Проблеми на християнското кино”, на която бяха поканени ръководители на основните киевски телекомпании. Основният проблем – нежеланието за излъчване на православни филми – бе тълкуван от тв-босовете с вълшебната думичка „рейтинг”! Все пак, като основен извод на кръглата маса се наложи мнението, че преди всичко православното кино трябва да бъде качествено като изкуство, за да може да заинтригува и невъцърковения зрител.

Ние, извънкиевските участници, бяхме настанени в светата Киево-Печорска лавра. Този, който е имал щастието да попадне там, има представа за какво благодатно място става дума. Там, в пещерите на лаврата, се покоят светите нетленни мощи на над 150 светци; а храмовете, които греят със златните си кубета на хълмистия бряг на Днепър, е трудно да се преброят…

За срещите, които имах на този фестивал. Само по себе си, това беше едно истинско малко чудо – по Божия промисъл да срещнеш единомишленици, православни братя и сестри от различни страни. Това бяха сценаристи, режисьори и продуценти от Москва, Самара, Вятка, Санкт Петербург, Харков, Беларус, Грузия… Една от най-интересните ми срещи бе със сестра София, която е президент на Фестивала за руско православно кино „Встреча”; той се провежда в град Обнинск, в Подмосковието. Истинско щастие е общуването с тази и лъчезарна, и смирена жена, приела монашество преди четири години. С благословението на техния Владика, тя оглавява един православен просветителски център и същевременно преподава на студенти в Педагогическия университет в техния град… Привет!

Този Фестивал беше истински празник на любовта и Православието, поне за мен. Въобще, на православния човек рядко му се случва да попадне на подобен форум, където може да общува с единомишленици от различни страни. И да се убеди със сърцето си, че понятието „Братя и сестри во Христа” не е изпразнено от смисъл и в днешния ден…

По повод наградата – аз споменавам в отговора на първия въпрос, че това е наградата за най-добър сценарий. Организаторите обявиха, че е създаден международен фонд, който ще събира пари за екранизацията на моя сценарий „Оловния цепелин”.

Накрая, искам да благодаря от сърце на няколко души – истински православни християни, които подпомогнаха превода на сценария и участието ми в този фестивал. Става въпрос за управителите на казанлъшките фирми „Катекс”АД, „Строителна механизация”, „Саламандър ДАС”, „Россия” и „Мончев”. Бог да им въздаде хилядократно за добрината!

Къде се намира България сред другите православни страни, които творят съвременната си религиозна култура?

Трудно ми е да преценя, но съм убеден, че ние, православните българи, сме длъжници на ближните си. За да бъде създадена, да придобие обществото ни една православна култура, трябва да обединяваме усилията си. Например писателите, които живеят в православната вяра, биха могли да се сдружат по някакъв начин; същото важи и за журналистите, за кинодейците. Защото нали Христос е казал, че: „където сте двама събрани в Мое име, и Аз ще Съм между вас”. И другото е – да си припомним нашия позабравен дълг: да мисионерстваме. Да се мисионерства колкото със слово, толкова и с дела. Защото, както каза сестра София в Киев: апостол Павел е имал свой тв-канал – християнската община, която го приемала и разбирала. Но той пренебрегнал спокойствието си и потърсил друг тв-канал – Ареопага – за да проповядва сред ближните си, да благовести Божието Слово, въпреки опасностите…

Разкажете накратко какво представлява наградената Ви творба. Само към поколението на Led Zeppelin e адресирана тя?

В сценария „Оловния цепелин”, а и в книгата ми “Led Zeppelin – романът” (Издателска къща “Жанет 45”, 2004), по която е написан този сценарий, става дума за трагичната невъзможност на съвременния човек да полети, обременен от оловото на своите страсти. Гордостта, егоизмът, сребролюбието, сладострастието, наркоманиите… Полетът, поривът към Бога, който е заложен във всяка човешка душа от момента на сътворението, е неосъществим. Защото човекът е забравил думите на Благовестието, обещанието на Богочовека Христос, че можем да станем негови по-малки братя и синове на Бога-Отец…

Като фабула, в „Оловния цепелин” се преплитат няколко сюжетни линии. Първата е истинската и изфантазирана история на едноименната легендарна рок-група, която е запазена марка за златните години на рока, но и на алкохолните, наркомански и окултни пристрастия на нейните членове.

Втората сюжетна линия проследява съдбата на един нашенски рейнджър, който извършва неволно убийство по време на мироопазваща мисия в Камбоджа. Завръщайки се в България, попада на спиритически сеанс, вследствие на което бива обсебен от демонично същество, което се представя за „Бог”. Под неговото ръководство той извършва кърваво двойно убийство на двама монаси – навярно си спомняте действителния случай в Оптинския манастир на Великден, през 1993 година.

Третият сюжетен слой разказва за изкушенията на една партийна секретарка, която накрая става екстрасенс; изкушенията на нейния съпруг – журналист и алкохолик, който предава своя приятел; и на тяхната дъщеря Катерина, изкушена от старостилския разкол. В края на краищата, всички сюжетни нишки се преплитат (и разплитат) в лудницата… Въобще, членовете на журито на фестивала, които бяха чели „Оловния цепелин”, говореха за него като за „православен Тарантино” :). Ако някой е бил заинтригуван достатъчно, може да потърси книгата в книжарница „Хеликон” до НДК, мисля, че там все още има останали бройки.

Не, не мисля, че това е четиво, адресирано единствено към поколението на оплешивяващите хипита. Според рецензента на „Цепелина” Румен Леонидов: „това е вкусно четиво не само за старци с изхабени от дъвчене на текстове зъби, но и за млади дихатели, които по принцип не обичат да преглъщат букви на хартия”…

Вие сте от Казанлък, Вашата книга „Творците на Казанлък” е събрала цели 101 анкети с казанлъшки творци. Разкажете за този проект. Не смятате ли, че творците извън големите центрове са онеправдани и непознати, освен на един тесен кръг, колкото и да е прозаично това?

Този тип анкети не са нещо ново – на тях са отговаряли автори от френските литературни салони в началото на миналия век. Моята идея беше чрез писаното слово да се съхрани памет за Човека, който стои зад всяка творческа личност. Защото, вярвам, ще се съгласите, че т.нар. „творци” (Творец е само Бог) са типични представители на Homo ludens, на играещия човек. И при тях няма съвпадение, отъждествяване между техните литературни герои, да речем, и личността на автора. Аз задавах 20 стандартни въпроса на тези над 100 казанлъшки творци. Като всички 19 бяха просто пълнеж спрямо основния въпрос: „Вярващ ли си?” Идеята ми бе да предизвикам всеки от тези писатели, поети, музиканти, актьори да вдигне поглед нагоре, към Небето…

Когато говорим за творците на Казанлък, това са автори като Чудомир, като художника Теню Пиндарев, като писателя Петър Константинов, като поета Владимир Голев, като актрисата Луна Давидова, като проф. Генчо Пирьов… Но дори и да си по-неизвестен – не мисля, че някой трябва да се чувства онеправдан, защото всичко се случва според Божия промисъл. И когато човек приеме тази мисъл, той може да се избави и от ропота, който успява да направи нещастен всекиго…

Православието какво означава за Вас?

Опитвам се да го направя мой начин на живот. А разсъждавайки по-генерално – Православието е повод да се умилявам от неизказаната благост на Бога, който е удостоил нашия народ с пълнотата на Истината. От друга страна, принадлежността на българите към Православието е и една огромна отговорност, защото комуто е дадено много, от него много ще се иска. Нали си спомняте евангелската притча за талантите?! Така че, нямаме никакво време за леност и протягане, колкото и голямо да е изкушението на придобития ни ориенталски мързел…

Възражда ли се Църквата в днешно време?

Дай Боже да се възроди. Макар че настъплението на „поднебесните духове на злобата” е очевидно и повсеместно. Лично на мен ми се иска Църквата да влезе в ежедневието на българина. Какво имам предвид – ето, при началото на наводненията миналата година, ако във всеки град и селце бяха отслужени с вяра молебени, може би щяха да ни отминат тези бедствия. След като Бог видял покаянието на грешните жители на древна Ниневия, нали се смилил над тях?! Иска ми се Вероучението да стане пълноправен предмет в българските училища, защото без нравствения критерий „Що е Добро и Зло”, децата ни се превръщат в киборги, които без да се замислят проливат човешка кръв. Иска ми се във всяко начинание първо да търсим Царството небесно, Божията благословия – тогава ще успяваме и като хора, и като народ.

Иска ми се светите нетленни мощи на най-прославения български светец Иоан Рилски да минат отново през българските земи, за да ги осветят след поруганието от безбожните десетилетия. Какво имам предвид – следващото лято, начело на едно грандиозно всенародно литийно шествие Рилският чудотворец да мине през храмовете на всеки български град, а и село – за да може българският народ да се докосне до Божията благодат. Съдя по себе си – въпреки желанието ни, най-вече поради финансови причини, семейството ми не е ходило на поклонение в Рилската света обител вече няколко години. Сигурен съм, че същото важи и за 90 % от българите. Вие как приемате тази идея?

Представата Ви за православен свещеник? А за православен архиерей?

Може би това ще бъде един събирателен образ. Възхищавам се от служението и смирението на отец Йордан Карагеоргиев от Стара Загора, който беше първият духовен наставник на семейството ми. А сега обгрижва лишените от свобода в Старозагорския затвор. Друг обаятелен свещеник е отец Константин Киров от Казанлък, който беше художник на свободна практика, преди Бог да го призове към служение. Неговият живот е олицетворение на преобразяващата сила на Божията благодат. Но може би правя грешка, цитирайки конкретни имена, защото рискувам да обидя някой от познатите ми казанлъшки свещеници, всеки един от които с дадените му от Бога дарби е пример за достойно служение на Божията нива…

А ако трябва да говорим за архиерей, най-пресен е споменът ми от общуването с грузинския митрополит Исая, който също беше участник в кинофестивала в Киев. Отначало, по външен вид, той бе неотличим от обикновен монах. А после Владиката ме порази със своята любов. Вече се бяхме запознали, бяхме беседвали на църковни теми; по време на един обяд той влезе в ресторанта малко по-късно. Минавайки край мен, аз понечих да поискам благословение. Но той не ме остави да стана, а просто ме целуна ей-тук, по рамото. За благословение… Незабравим жест.

Мястото на творчеството в Църквата, или пък: може ли вярата да вдъхнови днес твореца?

Творчеството? Аз го възприемам като възможност за изповед на Вярата. А също като повод и средство за мисионерстване. Като опит да се спуснат онези невидими куки за лов на човешки души. Нали си спомняте какво бе казал Христос на апостол Петър – че вече не ще лови риби, а човеци…

Възможен ли е балансът между любовта към България с порицанието на българите?

Господ ни учи да осъждаме постъпките, а не хората.

Имате ли нужда да обяснявате творчеството си на другите? Разбират ли читателите Ви това, което им казвате?

Всеки автор излъчва на определена честота и ако читателят или зрителят е настроен на същата честота, връзката се осъществява. За да осъществят връзка с максимален брой реципиенти (извинете ме за чуждицата), някои автори използват максимално опростен, примитивен код. По този начин се ражда литературната чалга.

Вашето мнение, препоръка, порицание за Православие БГ?

Бог е с вас. Но не се възгордявайте :)!