Някои аспекти на православното военно духовенство в българската армия (1878–1918 г.)

Войната вълнува въображението на хората със своето въздействие. В неодухотворените умове тя вдъхновява своите последователи, като изобразява безкрайни и еднообразни картини на ред, дисциплина и безмерно щастие, без да се взема предвид последващата одиозна действителност¹. Много често оправданието за войната се търси в природата (очистване на „слабите“ и „болните“), без да се вниква в нейната крайна цел – спиране на разпространението и победа над Злото (греха), произлизащо от пороците и слабостите на човешката душа, които пораждат страдания по земята.² Така от инструмент за въздържане и защита, тя се превръща в идеология за налагане на свръхнасилие и безпричинно Зло (грях). Причините за нейното избухване са без значение, тъй като това е само претекст (сигнал) за дълго водена духовна война (която назрява още в мирно време) – ту приближавайки, ту отлагайки момента на нейното начало, а когато тя започне, се приема като Божия присъда за извършени грехове. Затова Църквата горещо се моли за намаляване на злото, за ускоряване на света, за Божията милост, така че Господ „да не постъпи според нашите беззакония и да ни въздаде не според нашите грехове”.³ За оправдание, заблуждение на масите и скриване на лични амбиции, недостойните действия се маскират зад термини като оправдана, справедлива и свещена война, които е редно да бъдат изяснени.

Често забравяме, че всеки народ по земята е Божи народ, натоварен с мисия и роля във всемира, който служи и се подчинява на Неговия промисъл. И този, който заробва и затрива даден народ, е противен Богу. Дълг и задължение на другите народи е със силата на оръжието да се застъпят за потисканите свои събратя⁴. Това е оправдана причина за водене на война. Единствената справедлива причина за водене на военни действия може да бъде самозащита, отбрана на границите на държавата и нейните поданици. Ето защо чрез църковни ритуали, които благославят оръжие за защита и избавление (а не за нападение⁵), се призовава Божията закрила и милост над воюващите християни. Войната по своята същност не може да бъде свещена⁶, тъй като истинската свещена война е само невидимата война – духовният подвиг за спасение на личността в общение със самите себе си, а крайната духовна победа в тази война е най-славна (в сравнение с всяка друга) и най-угодна Богу. Затова Църквата не позволява свещеници да участват в преки военни действия, а на извършили убийство се забранява да бъдат ръкополагани за такива⁷. Т.е. тя не оневинява и не оправдава напълно извършилите този грях.⁸

Следващите редове са продължение на написаното по повод развитието на българското военно духовенство като част от българската армия в периода от края на Руско-турската Освободителна война (1877–78 г.) до края на Първата световна война (1918 г.)⁹. В тях ще обърна внимание върху допълнителни гледни точки относно отношението на Православието към войната, значението на воинския дълг¹⁰, фигурата на владетеля в официалната ритуална обредност, значението на полагането на клетва, освещаването на знамената, значението на църковните празници, молитвата и т.н. В проучването си освен произведенията на проф. Светлозар Елдъров¹¹, доц. д. и. н. отец Петър Гарена¹², потърсих и други автори, оставили писмени гледни точки, за да направя опит темата за войната да се допълни и огледа от по-широк ъгъл (доколкото подобен значим въпрос може да се анализира всеобхватно). Това са гледните точки на светител Николай (Велимирович)¹³, прот. Олег Стеняев¹⁴, Александър Смочевски¹⁵, протопрезвитер Георгий Шавелский¹⁶, прот. Ал. Григорьев¹⁷, подп. к. п. н. В. Котков от Академията по военни науки в Москва¹⁸, Васил Златарски,¹⁹ Траянополски епископ Иларион²⁰, публикуваното по страниците на печатните издания „Церковен вестник“, „Вѣра и Разум“²¹, „Църковен вестник“, „Войнишка сбирка“, „Военни известия“, учебни помагала за обучение на младите войници, сборници с укази, Височайши прикази, прикази и циркулярно по Военното ведомство²², които ще бъдат цитирани на подходящите за това места. Предвид факта, че светител Николай (Велимирович) и протопрезвитер Георгий Шавелский са преки участници и са преживели насилията на три войни (Руско-японската, Балканската и Първата световна война), смятам, че цитираното от тях допълва гледната точка за войната, изразено по-рано от мен.

Изграждането и развитието на боеспособни въоръжени сили е насочено към постигане на държавно-политически цели с помощта на силови средства. Армията като цялостен и завършен държавно-административен организъм, стоящ в основата на политическото благополучие на държавата, налага изграждане на механизми и процеси, които да осигурят нейната правилна синхронизация. Въоръжените сили извън чисто административната си структура, йерархия и подчиненост, в съзнанието на обикновените хора се свързва основно с обучение по военно дело и съпътстващото физическо натоварване (издръжливост на тялото, запаметяване до автоматизъм на строеви команди, заучаване на основни уставни положения, стрелби, учения и т.н.). Това външно разбиране трудно може да обясни защо при определени (неблагоприятни за една от двете страни) обстоятелства на бойното поле, победата е „давана“ на сочените за „по-слаби“ противници.

Войната носи със себе си страдания и нещастия на всички, взели участие в нея. И невинаги отговаря на обективните обстоятелства за постигане на пълна и категорична победа, не само на бойното поле, но и над волята за съпротива на противника. Победа без духовно превъзходство и снизхождение над победените би била напразна. Това превъзходство се олицетворява чрез нравствено-религиозното възпитание в армията, което е онзи основополагащ фактор, без който и най-добре въоръжената и отлично подбрана в кадрово отношение армия не може да постигне пълна и окончателна победа. Когато в една нация настъпи морално разложение, нейната материална и умствена култура може да просъществува векове, но силната воля и моралните основи са първите, които се поклащат. Упадъкът на военните дела в страната често е най-видимият знак, че това е начало на политическия ѝ край. То е онази духовна подкрепа от Бога, която търси човек по време на войните. И въпреки несгодите и тежките кръвопролитни боеве, запазва живото човешко чувство за състрадание към убития, пленения и ранен противник, над които българският войник не си позволява да издевателства. Ето защо е важно мястото на военното духовенство в нашата армия. Нейният духовен подем (или упадък) може да посочи възможно разбиране защо във войните за национално обединение (1912–1918 г.), въпреки блестящите победи, платени с цената на огромен „кръвен“ данък²³, героизма и саможертвата на обикновения български войник, победата е на страната на нашите противници.

Предвид това, че нашата армия в първите си години се изгражда под пряко руско военно ръководство, както и това, че се изповядват еднакви религиозни ценности, е съвсем естествено част от нейните ритуали (писани и неписани) да бъдат въведени и у нас.²⁴ Така започва изграждане на редица ритуали, пряко свързани с нея, които ние днес приемаме за даденост – ежедневни молитви, молебени, църковни паради, полагане клетва от новобранци, войскови патронни църковни празници (на просиял православен светец, застъпник пред Бога на съответната военна част), освещаване на бойни знамена и т.н. Тяхната цел е да усилят вътрешните връзки както между самите войници, така и между държавата и народа²⁵. А в техния „център“, място като „помазаник Божий“, ще заеме всеки един от българските монарси, управлявали в периода 1879–1944 г. (княз Александър І Батенберг, княз Фердинанд и цар Борис ІІІ Обединител). Развитието на нравствено-религиозното възпитание е пряко свързано с института на военното духовенство в българската армия. За негово развитие категорично може да се говори в периода 1891–1912 г., когато малко преди избухване на Балканската война (1912–1913 г.) най-накрая то ще успее да „проходи“ във всички военни гарнизони в страната²⁶. Развръщането на щатове за военни духовници, проповедници (армейски и дивизионни)²⁷ и дивизионни свещеници (в рамките на дадена дивизионната област)²⁸ по време на Първата световна война (1917 г.), спира упадъка и разложението, които настъпват в армията и нейния тил.

Атмосферата в армията подпомага развитието на качествата, които притежава един добър воин – воля, решителност, безкористност и физическо здраве. Званието „воин“ е на висока почит в църковния език, то е праведно и установено от Бога и всеки трябва да служи с усърдие на това призвание, дадено му свише. Един воин е храбър и неустрашим, готов да жертва себе си и живота си в името на дълга, любовта към Отечеството и на дадената от него клетва, не само когато е усвоил съзнателно и добре военното изкуство, но и когато се надява (вярва) в Божията помощ на бойното поле. Възпитан в обич и уважение към Бога, воинът обикновено притежава високи морални качества. Неговата храброст по време на война е последица от чиста и дълбока религиозна убеденост, че делото, за което воюва, е подкрепяно и угодно Богу. От убедеността, че полага душата си за ближния, воден от чиста и братска любов, той лесно преодолява естествения си страх и дълбоко вкоренен инстинкт за самосъхранение и оцеляване. За народите на Балканите войникът (по време на война) трябва да бъде чист от грях, да е прав духом и да стои със страх (като свещ) пред Бога. ²⁹ Свидетелство за уважението на Православната църква към воините се изразява в това, че мнозина воини са причислени към лика на светиите (светци-воини), а по време на богослужение (при поменаване на живи и починали), към званието воин се прикрепват само имена на военнослужещи. Не трябва да се забравя, че несигурността във физическото оцеляване по време на военни действия, тежките картини от отминалите боеве, страхът от предстоящите атаки, лесното извършване на убийство, виковете и стоновете на ранените, утихналите и застинали тела на убитите, техните предсмъртни гримаси, кошмарните „сънища-предсказания“ за собствената гибел, лесно могат да пречупят крехката и ранима човешка душа. В този момент, когато човек е застанал на ръба на собствените си душевни сили, обзет от низки инстинкти за оцеляване, мнозина, без нужното утешение и духовна подкрепа от Бога, се сриват. Отчуждението, закоравяването (и свързаната с това забрава), грубостта, алкохолът, плътското желание да се „живее сега“ са проява на заболяване, чиито последици са непредсказуеми. И в този момент на слабост, ако изкушенията не бъдат победени, те ще погубят много души и дори ще станат заплаха за бъдещото на целия народ. Затова Църквата като добър пастир³⁰ не оставя тази огромна, силна и ценна част от народа в театъра на военните действия без своето влияние и помощ.³¹ Това обяснява ролята на военните духовници, които стоят неотлъчно до воините. Някои от тях, след претърпения вътрешен катарзис, намират сили да обещаят (а мнозина и да изпълнят обета си) да служат Богу. И често му служат достойно до края на земните си дни.³²

Още от най-древни времена титлата и статутът на владетеля заемат особено място в различни религиозни практики и вярвания. Неговата функция и значение претърпяват различни метаморфози, започвайки от най-старите държавни образувания в света (Шумер и Акад), и стигайки до Римската империя. Като всяко държавно образувание, основано върху желанията на смъртни хора, тя наследява и предава една и съща духовна прелест (която битува и в наши дни) – обвързва постигането на вечен мир с управлението на всички хора по земята от един земен господар³³. По време на Римската империя образът на императора е божествен и свещен, почитан от римските легиони, една от трите сакрални фигури, символ на Държавата. Когато през ІV век християнството става официална държавна религия, неговото обожествяване е отхвърлено и той се превръща в „император по Божия милост“, а властта му – Божие благоволение, защото Господ „….избира Царете, помазва ги и ги поставя начело на Царството“ (което обяснява защо всяка власт е от Бога). Затова, с нужното смирение, почит и уважение, владетелят е длъжен да бъде „подвластник на Великия Цар, сиреч на Бога“ до Неговото завръщане на Земята. Така през института на владетеля се осъществява възможността той да бъде проводник между Небесното Царство и Божията воля тук, на земята.³⁴ Това разбиране се предава върху всяка една коронована особа в историята и обяснява защо е важно монархът (а не републиканското му подобие) да разбира от хералдика, да одобрява проекти и скици на държавните и бойни знамена, както и да присъства лично при тяхното връчване. Така чрез този символичен акт, владетелят делегира властта и силата си върху военните части, когато са на бойното поле, а пленяването му от противника алегорично „убива“ и отнема тази власт, която той притежава. Затова едно от най-често срещаните напомняния към войниците е, че чрез знамето се пазят чисти, неопетнени и неприкосновени едновременно Вярата, Отечеството и… Владетелят.

Всеки войник трябва да приеме за свой дълг да пази и защитава своето знаме от плен, за да не се опозори. Българското военно бойно знаме (1878–1944 г.) съчетава в себе си символа на православната ни Вяра (Кръста, изобразен под формата на буквата „Х“), Българското Отечество (Лъва), Престола и Владетеля (Вензелите).³⁵ И ако враговете, които се опитват да го пленят, са много, то трябва да му служи за погребален саван. Затова знамето не трябва да се развива без нужда, но да се прибере със слава! С присъствието на този и други ритуали православните свещеници свидетелстват за одобрението и благословението на Висшата духовна власт (Бога) към владетеля и неговата армия. Симбиозата между двете власти (светската и духовната) има за цел да ограничи и победи злото (греха).

Един от най-важните военни ритуали е полагане клетва от новобранци в българската армия. Традицията да се дават тържествени обещания (клетва) е разпространена при всички народи. Тя приема форма на религиозен ритуал, при който думите (клетвата) се изричат в определен ред и обстановка, в които се търси свидетелство пред по-висши (магични) сили, които стават „гаранти“ за изпълнение на обещаното.³⁶ Това е свързано най-вече с факта, че при нейното нарушаване, страната, извършила нарушението, трябва да понесе справедливо наказание.³⁷ Корените на полагане клетва при отбиване на воинския дълг стигат до времената на Стария Завет, когато Бог заповядва на евреите, начело с Моисей, да напуснат Египет. За да бъдат защитени от нападение в пустинята Той им заповядва всяко коляно (род) да формира свое родово опълчение³⁸ (разположено около Скинията). Всеки род, начело със своите родови знамена, коленичи (!) и чрез устна клетва сключва договор (Завет) между избрания народ (евреите) и Господа Бога. Така Той ги прави Свой народ, за да им бъде Бог, както е обещал на предците им³⁹. В знак на Неговото благоволение им е заповядано да изработят по едно знаме⁴⁰ за всеки полк (!), под което да се надяват в мирно и военно време на Всемогъщия Създател, Господа на Силите, „силен и силен, но смел“⁴¹. Ето защо по онова време се е възприемало, че този, който се кълне (извън ритуала), извършва богохулство⁴². И обяснява защо Православната църква съветва да се избягва заклеването като форма на потвърждение и търсене на достоверност в изказваните думи (за да не изпадне кълнящият се в съблазън и грях, като положи лъжлива клетва, или по някаква причина бъде принуден да направи това). Пренесено през времето, полагането на клетва се видоизменя и в по-нови времена тя се полага пред владетеля (поставен на трона и помазан по Божията воля) за вярна служба към него и Отечеството. Затова нарушението на клетвата, положена пред Св. Евагелие и Животворящия Кръст Господен, не е обикновено и дребно нарушение, а дълбок и непростим грях⁴³. И обяснява защо в българската армия (в периода 1878–1944 г.), при полагане клетва, воинът подвива коляно, сваля шапка (знак на смирение), сключва три пръста на дясната ръка (палец, показалец и безименен, които символизират единството на Света Троица – Отец, Син и Свети Дух⁴⁴), вдигнати към небесата, пред своето дружинно или полково знаме.⁴⁵

Въпреки религиозните (приемане на православното християнство) и политическите промени, които претърпява държавата ни (чуждите завоевания и владичества през 1018 и 1422 г.), полагането на клетва променя само своята форма, но не и основния си смисъл. Тя се запазва по време на османското владичество, като клетва е полагана при организацията на по-големите въстания в Търново (1571, 1686), Чипровци (1688), на войводата Карпош в Македония (1689), така и по лични подбуди (лично кръвно отмъщение, формиране на чета за грабеж и т.н.). Най-известна информация за полагане на клетва имаме по повод организацията на комитетската мрежа от Васил Левски (полагана пред Евангелието, камата и револвера⁴⁶), която е задължителна при организиране на комитет, приемане на нови членове и т.н. Този начин на заклеване се запазва до Априлското въстание. Няма яснота и конкретни данни при участието си пред кого и за какво са полагали клетва като доброволци българите, участващи в чужди национални движения или в доброволчески образувания в състава на руската армия. Единствената по-конкретна информация е по повод участието на български доброволци в Сръбско-турската война (1876 г.).⁴⁷ Това участие (въпреки проявената от тях храброст в боевете) се запомня с два много сериозни конфликта. Повод за това е нежеланието да се съобразят с една негласна военна традиция на държавата, за която воюват⁴⁸, (да предадат своите знамена и да приемат сръбски такива), както и да положат клетва за вярност към княз Милан⁴⁹. Спорно е дали участниците в Българското опълчение са полагали клетва за вярност. Това е така, защото до този момент в България не е публикуван конкретен руски документ, който да потвърждава това събитие. Неговото публикуване би трябвало да е съгласувано с Главния полеви армейски свещеник, който ще съпровожда войските. Според двама участници (С. Кисов и опълченеца Мито Антов )⁵⁰ в Българското опълчение, на 8 май 1877 г., в Плоещ, първите шест опълченски дружини са положили клетва, но това не се потвърждава от други източници.⁵¹ Извън това не се срещат данни за полагане клетва в спомени на руски участници във войната, както и в изследванията на сериозен изследовател като о.з. полк. Стойчев⁵². Не трябва да се забравя, че това са първите години, в които Българската екзархия е отлъчена и това създава определени проблеми при извършване на съвместни служби с руски свещеници по онова време. Този на пръв поглед маловажен въпрос е основен препъни камък в отношението на сърбите към нашите доброволци през 1876 г. И, ако този ритуал е осъществен, е интересно да се разбере как са го решили руснаците.

Развитието и структурното обособяване на българската армия в годините след Освобождението се формира с първия набор новобранци, призован в редовете на дружините от Българското опълчение през март 1878 г. ⁵³, продължава с оформяне на Българската земска войска и родовете войски, тяхната структура и управление ⁵⁴. Като част от това е съставен първият писмен документ, по който три набора (юли–август 1878 г., май 1879 г. и началото на 1880 г.),⁵⁵ полагат клетва за вярност. След решенията, взети на Берлинския конгрес през юни 1878 г. и разделяне на страната на две отделни части, в началото на 1879 г. в Търново се събират по-ярките български граждани, които изработват Органически Устав (Конституция) на Княжество България. ⁵⁶ В крайния одобрен вариант е направена нужната промяна⁵⁷, която отваря възможност за изработване на текст на новата клетва⁵⁸ и подвеждане на новобранци. Така през 1880 г., с приетия „Закон за вземание на новобранци въ Българската войска“⁵⁹, е уточнено, че избраните да служат на действителна служба се заклеват още пред приемателните комисии от представители на трите вероизповедания – свещеници, молли и равини⁶⁰, по установения в него текст, но без да се уточняват допълнителни елементи. Съставянето на този текст може непряко да се свърже с факта, че по това време са уточнени финалните щрихи около изработката на нови български бойни знамена, които ще се връчат през лятото на следващата 1881 г.

Полагане на клетва пред новобранските комисии просъществува до края на 1893 г., когато за постъпващите през следващата 1894 г., е решено да се извършва един месец след тяхното постъпване на служба⁶¹, пред полковото знаме (sic!), без оръжие, в църква, в присъствие на свещеник. За мюсюлманите и евреите ритуалът се повтаря в същия ден, но в джамия или синагога⁶². Така постепенно се утвърждава постоянен тържествен военен ритуал за младите войници от частите на целия гарнизон, който се превръща в част от празничния календар на българската армия ⁶³. Ролята на гарнизонния свещеник в този случай е по-скоро допълваща, тъй като в повечето случаи церемониалът се извършва от местния архиерейски наместник.⁶⁴

Знамето като духовен и държавен символ има дълбоки исторически корени, които водят и преминават границата на необятната и неизвестна откъм документи древност. Неговият произход е разгледан по-пространно на друго място⁶⁵, а за целта на настоящото изложение е важно да се отбележи значението и символът на иудейските родови колена и държавните тотемни знамена на римските легиони. Първите стават свидетели на клетвата и сключването на Завета между тях и Господ Бог Саваот, а вторите, след приемане на християнството за официална религия в Източната римска империя (и премахване на старите езически и сакрализирани римски символи), спомагат за еволюцията на едно знаме от онова време – т.нар. vexillum (от лат. плат).⁶⁶ То представлява червено квадратно платно, ползвано като кавалерийско или „наградно“ знаме в римската войска, което след Солунския едикт (380 г.), ще се превърне в църковно знаме или хоругва.

Хоругвата има специфична форма, която се образува от два съставни елемента – квадратен плат, в чиято среда има изображение на Господ Ииисус Христос, Пресвета Богородица или на просиял православен светец, а към долния ѝ край има, или са пришити, „пламъци“/„косици“. С нея се прославя Божията мощ, както и застъпничеството на Бога по молитвите на съответния светия. В зависимост от броя на „пламъците“/„косите“, се обособяват два типа хоругви.

Първият тип е с форма на „лястовича опашка“ и ни напомня за Възскресението на Господ Иисус Христос, който, слизайки в Ада, побеждава смъртта и дава надежда за Спасение и Вечен живот⁶⁷. Такова знаме в нашата армия е това на Горнооряховските въстаници, както и т. нар. “ротни жалонерни значки“.

Вторият тип в долния си край завършва с три „пламъка“/„косици“ и символизира низхождането на Свети Дух⁶⁸ на Петдесетница върху светите апостоли, когато се ражда Църквата.⁶⁹ И така, както Кръстът е даден свише на император Константин Велики като символ на Божествената победа над езичници и хулители на вярата, хоругвата заема своето място в символната обредност на военните знамена. Тази нейна святост с времето ще се прехвърли и върху нашите формени бойни знамена, в чийто център, освен изправения Православен Кръст Господен, стои и надписът „СЪ НАМЪ БОГЪ“.⁷⁰ Знамето се освещава със специален църковен ритуал (водосвет), за да получи Божията благодат и благоволение, когато влиза в битка за защита на Вярата и Отечеството. И когато полага своята войнишка клетва за вярност към владетеля, новобранецът затвърждава изреченото от него пред „светия Небесен образ“/„икона“, който целуваме, пазим и съхраняваме в православен храм, а не пред мъртъв и неодухотворен плат.⁷¹ Ето защо знаменосецът и неговият асистент трябва да притежават духовна и морална чистота, за да са достойни пред лицето на Бога.

Чрез отбелязване на даден църковен празник⁷² се отдава Слава Богу, като в тези богослужебни дни Църквата вика воините на спасителни и благочестиви дела. При богослужението тя им вдъхва правилата на светата вяра, която е основал Господ Иисус Христос и е разпространена от Апостолите, и това дава възможност да се посее семето на истинското благочестие.⁷³ Тъй като няма много преки документални източници за това как са избрани съответните патронни празници в българската войска, засега може да се осланяме на едно свидетелство, което се отнася за онова време. Според него избирането на съответния празник е заимствано от руската традиция, според която в казарменото помещение първо се поставя иконата на съответния просиял православен светец, като по-късно той обикновено става и застъпник на цялата военна част, а датата, на която се чества неговото име – патронен празник на войсковата част⁷⁴.

Първите патронни църковни празници за българската армия са официално установени през февруари 1880 г. и се отнасят изцяло за Военното училище, пешите дружини, конните сотни, артилерийските батареи и саперните (инженерни) полуроти.⁷⁵ Освен това всяка една от ротите на пешите дружини имат свои отделни празници и ротни икони, които чрез волни пожертвувания офицерите и долните чинове са длъжни да поддържат. Развитието на военната структура на армията през 1884 г. не води до коренна промяна на църковните празници в нея. Това става постепенно, след като на трона на българското княжество сяда княз Фердинанд І (2 август 1887 г.), а периодът, в който са одобрявани нови и са променяни патронни празници, обхваща годините 1887–1910 г., което след 1891 г. се обяснява с бурното развитие на армията ни. В началото на ХХ век е установено единно разписание за провеждане на строеви и църковни паради, с което се слага край на други предхождащи документи по темата.⁷⁶

В живота на човек няма нищо по-скъпо от молитвата – тя и невъзможното прави възможно, трудното – леко, неудобното – удобно. Молитвата разтваря сърцето ни пред Бога, пробива обвивката на безразличието, злобата и студенината от ежедневието ни. Разстила се и стопля душата, а безкрайните и хаотични помишления биват изгорени и от дъното на душата ни (там, където сме скрили всичко от външния свят) започва да се издига потокът от благодарствени думи и желания. Молитвата е мехлем, който постепенно заздравява душевните рани, нанесени от околните, утешава и облекчава болката, смирява гнева ни, съсредоточава ни за общение и благоговейно ни устремява в сърдечна и невидима беседа, изправени пред Истинския и Животворящ Бог. И както дете непринудено говори и се радва на думите на своя баща, така молитвата ни помага да поговорим с нашия Отец и Създател, когато тя е чиста, истинска и сърдечна. За християнина е голямо нещастие да изгуби разположение към молитвата. Който не се моли, се лишава от общуване с Бога, не получава Божието благословение за своите дела⁷⁷ и се уподобява на сухо, безплодно дърво, което отсичат и хвърлят в огъня⁷⁸. Така човек става лесна плячка на страстите и бесовете, които лесно могат да погубят душата му. Ето защо в армията е необходимо молитвите да се изричат ежедневно, а чрез тях воините да придобият едни от най-важните християнски добродетели – смирение, търпение и любов към ближния.

Друг важен елемент в Православната църква е проповедта. В Новия Завет, а и в по-късни писания на светите отци, проповедта е основен инструмент за разпалване на духовния огън на сърцето и душата. Неслучайно св. евангелист Йоан започва своето Евангелие с думите: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе⁷⁹“. И въпреки че на пръв поглед изглежда лесна, проповедта изисква много добри познания по различни богословски въпроси, подготовка и най-вече подкрепа от Бога. Проповедникът трябва да познава добре своето „стадо“ и съобразно това да използва подходящи думи (т.нар. народна проповед), които вместо да предизвикат недоумение, да накарат слушащите да отворят сърцата си към изричаното. И така да ги напои с живителна хладка вода, да помаже с духовен мехлем наранените и загрубели души, дълбоките им душевни рани, да ги подкрепи срещу унинието. Въпреки че книгите също са извор на Божието слово, не всеки проумява написаното или успява да отвори сърцето си, така че в него да покълне семето на разбирането за Божието Благовестие. Ето защо проповедта остава важен елемент от живото общуване в Православната църква и е един от най-важните инструменти за събуждане на религиозното чувство у всеки православен воин.⁸⁰ Затова проповедникът трябва да има тънък психологически усет, и освен да притежава умения да подготви словото си, е важно и лесно да общува със своите пасоми, на достъпен език да обясни основни догматични и духовни въпроси, които вълнуват съзнанието им. Освен това чрез проповедта свещеникът подпомага воините да разбират и ясно да осъзнават своите задължения по отношение на владетеля, Отечеството и началството в армията. Да им внуши стриктно да се придържат към клетвата, дадена при постъпване на служба, и да им разясни какъв ужасен грях се крие в нарушаването ѝ – клетвата, в която призовават Бога пред основните символи на нашето духовно спасение – Евангелието и Животворящия Кръст Господен, свидетели на верността на тяхното обещание. И така да ги подготви да бъдат христолюбиви, жертвоготовни и милостиви. ⁸¹

Бележки