История на православните военни храмове в София, града на Премъдростта Божия. Кратки бележки – II част

История на православните военни храмове в София, града на Премъдростта Божия. Кратки бележки – I част

Развитието на института на военното духовенство е в пряка зависимост от нуждите и структурното обособяване на българската армия в годините след Освобождението. Българската земска войска се формира с първия набор новобранци, призован в редовете на дружините от Българското опълчение през март 1878г.¹, процесът продължава с оформяне на родовете войски, на тяхната структура и управление², в които липсва документалният статут на военния свещеник³. Своето влияние оказват решенията, взети на Берлинския конгрес през юни 1878 г., което води до раздяла с някои от частите на армията⁴, до статута ѝ на „васална на султана“ (с произтичащите от това външно-политически последици), до формирането на допълнителни сухопътни единици.⁵ Вътрешната нестабилност продължава с тежкия период на разбойнически набези в Делиормана и Източна България (юни 1879 – ноември 1880 г.)⁶, което напряга потенциала и вниманието на младата държава, с „Режима на пълномощията“ от 1881 г., с вътрешните дрязги между княз Александър І Батенберг и неговите военни министри, което отлага изграждането на военно-духовния институт в армията за по-добри времена.

Нормалната духовна дейност се възпрепятства и от обективни причини – по това време в някои дружини ротите квартируват разпръснати в различни къщи, а някои от тях са в друг град⁷. Други части, поради вътрешната политическа нестабилност, са преместени на гарнизони в Източна България с доминиращо мюсюлманско население⁸. Въпреки това в българската войска се забелязват наченки на църковно-духовна дейност, и макар това да носи белега на външната обредност, е основата, която ще даде път на по-нататъшното развитие на религиозно-просветната дейност в нея. Първата стъпка е определянето на храма „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново за духовните нужди на частите, които са на гарнизон в града⁹, освещаването и връчването на знамената на петте пеши дружини от Българската земска войска на 30 август 1878 г.¹⁰, първият Богоявленски водосвет, тържествено отбелязан на 6 януари 1879 г¹¹. В началото на 1880 г. княз Александър І утвърждава за всяка военна част в армията църковни празници за пешите дружини (дружинни и ротни), за кавалерийските сотни, артилерийските батареи и саперните части¹². Изборът на ротен/дружинен/батареен/сотен църковен празник следва традиция в руската армия, според която в помещението на съответната войскова част първо се поставя икона на просиял православен светец, който става духовен застъпник и неин молитвеник пред Бога¹³. В края на същата 1880 г., с влизане в сила на „Закон за земание новобранци в Българската войска“ е установена и окончателната клетва за вярност към княза и Отечеството¹⁴. Липсата на напълно оборудвани походни църкви (ползвани по време на лагер извън казармите) от онова време се компенсира с импровизирани „храмове“, находящи се в палатки, които ползват собствени икони или взети от най-близкия епархийски храм¹⁵. Традицията всяка отделна част да има своя икона и да се грижи за нея¹⁶ със сигурност се запазва поне до края на Първата световна война¹⁷. На 12 октомври 1884 г. в българската войска е въведена нова военна структура – военно-пехотно съединение – полк, което обединява номинално (организационно към момента на неговото внедряване) по три пеши дружини (или общо 8 пеши полка )¹⁸. Същите в някои случаи са установени на гарнизон в различни градове, където частите вземат участие в различни календарно установени празници, съпътстващи военния живот – национални празници, молебени, освещаване на казармени помещения, клетва и т.н. Въпреки че има данни за свещеници в учебните команди¹⁹, армията няма документи за основата на своята духовна същност – военното духовенство²⁰. На 16 септември 1885 г.²¹, след Съединението и в навечерието на Сръбско-българската война, „по спешност“ към всеки пеши полк е открит щат за духовници, които понасят с достойнство несгодите на военно-полевия живот и заедно с войниците изминават целия път до турската граница, а впоследствие обратно към Сливница, Драгоман и Пирот²². С някои от тях те ще посрещнат победите на младата българска войска, а други скръбно ще изпратят към вечния живот²³. Същия ден е учредено дружество „Червен кръст“, оглавено от Търновския митрополит Климент, под покровителството на Негово Височество²⁴. За участието на военните свещеници в редовете на армията, тяхното достойно поведение и моралната подкрепа, която оказват на войниците по време на военните действия, съдим от атестацията, написана от командира на Първи пеши Софийски на НАШЕТО ИМЕ полк, по повод службата на архимандрит Генадий, военен свещеник към полка^25. 

През май 1888 г., е повдигнат въпросът за окомплектоване на походни църкви, които да подпомагат извършването на треби и обреди, когато войниците са на лагер извън казармите, както и избирането и назначаването на военни свещеници, техните права, задължения и др²⁶. През следващата 1889 г. полковата структура е удвоена²⁷ и в този си вид ще просъществува до 1903 г., и макар някои от вторите по номера дружини да са на гарнизон, различен от този на първите, това е възможност да се пристъпи към институционализиране на военното духовенство. Първата официална стъпка в тази насока е направена в края на 1891 г., когато е утвърден Закон за въоръжените сили на Княжество България²⁸. В неговия Отдел ІІІ, Глава 5 за пръв път официално е упоменато и военното духовенство²⁹, което се разделя на мирновременно (гарнизонни свещеници) и военновременно (полкови свещеници). Изборът на гарнизонен свещеник се прави по „усмотрение командира на частта“, който чрез Военното министерство съгласува избора със съответния епархийски архиерей, чийто подчинен е в духовно отношение. Освен правата и задълженията им спрямо войниците, както и неопределеното „неукоризнено“ поведение, не се споменава нищо за техния ценз и подготовка. Под определението „гарнизонен свещеник“ в повечето случаи се разбира само и единствено свещеник, който обслужва пехотните части. Това е донякъде вярно, и тъй като няма определени свещеници за кавалерийските, пионерните, артилерийските и морските части, това определение трябва да се разбира в по-широк смисъл, т.е. те отслужват треби, касаещи военния гарнизон и частите, разположени в него. В Закона липсва рамката, която да засегне въпроси, касаещи нравствено-духовното възпитание на войника, превъзпитанието на провинилите се по служба, утешението, което да се даде на тежко болните, оставени без духовна подкрепа по време на престоя си в болница. Не са уточнени щатове за дякони, олтарници и хор. В духовно отношение войниците от съответните части са отделна „енория“ и според практиката е необходимо съответният гарнизонен свещеник да извършва служби в определения за това енорийски храм, след изричното съгласие на епархийския свещеник, който отговаря за него³⁰. Поради ограничените преки доходи, с които разполага военното духовенство, е необходимо то да получава годишни суми за неговата издръжка, поддръжката на сградния фонд и др. Липсата на финансови средства, които да бъдат отделени за отпечатване на помощна литература и други допълнителни материали, се отразява при воденето на религиозно-нравственото възпитание в нашата армия, а се развива само външната, обредна част³¹. Опитите на отделни духовници с „компилации“ от проповеди, преписване на руски източници или отпечатване на разяснителни и художествени материали във военната периодика, както и усилията на отделни български офицери (в противовес на масовата липса на подкрепа³²), са по-скоро плод на самостоятелна инициатива, а не на целенасочена и цялостна политика. Проблем се оказва наличието на голям процент малограмотни войници, което изисква отделяне на повече суми, постоянни усилия, внимание и подход за тяхното обучение и въпреки предприетите стъпки до 1912 г., този проблем остава нерешен³³. Военновременните (полкови) свещеници по време на война се придават към съответния мобилизиран пехотен полк³⁴ и в административно отношение се подчиняват на главен военен свещеник. През 1894 г. е направено допълнително разяснение по отношение кои треби са „общи“ и кои „частни“³⁵, а след 1895 г. постепенно към всеки мирновременен полк и Военното училище се образува певчески хор от войници, които вземат участие в различни богослужения. Любопитен детайл е, че отговорността за подготовката и снаряжението на походна църква е прехвърлена върху бюджета на полковете³⁶. С промените, които влизат в сила от края на 1903 г.³⁷ Военното министерство предвижда по военновременните щати (51 на брой), да назначи полкови свещеник за всеки полк, както и такъв за „дивизионните полски лазарети и другите учреждения“, което може да се отбележи като нововъведение в структурата на армията. Заради недостатъчно финансови средства, вместо окомплектована походна църква е предложено при мобилизация свещениците да вземат минимално необходимата им утвар от храмовете, в които служат³⁸. Заедно с това са съставени първите мобилизационни списъци на свещеници и назначението им в съответните военни части и лазарети³⁹. Около 1905 г. е променена военната клетва и след нейното полагане е въведено целуване на знамето. Въпреки че през годините се правят опити, до началото на Балканската война липсват насоки за развитие на нравствено-религиозното възпитание на войниците.

Избухването на Балканската война (5 октомври 1912 г.) изважда наяве проблемите от изминалите години, чието решаване е останало пожелателно. Това е първата „дълга“ война (в рамките на близо година), която води българската армия, чиито слабости са частично компенсирани от издръжливостта и волята на българския войник, показани на театъра на военните действия. Освен всички останали неразбории, (основно по икономически причини), армията остава без подходящата индивидуална походна църковна утвар (църкви, икони, аналой, помощна духовна литература и т.н.), което налага отслужване на служби в местни църкви близо до фронта. Благодарение на ентусиазма и инициативата си някои свещеници подготвят сами и на място подходяща проповедна литература. И въпреки че в някои случаи са третирани като „подчинени“ от някои командири, не може да пропуснем както техния героизъм, когато с кръст в ръка воюват рамо до рамо със своите пасоми⁴⁰, така и техния стоицизъм, когато, с натежали от гледката сърца, намират сили да утешат тежко и смъртно ранените войници. Единствената съоръжена по изисквания отпреди войната походна църква е устроена при Главната квартира в Стара Загора. Интересно е, че през 1913 г. щат за военни свещеници е предвиден за частите, сформирани в новоосвободените земи в Македония, но не и за тези в Тракия. По време на войната се проявява толерираната с години бездуховност у българина, която го държи на косъм от неговата вяра – да губи връзка с нея, да я отхвърля, да не разбира и осъзнава нейните основни положения, а да присъства формално на провежданите с негово участие църковни служби.

През 1914 г., предвид опита, натрупан от изминалата война, и най-вече заради понесените човешки загуби, щабът на армията преработва военновременните щатове за мобилизация на населението. Освен намалението на дружините в състава на полка, през лятото на същата година той се обръща към Св. Синод да предложи духовник, който да бъде избран на поста „главен свещеник“, а до края на същата година (предвид избухналата световна война), са подготвени назначенията на епархийски свещеници в полковете и лазаретите (т.е. отново няма такива в останалите части от армията). На 22 октомври 1915 г. Св. Синод, съгласувано с Военно министерство, приема „Временни наредби за длъжностите и правата на военните свещеници във време на война“⁴¹. Документът съдържа 18 члена, които регламентират организацията, правата и задълженията на военните свещеници по време на война⁴². Предвид затягането на военните действия в края на 1916 г. и очертаващата се „позиционна война“ с армиите на Съглашението, както и забелязващото се падане на морала в армията, на 20 ноември същата година от щаба на действащата армия преразглеждат и с малки изменения приемат отхвърлените година по-рано от тях правила, под наименованието „Временни наставления на военното духовенство“. С тях е регламентиран статутът на Началника на военното духовенство и са установени три вида свещеници: дивизионни (те са връзката между полковите свещеници, военните командири и началника на военното духовенство), полкови/болнични свещеници, които имат задължения да „проповядват словото Божие, да се грижат за болничните и полковите църкви, дето има такива и да държат в изправност и чистота богослужебните книги и църковните принадлежности, да утешават болните, да пазят особен списък с имената на умрелите от тех лица с обозначение датата на смъртта и къде са погребани, да пазят войниците от совращаване с разни пропаганди и техните атеистични течения, както и да ги затвърдят в истините на православната вяра, да вървят неотлъчно с войсковите части и да насърчават войниците във военните подвизи….“ Както и проповедници, които имат нелеката задача да „проповядват и възпитават религиозно-нравствено войниците на фронта в обич към Родината, безукорно изпълнение на техните задължения, да водят чист и безукорен живот“ и т.н.⁴³ На 6 май 1917 г. до военните свещеници е изпратено Окръжно от Св. Синод и тази дата може да се счита „рождена“ за българското военно духовенство. Тук е важно да се отбележат няколко основни детайла. Така е създадена действаща военно-духовна структура, която да обслужи както войниците, така и интересите на военните, които получават информация за настроенията в частите, и да предлага мерки, които да се предприемат за повишаване на морала в тях. Включването на дивизионните проповедници създава звено, което е връзка между свещениците на фронта и тяхното духовно началство. По своя инициатива те организират общи срещи между духовниците и с получената информация помагат с насоки и съвети за решаване на междувременно появили се проблеми. Отделно от това, фронта обикаля и митрополит Йосиф, началник на военното духовенство по това време. По негово настояване и за запазване духа на войниците не се допуска отпечатването и доставката на вестници, списания и книги, без негово изрично одобрение. Отделя се особено внимание в подготовката на проповеди и беседи с тях. Всичко това отваря пътя на военното духовенство към душите на войниците и става негов крепител в нерадостното му ежедневие. Освен че съпровождат в последния им път мнозина храбри и достойни български войници, военните свещеници полагат грижи за обособяване на отделни военни гробищни парцели към съответните болници, тъй като дотогава войниците са погребвани в местните селски гробища. Така те заедно с цялата армия и народ достойно ще носят тежестта на Кръста, и ще видят с очите си погиването на националните ни идеали. Остава неизяснен още един въпрос – колко полкови и болнични свещеници остават в „заложничество“? Проучването на този въпрос (и ако се окаже, че е спасена полкова църковна утвар от ръцете на врага) може да издигне българския войник като воин на Духа и Вярата, тачещ и пазещ Православието.

Въпросът за наличието на специално построени храмове или такива, ползвани за военни нужди, изграждането на отделни храмове и параклиси в България, и в частност на територията на София, за духовните потребности на нашата армия, не е проучен и описан достатъчно. Със събраното в следващите редове се надявам да подтикна изследванията по този въпрос. То е подредено хронологично и следва времето на откриване на няколко български и руски военни храма. Поради икономически причини и интереси (заради възможно отделно финансиране), се ползват местни енорийски/епархийски храмове. Когато се изследва този въпрос, не трябва да се забравя, че има известна, много тънка отлика между двата типа духовници (военни и епархийски), и въпреки очевидността на процесите, които съпровождат тяхното служение, изследователите могат лесно да се заблудят в проучваната материя. Очевидното, което се пропуска, е това, че до началото на Балканската война всичко се извършва в рамките на „гарнизоните“, чиято бройка ще достигне до 14 (Софийски, Дупнишки, Самоковски, Пловдивски, Старозагорски, Сливенски, Ямболски, Варненски, Русенски, Шуменски, Търновски, Плевенски, Видински, Врачански)⁴⁴. Това не означава, че частите, които квартируват в по-малките градове, не ползват местни храмове, но това вероятно е било само по официални празници и поводи. Отделно от това е необходимо частта да има певчески хор, който да вземе участие в службите по време на литургии и Тайнства, свързани с военните (офицери и войници), и по възможност собствена утвар, която да се ползва по време на служба. Това донякъде определя една църква като военен храм.

Първият изцяло военен храм в страната е „Св. Четиридесет мъченици“ в гр. Търново, който е предаден за ползване още през май 1878 г. и дълги години обслужва духовно офицерите и войниците на гарнизон в града⁴⁵. Във връзка с приемане на Закона за въоръжените сили през 1891 г. комендантското управление във Велико Търново се обръща с молба към Търновската митрополия да получи писмения дарителски акт за това събитие. На 3 юни 1892 г. Търновският митрополит Климент описва нерадостното състояние на църквата в писмо до Св. Синод, от който получава одобрение тя да бъде предадена на комендантството в града⁴⁶. Не е ясно кога точно храмът е прехвърлен отново под управлението на Търновската епархия.

Един интересен аспект, част от руската външна политика, представлява изграждането на военни паметници на чужда територия. За да остави траен спомен за подвига и саможертвата на обикновените руски войници, загинали в Руско-турската освободителна война от 1877 – 78 г., на територията на страната ни са изградени множество паметници, които напомнят за събитията, свързани с нея. Поради идеологически причини след 9 септември 1944 г. се отдаваше повече значение на физическите паметници. Встрани от тях останаха два ярки военно-духовни паметника – храм-паметник „Св. Александър Невски“ край с. Чарган (Арнауткьой), община Тунджа, област Ямбол, и храм-паметник „Рождество Христово“ до с. Шипка (сега град), област Стара Загора – изградени, за да се поменават душите на загиналите в Освободителната война български и руски войници.

Първият военно-духовен паметник, изграден в страната ни след Освобождението, е храм-паметник „Св. Александър Невски“, край днешното село Чарган, близо до гр. Ямбол. Неговите основи са положени на 12 май 1879 г., в присъствието на протойерей Алексий (Кузнецов), благочинны на 30-а пехотна дивизия⁴⁷. Храмът носи името на светеца-покровител на император Александър ІІ Николаевич, във връзка с опита за покушение срещу него от 2 април 1879 г.⁴⁸ Завършен е през 1881 г.⁴⁹ и според непотвърдена информация е осветен през 1884 г.⁵⁰ Заедно с възстановения манастир „Св. Спас“ образуват общ духовен комплекс, построен с волни пожертвования на руски и български дарители. В храма се пази списък с имената на загинали руски и български воини. И той, като други паметници, не е подминат от хода на политическите „върхове и спадове“ във взаимоотношения между България и Руската империя. Тяхна „жертва“ през 1915 г. става игуменът на манастира, йеромонах Ювеналий, който е интерниран в Котел и се преставя пред Господа през следващата 1916 г. След болшевишката революция и края на Първата световна война (около 1920 г.) манастирът отново става притегателно духовно средище за бягащите от военните действия руски духовници и до 1934 г. е под духовното управление на Руската задгранична църква в лицето на епископ Серафим (Соболев), архиепископ Богучарски. Във връзка с възстановяването на дипломатическите отношения между Царство България и СССР, комплексът временно е предаден на Българската православна църква, а монасите в него са преместени близо до София в манастира „Св. Архангел Михаил“ в с. Кокаляне.

Друг изцяло военен храм е „Рождество Христово“, близо до с. Шипка (сега град), област Стара Загора. Той също е изграден с руски средства и е построен за увековечаване паметта на загиналите при отбраната на Шипченския проход (през Руско-турската освободителна война 1877 – 78 г.) близо 9 000 руски и български воини⁵¹. Техните кости са събрани и положени в 12 каменни саркофага и затова в храма се извършват само и единствено заупокойни служби. Подобен храм по същото време е изграден в Сан Стефано, близо до брега на Босфора (откъм Европейската част), но той е взривен от турските власти през 1914 г.⁵² През май 1879 г. е съставен комитет, който започва да събира необходимите средства и в началото на 1885 г. сумата е достатъчна, за да бъдат започнати подготвителните работи по строежа. Заради влошаването на политическите взаимоотношения между Руската империя и България, строителните дейности са прекратени през 1888 г., а имуществото, дейностите по охраната му (срещу заплащане) и опазване на направеното до този момент, е прехвърлено под закрилата на френското консулство в бившата Източна Румелия. До повторното откриване на строителната площадка през 1897 г. част от средствата са използвани за годишно обучение на млади българи в руски духовни академии. Строителните работи ще продължат под ръководството на проф. арх. А. Н. Померанцев, а за довършването на строежа е взето решение да се ползват местни материали, доставени от предприемачи с безупречна репутация, ръководени от инж. А. Георгинов и руския дворянин Т. А. Духовецкий, чрез търгове и повторно наддаване. През 1900 г. храмът е завършен, а на 15 септември 1902 г., по повод 25 години от боевете на Шипка, е осветен от руски и български свещеници, начело с Протопрезвитера на армията, гвардията, гренадирите и морското духовенство – А. А. Желобовский. Поради недоразумения относно езика, на който ще се преподава на бъдещите семинаристи, духовната семинария дълго време не е откривана, дори е имало идея да се предаде на Скобелевия комитет и в нея да се полагат грижи за болни воини⁵³. До 1936 г. службите са изпълнявани от руски свещеници.

Храм-паметникът представлява каменна постройка, изградена в староруски стил от ХVІІ в. В основата си има иззидана подземна галерия, която обикаля цялата църква, а във вътрешността си – три престолни олтара. Тя е с капацитет до 800 души и на върха завършва с 10 позлатени кубета. Вътрешната декорация се състои от гранитни подове, каменни пилони, дървен, резбован клирос и хор; дървен, позлатен иконостас за три пътеки, с 83 икони, 6 самостоятелни кивота, 36 мраморни плочи със златни, издълбани надписи на имената на загиналите воини. Към храма (в неговото подножие) е изграден комплекс, който включва: каменна триетажна сграда на духовна семинария-интернат (за обучение на 80 ученици), сграда за духовенството, две каменни триетажни пристройки за ректора, инспектора и учителите; болнична сграда с 10 легла, отделен апартамент за фелдшера с всички необходими принадлежности, стопански постройки. Има изградена водонапорна кула, разположена в планината, на брега на потока, на разстояние 800 линейни метра от църковния имот, която снабдява с вода всички сгради и напоява растителността, фонтана, терасите, външните гранитни стълби⁵⁴.

Тъй като построяването на храм е по-скоро отделна инициатива, отколкото планомерна закономерност, всеки един почин, свързан с такова дело, е похвален. Такъв храм е „Светите Архангели“⁵⁵, изграден на територията на сегашната Военна академия „Г. С. Раковски“ в София.⁵⁶ Защо е необходимо религиозно-нравственото обучение на офицерите? Нуждата тези млади хора да бъдат духовно наставлявани и възпитавани по време на своето обучение се припокрива с описаното по-горе от мен за попадналите в армията млади момчета. Обикновено за офицери са обучавани деца, около 18-19 годишни, които произлизат от семейства с различна степен на образование, култура и материална обезпеченост. Когато завършат курса на своето обучение, те биват облечени в съответната административно-наказателна власт и отговорности, в съответствие с „чина“, който ще достигнат. И, ако по време на тяхното обучение нямат необходимото ниво на религиозно-нравствено възпитание, последствията биха били катастрофални. Ето защо Военното училище е известно с това, че там се обучава елитът на страната ни и името му се свързва с един от най-ярките негови военни възпитатели – полк. Борис Дрангов, един от най-обичаните български военни командири, чиито речи и статии са актуални и днес⁵⁷. Може да се предполага, че когато са изработени строителните планове на Военното училище, принципният въпрос за военното духовенство в армията вече е решен. Връзка в тази насока може да се търси в съвпадението с периода на окончателното му изграждане (1892 г.) и влизането в сила на новия „Закон за устройството на въоръжените сили на Българското Княжество“ в края на 1891 г.⁵⁸ Така се задоволява необходимостта бъдещите офицери да имат военен свещеник, параклис/църква⁵⁹.

Тук трябва да се отбележи приносът на Михаил Савов, подполковник от Генералния щаб, за религиозно-нравственото възпитание на армията. Неоценимо е неговото дело като военен министър (1891 – 1894 г.), във връзка със Закона за въоръжените сили от 1891 г., и отново като такъв след 1903 г., когато за пръв път са въведени мобилизационните назначения на свещениците по време на война. В периода 1897 – 1903 г. Михаил Савов е началник на Военното училище. И на двете си длъжности усилено развива религиозно-нравственото възпитание на бъдещите български офицери. С него се свързва въвеждането на задължителна дисциплина по изучаване на Закон Божий (1898 г.) и назначаване на свещеник, който от една страна, да преподава, а от друга – да бъде духовен наставник на юнкерите от училището. Малко преди освещаването на училищния параклис „Свети Седмочисленици“ Михаил Савов се разпорежда „под наблюдението на преподавателя по пеене господин Рендов“ да се изберат „юнкери за съставяне на привременен хор за училищната църква“. На 20 март 1898 г. за преподавател е назначен архимандрит Илия (Николов), който извършва и църковни треби във Военното училище. Той ще остане на този пост приблизително десет години (до 1909 г.), и ще бъде уволнен „поради закриване на длъжността“.

Храм „Св. Архангели“ във Военното училище е свързан с неговата поява и развитие, като част от военно-учебното възпитание в българската армия. Военното училище е открито на 8 декември 1878 г. в гр. София⁶⁰, в помещенията на бившата турска военна болница и казарми. В началото на 1879 г. за пръв път в българската военна история, в деня на Светото Богоявление (6 януари), е извършен празничен водосвет, а след неговия край юнкерите, заедно със Софийска конна сотня № 1, Софийска № 1 пеша дружина, Софийска артилерийска №1 батарея и роти от Пенземския и Козловски полкове, преминават на церемониален марш пред генерал-адютант княз Александър Дондуков-Корсаков⁶¹. В програмата за обучение е предвидено преподаване по Закон Божий и вероучение, а за преподавател е назначен руският свещеник Николай Пономарев⁶². В началото на 1880 г. окончателно е установен църковният празник на учебното заведение – 17 май, Св. мчк. Николай Софийски⁶³. До окончателното изграждане на новата сграда на училището и нов молитвен дом, юнкерите задоволяват своите духовни треби в храм „Св. Спас“ (построен след 1883 г.)⁶⁴.

Още с откриване на Военното училище се търси решение за намиране на подходящ терен за строеж на изцяло нов комплекс от сгради. В резултат на това в края на 1881 г. е изпратено предложение до Общинския съвет в София, прието след обсъждане и заседание в началото на 1882 г. Неговото узаконяване се проточва повече от десет години. През есента на 1892 г., след 14-годишно пребиваване в бившата турска военна болница, училището е преместено в специално построената сграда, дело на известния чешки архитект Антонин Колар. От запазени строителни планове се вижда, че в него е заложена площ за бъдеща църква с прилежащ църковен двор, в северната част на училищния комплекс, т.е. встрани, и не много близо до основната сграда, но предварително определеният терен се оказва неподходящ и остава незастроен. В същото време, на централно място има конюшня, използвана при строителството на учебния корпус. През 1892 г. сградата на новата конюшня е изместена в периферията на района (при останалите помощни сгради), а част от използваната до този момент е преустроена в параклис „Св. Седмочисленици. Това обяснява нетрадиционната форма на църковната сграда, при чието преустройство е запазена цялостната фасада, комините и вратите, а прозорците вместо правоъгълни стават арковидни. Нови черти в архитектурното ѝ оформление придават промените на фасадата и задната част на сградата, където част от прозорците са зазидани. Направени са допълнителни интериорни промени, за да се създадат отделни помещения. Параклисът “Св. Седмочисленици” е първият в страната Божи храм, построен на територията на военно-образователно учреждение. Той е осветен тържествено на 27 декември 1897 г. от Софийския митрополит Партений и Доростоло-Червенския митрополит Григорий, в присъствието на първите държавни мъже и командването на войската. През 1898 г. подп. Савов търси съдействието на Св. Синод за изясняване на „правилата за тези светци“, както и „определения от Църквата ден за празнуване на тяхната памет“. В отговора си Св. Синод препоръчва духовният празник на училището да се чества на 27 юли, деня на Св. Климент Епископ Словенски.

С рескрипт на княз Фердинанд от 20 януари 1906 г. е заповядано да се построи нов храм и той „… да бъде посветен на името на Светите Архангели“. Повод за този акт може да се търси в няколко на пръв поглед несвързани едно с друго събития – успешното излекуване на престолонаследника, княз Борис Търновски, от коремен тиф през 1901 г.⁶⁵, както и сформираната на 12 юли 1900 г. военна гимназия или кадетски корпус, което прави разширението на храма необходимо. Рескриптът е обявен на 23 януари 1906 г.⁶⁶, а на 13 март 1906 г. за построяването му „началниците на частите, управленията и учрежденията да разпоредят, да се открие между г.г. офицерите подписка за доброволни пожертвувания за горната цел, като събраните суми, до второ разпореждане, се съхраняват в поверените им части, и за получените им резултати донесат във Военното министерство – Отдел Канцелария“. Докато се извършва преустрояването на храма, малко след началото на учебната 1906 – 1907 г. е извършена промяна в празничния календар на училището. Старият патронен църковен празник е отменен и на негово място е определена нова дата – 2 май, Св. цар Борис-Михаил⁶⁷. През юни 1907 г. е разпоредено „събраните суми от доброволните пожертвувания на офицерите „да се изпратят на началника“ на Военното училище“. Със събраните средства е извършена реконструкция на вече съществуващата сграда на „Св. Седмочисленици“, която се разширява и обогатява с необходимата църковна утвар, камбанария, два купола и др. Така, след разширението, храмът е преименуван на „Светите Архангели“.

През 1912 г. статутът на училището е променен на Военна академия, която е учредена с цел „офицерите от българската войска да придобиват висше военно образование“ и за „подготвяне на офицери по службата на генералния щаб“. През 1917 г., по искане на щаба на армията, за духовен възпитател и преподавател във Военното училище е назначен йеромонах д-р Антим Шивачев. По негова идея през април същата година се издава списание „Духовно-обществен преглед“. Специално място заема рубриката „Вести и бележки из живота на Военно-учебните заведения“. По силата на Ньойския договор през есента на 1919 г. България закрива всички свои военни школи и военно-учебни заведения, поради което сатутът на Военната академия се променя и отново става Военно училище. За увековечаване паметта на загиналите възпитаници на училището в храм „Св. Архангели“ е определено да се поставят плочи с имената им и възможността „за едно по-трайно увековечаване на паметта на тези доблестни борци“ чрез издигане на паметник. За осъществяване на тези идеи е създаден фонд „Увековечаване паметта на загиналите за Отечеството офицери – възпитаници на Военното на Негово Величество училище“, а самата идея е реализирана през 1929 г. С историята на храма е свързано и тържественото връчване на ново бойно знаме. На 12 септември 1925 г. Височайшият шеф на училището цар Борис III връчва тази светиня на началника на Военното училище подп. Дамян Велчев. След „приковаването и освещаването на знамето“ цялото училище полага клетва за вярност пред Негово Величество.

Бележки