Проф. д-р Димитър Попмаринов: „В Символа на вярата Църквата е една. И тя не е нито българска, нито руска, нито гръцка“

Духовните въпроси на Църквата не могат да се решават с политическите средства на света. Това е сбъркана методология, която води до неразбиране, враждебност и накрая – до разколи.

Разговор, провокиран от събитията около Руската църква в София: за църковния живот в България преди промените и днес, за вярата, Църквата, богословите, политиката, отношенията между Църквата и държавата, за споровете и разделенията, за Руската църква, за филиите и фобиите, за съвестта и за спасението.

Проф. д-р Димитър Попмаринов е български богослов, един от първите преподаватели на основания през 1991 г. Православен богословски факултет във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и негов декан в продължение на два мандата. Дългогодишен преподавател по дисциплини в областта на старозаветната библеистика и библейското богословие. Специализирал е в Русия, Швейцария, Холандия. В продължение на много години е участник и лектор в множество научни прояви у нас и в чужбина – в Женева, Санкт Петербург, Солун, Виена, Москва, Ню Йорк, Сеул и др. Автор е на книгите „Синът човешки. Образът в книга Даниил и междузаветната неканонична и апокрифна литература“ („Омофор“, 1999); второ допъплнено и преработено издание („Омофор“, 2021), „Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“ („Фабер“, 2001), „Съвременни богословски проблеми“ („Омофор“, 2004), „Между вярата и разума“ („Омофор“, 2016), четвърто издание („Омофор“, 2020), „Библейско богословие: академични есета“ („Омофор“, 2018), „Свещеното Писание: Херменевтика – богослужение – диалог“ (в съавторство с д-р Стефка Кънчева и свещ. доц. д-р Павлин Събев) („Омофор“, 2018). През 2021 г. беше удостоен със званието „Почетен професор на Православния богословски факултет“ за значим принос в популяризиране, издигане и утвърждаване името на Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Проф. Попмаринов, в един наш предишен разговор Вие казвате, че разделенията и бурите в църковното ни общество са на повърхността, че в дълбочина единството на Църквата остава ненакърнено: „Бурите са на повърхността. Единството, според мен, се състои в това, че участниците в различните спорове тръгват от вътрешната си убеденост, че защитават своята вяра“. Тези думи, които се отнасяха за споровете около пандемията, тогава ми направиха силно впечатление и ги поставих като заглавие на интервюто. Питам се обаче днес, когато хората в Църквата са разделени на русофили и русофоби, в медиите и в социалните мрежи се води идеологическа война от „църковни“ позиции, патриарсите на Русия и Константинопол не се споменават взаимно, а у нас професори по богословие говорят публично, че Руската православна църква не е Църква, когато Православната църква, и най-вече йерархията, е преразказвана от медиите (не без помощта на хора, които се препоръчват за църковен и богословски елит) като микс от политически шарлатани, „шпиони“ и внушаема инертна маса, когато слушаме призиви за изгонване на българските „агенти в расо“, подобно на руските, когато се задушават политически некоректните мнения (изброяването е примерно и може да продължи), питам се на този фон – дали бурите все още са на повърхността?

Разбира се. Не съм променил мнението си по отношение на отговора, даден в предишното интервю. Църквата не е разделена, защото Иисус Христос е неин Глава. На едно място в Евангелието се разказва за обладан от бяс човек – как Иисус Христос изгонва беса. Невярващите в Христос заявяват, че Той го е изгонил чрез княза на бесовете Веелзевул. На това обвинение Христос отговаря, че ако царството на бесовете е разделено, то вече не е царство. Още по-малко можем да допуснем, че Църквата е разделена. Тя е Царството Божие, което обхваща небето и земята. Неслучайно самата света Литургия започва с възгласа: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и вовеки веков“. Чрез светата Литургия светата Евхаристия трансцендира пространството и времето – т. е. Църквата свързва времето и вечността, миналото и бъдещето и ги прави настояще. Тогава ние видимо, осезаемо, не само духом, влизаме и ставаме участници в това Царство. И това Царство е едно – Църквата! Разделени са хората в Църквата, но в своето единство като тяло Христово тя не бива да се отъждествява с нейните институционални форми.

Ето няколко примера за напрежения и разногласия между самите апостоли; още от най-ранните дни на Църквата. В Посланието до галатяни св. апостол Павел разказва как е изобличил в Антиохия апостол Петър и другите апостоли с него в лицемерие. Те, заедно с новопокръстените езичници, не спазвали еврейския закон по отношение на храната, но когато дошли юдеи-християни, пред тях се правели, че го спазват. Това било измама! Петър, пише апостол Павел, „ядеше заедно с езичниците; а когато те (юдеите-християни, б. Д. П.) дойдоха, почна да се спотаява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемереха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им“ (Гал. 3:12:13).  Друг случай. В кн. Деяния апостолски се разказва за разправия между апостолите Павел и Варнава. Апостол Павел отхвърля настояването на Варнава да вземат със себе си Иоан (Марк) и да тръгнат на проповед. Преди време Марк се отделил самоволно от общата задача и не отишъл с тях по работата, за която са били пратени. „От това се породи разпра“, свидетелства авторът на книгата, „тъй че те се разделиха един от други; и Варнава, като взе Марка, отплува за Кипър“ (15:37-39). Според някои учени, споменатият Марк може би е евангелист Марк.

Апостол Павел е безкомпромисен по отношение на истината. На друго място той пише: „Ние сме силни не против истината, а за истината“ (2 Кор. 13:8). От посочените случаи не следва, че Църквата се е разделила. Всички тези личности са почитани като светци, като върховни апостоли, но със свои лични особености, характери и слабости.

Като тайнствено, мистическо цяло, Църквата обхваща всички, които са спасени и които се спасяват – обхваща миналото, настоящето и бъдещето. В земните си измерения тя е в постоянна битка, защото включва хора, които се борят със себе си, със своите страсти, с околните, тоест с греха като цяло. Тя пречи на всички, които се боят от истината. Затова борбата срещу нея е свирепа. Иисус Христос заявява на Своите ученици и на повярвалите в Него: „Ако Мене гонеха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:20). Битката е постоянна – със себе си и с околните. Както казва Достоевски, сърцето на човека е мястото, където дяволът се бори с Бога.

Докато преподавах, позволявал съм си да провокирам студентите с въпроса къде предполагат, че са се случвали най-лошите и гнусни неща, които могат да си представят. В отговорите си обикновено се разхождаха в историята, сочеха императори, диктатори, войни и пр. При несъгласието ми с тях, те обикновено се изненадваха от моя отговор – че най-отвратителните и нравствено укорими деяния са вършени и се вършат в Църквата. Но винаги се съгласяваха, че същевременно най-извисените, висшите прояви на човешкия дух, отново са в Църквата – това са светците с техните дела и духовни подвизи. Така от отделния човек зависи къде ще се разположи в този голям диапазон. Един добър според мен начин за вярващия християнин да определи своето положение в Църквата, е да се постави на мястото на семената от притчата за сеяча (Лука 8:5-15) – къде са паднали и как се развиват.

Типологически Църквата е изобразявана като Ноевия ковчег. В него, освен хората, се спасяват и всякакви животни. Както образно се шегуваше о. проф. Томас Хопко (Бог да го прости!), в Ноевия ковчег има всякакви животни: едни ритат, други смърдят, трети мучат и пр., но всички се спасяват. Важното е да сме в кораба. Защото винаги съществува опасността някои от нас, които смятаме, че сме в кораба, да отпаднем от него, тоест от Църквата. Деленията на русофоби, русофили и хора с всякакви фобии не би трябвало да се отнасят към Църквата. За такива пристрастия си има други институции. В истинския смисъл на думата, тези пристрастия нямат нищо общо с Църквата, дори и ако носителите им се приемат като нейни служители и членове.

Големият проблем според моето разбиране е, че днес в много важна своя част Църквата – в нейната инстуционална страна, като местни православни църкви – се е превърнала повече в подражателка и паралел на държавните и обществените структури. Влиятелна част от висши служители на Църквата подменят молитвата с политически и други подобни послания. Така те подвеждат вярващите и ги разделят, изправят ги едни срещу други. А че това е на повърхността, е несъмнено вярно.

Православната църква не се измерва като количество, а като качество. Иисус Христос е категоричен: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). В своите небесни измерения Божията църква е тържествуваща. Тук, на земята, тя е бореща се, страдаща, преследвана. Пред Бога всички ние ще бъдем оценявани според плодовете, които даваме. Опасявам се сега, когато заставаме с лозунги и всякакви подобни средства срещу своите опоненти в името на Иисус Христос, че когато дойде време да отговаряме пред Него, на нашите вопли: „Господи, Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в твое ли име много чудеса правехме?“ Той ще ни отговори: „Махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:22-23).

Спомените от разкола в БПЦ, които се събуждат напоследък, плашилата, извадени от гардеробите и поизтупани за втора употреба, реваншистките настроения и кампанийните усилия за политизиране на Църквата в „правилна“ посока – за какво говорят според Вас? Какво не беше излекувано след този разкол и защо е така токсична днес църковната среда у нас?

Спомням си един разговор с римокатолически професор по времето, когато беше в разгара си разколът в БПЦ. Аз му се оплаках с почти същите думи. За моя изненада той ми каза: „Радвайте се! Това означава, че вашата Църква е жива. Това е процес на очистване“.

Сега е много трудно за хората да се ориентират. Рано или късно всяко нещо ще си дойде на мястото. Затова е много важно вярващите да се осланят повече на словото Божие; то да е критерият, а не какво казвам аз, някой друг или трети „разбирач“ по въпросите.

На първо място трябва да е Църквата в нейното учение, а след това е всичко останало. А че има вярващи на различно мнение, с друго становище, това не бива да ни изненадва. В Църквата ние се спасяваме, а не сме спасени. Не бих казал, че църковната среда у нас е токсична. Вижте какво става в някои други страни, където членовете на Църквата също са разделяни от различни противоречия и противопоставяния. Сам свети апостол Павел успокоява разтревожените коринтяни за изникналите противоречия между тях: „Трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“ (1 Кор. 11:19).  Страшното е, когато се преминат границите и се изпадне в злоба, богохулство, отрицание, вражда или разкол. Тогава човекът или общността сами отпадат от Църквата. Дори не е нужна и официална санкция. Тук няма какво ново да се каже. Причините са в гордостта, егоизма, нарцисизма, властолюбието и всичко отрицателно, за което говори Евангелието.

Враговете на Църквата, които са извън нея, искат да я видят като себе си. Те често не осъзнават какво вършат. Това са обикновено политически и обществени организации, светски структури, които биха се радвали да я ползват като инструмент за своите си цели. Лошото е, когато висши църковни служители, свещеници и редови вярващи също се оказват податливи на тези стремежи. Намеренията обикновено са добри, но завършват с лош край. Те се опитват да служат на двама господари, но накрая се оказва, че са служили само на един – на мамона. Разбира се, зад всичко това стои основният враг на Църквата, князът на този свят – с когото Иисус Христос казва, че няма нищо общо (Иоан 14:30), – който се опитва да съблазни нейните членове, а самата нея да унищожи.

Към събитията от последните седмици. Вие сте били личен секретар на блажено починалия патриарх Максим. За него знаем и че е служил в подворието на БПЦ в Москва. През 1950 г. с решение на Светия Синод на БПЦ е назначен за настоятел на Българското подворие там, и служението му в Москва продължава почти шест години – до края на 1955 г. Помните ли какво беше отношението на патриарх Максим към Руската църква в София? 

Моето служение при патриарх Максим беше за кратко време – около година и половина. Но то беше наситено с много събития. По това време всичко „вреше и кипеше“. Аз самият нямах интерес от административната работа и тогава, както и днес, смятах, че възраждането на Църквата в България може да се случи единствено чрез образование и работа с младите хора, с всички, които проявяват интерес. Затова и напуснах този пост и постъпих, след конкурс, в новооснования Православен богословски факултет във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, като първия щатен преподавател на основен трудов договор.

Ще Ви разкажа за два случая, които от днешна гледна точка смятам за неразумни от моя страна; и как постъпи патриарх Максим. Първият беше, не си спомням точно месеца, но мисля беше през първата половина на 1990 г. Тогава журналисти от националната телевизия, заедно с една телевизия от Швейцария, поискаха от мен интервю. Аз, без да поискам благословия от Негово Светейшество, ги поканих в моя кабинет. В преддверието на патриаршеския кабинет при мен влязоха журналисти, техници, светнаха прожектори, вдигна се врява. Не знам дали след този случай и до днес там са влизали телевизионни екипи. Цялата тази суматоха въобще не беше в стила на църковната институция. Въпреки глупостта, която извърших, патриарх Максим нито ми се скара, нито ме упрекна, а много внимателно ме посъветва, че не бива да се постъпва така.

Другият случай беше, когато през есента на същата година основахме Православното християнско движение „Св. Евтимий, патриарх Търновски“. Тогава беше време на ентусиазъм, на политически борби, на новоизлюпени партии, на всякакви политически движения. Аз влязох при Негово Светейшество и му казах, че сме основали такова движение, на което аз бях избран за председател. Отново без неговата благословия, но поне имахме благословение от о. Назарий от Кокалянския манастир. Патриархът беше обезпокоен да не би новото движение да има някакви политически цели и намерения. След кратък разговор му разясних целите: именно просвета, работа с хората, които са гладни и жадни за просвета и дейност в Църквата. Той ме разбра и позволи да ползваме залата на Софийска митрополия, в която започнахме да правим беседи. Те се посещаваха с голям интерес; спомням си, че дори когато гаснеше токът, продължавахме на свещи. Тогава получихме голяма подкрепа не само от патриарха, но и от неговия по това време викарий еп. Натанаил (по-късно Неврокопски митрополит Натанаил, †  2013 г.), а така също и от Траянополския епископ Иларион (по късно Доростолски митрополит, † 2009 г.). Времената бяха бурни и от кореспонденцията, която се водеше, се виждаше, че цялото Православие беше във възход. Надеждите за възраждането до голяма степен се свързваха и с Руската църква, която през комунистическия режим беше на границата на унищожението. В Русия Църквата се възраждаше.

Патриарх Максим, според моето кратко служение при него, смятам, имаше много топли чувства към Руската църква. Той даваше за пример духовността на руския народ, руските светци, техните гонения и страдания, особено през атеистическия комунистически режим. С внимание се отнасяше и към храма на руското подворие „Св. Николай Мирликийски“ в София. Този храм служеше не само за поддържане на административни отношения, но и за съвместни богослужения на български с руски духовници. До храма има особено място за поклонение – гроба на канонизирания впоследствие архиепископ Серафим. Много софиянци, а и гости на София, поклонници, ходеха там, защото по неговите молитви мнозина са получили решения на своите проблеми.

Не мога да не задам въпрос за войната; и по-специално за Руската православна църква и нейното отношение към политиката на руската държава. Ще цитирам един преподавател от Софийския богословски факултет: „Богословите по света казват, че Руската православна църква е изпаднала в ерес“, казва той и добавя, че според него тя не е църква. Така ли е според Вас?

Аз не съм специалист по лесните отговори. Войната е зло по презумпция. Според мен, за да се потвърди едно или друго мнение от такъв характер, се изисква съборно решение. А от друга страна, всеки има право на т. нар. теологумен, частно мнение, и никой не бива да му го отнема.

Всички ние, така наречените „богослови“, отговаряме пред съвестта си, а според Евангелието, един ден ще застанем и пред Божието съдилище. То е категорично, че Божият съд ще започне най-напред от Божия дом, тоест от служителите на Църквата, нейните членове, а след това и всички останали (Ср. 1 Петр. 4:17).  Смятам, че тъкмо ние трябва по-често да слушаме Евангелието в храма с внимание, да го четем и да размишляваме какво се говори в него и как са го разбирали и разбират духовните колоси на Църквата. Не е зле от време на време да си припомняме думите на Иисус Христос: „Който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина…, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на човека, чрез когото съблазън дохожда“ (Мат. 18:6-7). Това се отнася както за висшата йерархия, така и за църковните служители, така и за нас, които говорим и пишем по въпроси за Църквата и вярата. Защото Иисус Христос отново предупреждава: „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36).

Светът, както се развива днес, ще поставя Църквата пред по-големи и все по-големи изпитания. Позволете ми в тази връзка да изкажа и един свой теологумен. Смятам, че поради есхатологическото напрежение (междувременно се разгоря и войната в Близкия Изток), което се наблюдава, ще дойде време, когато на събор (не като пародия!), предизвикан от реални обстоятелства, ще трябва да се прегледа основно каноническото право (навлизам в територия, която не е „моя“). Има много правила, които днес не само не помагат, но и пречат. Така например смятам, и не само аз, че трябва да се премахне националното и етническо определение, което се прилага към местните църкви. Трябва да се вземе пример от Православната църква в Америка. Тоест, да се признае правото на Църквата да е навсякъде – истински съборна. На първо място трябва да е тя, а не националното определение. Иисус Христос основава една Църква (Мат. 16:18). В Символа на вярата Църквата е една – нито българска, нито румънска, нито руска, гръцка и пр. Би трябвало ясно да се приема, че едната Църква е в България, Гърция, Сърбия и пр. Как ще се организира обаче и какви ще са отношенията с държавите, в които се намира, това е въпрос на технология. Тогава ще отпадне въпросът дали, кога и къде някоя „църква“ е в ерес, в разкол, или не е.

По времето на промените, което аз помня, непосредствено след 10 ноември 1989 г., Руската църква наистина беше тачено място от вярващите хора в София. Особено от студенти пред изпит, които ходеха да се поклонят на гроба на владика Серафим :). По онова време се търсеха рускоезични книги, руската религиозна философия и богословска мисъл бяха единствен ключ към Православието за много от новоначалните тогава християни, повечето от които не знаеха, а може би и до днес не знаят западни езици. Помня книжарницата „Достоевски“ на ул. „Славянска“, която един преподавател от Университета отвори, за да продава религиозна и философска литература от Русия. Помагаха му студенти, а някои от по-сетнешните им преподаватели, тогава асистенти и докторанти, пазаруваха тези книги със социалистическо настървение. Защо и кога се промени това според Вас? Откъде дойде ненавистта към т. нар. руско православие, която днес се преподава като политическа и „църковна“ коректност?

Както и по-горе споменах, Църквата, и съответно Православието, не са нито руски, нито гръцки, български. Разбираемо е, че по онова време, след жестоките гонения по отношение на БПЦ, а и на религията въобще, от атеистическия комунистически режим, всичко ново и различно, което идваше отвън, се приемаше с въодушевление. Такова беше отношението не само към руското богословие, такъв интерес имаше и към протестантските книги, към езотериката, магическото, нездравата мистика и какво ли не. Руската богословска литература беше търсена, защото, от една страна беше лесно разбираема, заради езика, както и Вие споменавате във Вашия въпрос, а от друга страна – тя се приемаше като доскоро забранената тема, която сега е позволена. Ако се обърнем назад, ще видим, че малко след промените  започнаха и преводи на православна литература от английски, гръцки, сръбски и други езици.

Да! Спомените са хубаво нещо, но човек понякога е склонен да идеализира миналото.  Ако се върнем обратно да го живеем, едва ли бихме били толкова въодушевени. В човешката природа е да пази доброто, да се връща към него, защото доброто е заложено в сърцето на човека при сътворяването му. Светостта е посоката на човека, която е зададена още в Стария Завет. Сам Бог вменява на народа на Израил: „Бъдете свети, защото Аз (Господ, Бог ваш) съм свет“ (Лев. 11:44). Спасителят ни посочва пътя – стремежът към съвършенство води до светостта: „Бъдете съвършени както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Иоан. Мат. 5:48), а свети ап. Петър ни съветва да следваме пътя на Самия Иисус Христос и да бъдем „свети във всички постъпки“ (1 Петр. 1:15). Тази заповед е отправена към новия Израил, Църквата, и към всеки човек.

Следователно светостта не се определя от етнос, раса, пол (Ср. Гал. 3:28). Аз съм убеден, че ако на мястото на свети Серафим беше човек от друга народност – грък, сърбин, румънец и пр., отношението щеше да е същото. Вярващите хора са привличани от светостта, а не от национални, културни или др. характеристики. Вижте колко много светци днес се почитат в България, които са от различни народности. И в това е силата и съборността на Православието, а не във външните църковни структури. Разбира се, те са необходими, но са само средството, чрез което Църквата води християните към спасение.

Вие имате спомени от времето, когато Църквата у нас се контролираше от държавата. Тези дни видяхме как ДАНС гони от страната руски църковни представители, без да се мотивира и да каже какви са били техните противообществени действия. От начина, по който това бе извършено, от липсата на информация до днес (ген. А. Атанасов съобщи, че има интуиция, но няма информация защо са изгонени тези хора, върху които са му обърнали внимание будни православни християни), може да се заключи, че става въпрос за целенасочена политическа акция. Целта е без значение, безсмислено е да гадаем, но ми идва наум един коментар за случая, публикуван наскоро в сайта Православие БГ. Там се твърди, че сме се върнали във времената на комунизма. Какво виждате Вие в тази картина? Връщат ли се наистина тези времена, в които държавата без притеснение използва Църквата за свои цели?

Както казва премъдрият Соломон: „Няма нищо ново под слънцето.“ (Екл. 1:10). Църквата и Държавата са различни царства и съответно – институции. Добре е, ако са в добри отношения, както се е опитал навремето да уреди нещата още император Юстиниан. Държавата си има нейната област на действия. Ако някой нарушава законите, той трябва да отговаря за действията си. Ако държавата, в лицето на своите служители, не действа според законите, обществото е съответният коректив. Друг е въпросът доколко самото общество е наясно с църковните теми и знае как е необходимо да се реагира. Дали свещениците на Руската църква са нарушили определени правила и закони в българската държава, решават държавните органи. Те отговарят пред обществото за спазването и прилагането на законите. Ако свещениците не са нарушили законите, а са пострадали невиновни, нека да приемат съвета на св. апостол Петър: „По-добре е да страдате като вършите добро, отколкото като вършите зло.“ (1 Петр. 3:17).

А тези „будни православни християни“ аз по-скоро бих приел като отговорни граждани – след като смятат, че са изобличили шпиони. Доколко държавните органи са мотивирали или не изгонването на духовниците, е въпрос на държавна политика, отговорността за която се носи от нашето общество като цяло. А доколко служителите в държавните институции са наясно с църковните отношения и имат правилно виждане по църковните въпроси, аз съм дълбоко скептичен и не бих се изненадал, ако се смесват компетенции.

Още по-зле стават нещата, ако държавата започне да се меси в църковните дела грубо, както беше по време на атеистическия комунистически режим. Смятам, че засега сме далеч от времената на комунизма. Този, който твърди такова нещо, вероятно не е живял през комунистическия период и не е опитвал от „меда“ му. Тогава беше забранено да говориш публично за вярата, да проповядваш, да притежаваш религиозна литература. На границата дори между така наречените социалистически страни се проверяваше дали такава се пренася. Членовете на компартията задължително трябваше да са атеисти, да водят атеистическа пропаганда, партийните и комсомолските секретари да следят кои „ходят на църква“ и да докладват, и много други, непознати за съвременните млади хора неща.

Държавата винаги ще се опитва да използва църковната институция, в това не трябва да има съмнение. Друг е въпросът доколко и как БПЦ като институция се съпротивява или поддава на тези опити.

Когато бях студент в Духовната академия, сред състудентите „на ухо“ се говореше, че за нас, при евентуални „събития“, има подготвен отделен влак, на който ще ни натоварят, като посоката и мястото са неизвестни. Живеехме повече или по-малко в състояние на несигурност, във враждебна среда. Никога и през ум не ми е минавало, че ще бъда университетски преподавател. Нещата се промениха, сега отново се променят – Бог знае накъде! Важното е, според мен, човек да не се влияе от външните, конюнктурни обстоятелства, да не се отклонява ни надясно, ни наляво (Втор. 5:32;  Прит. 4:27), да следва „правата линия“ (mainstream-а), пътя, но не широкия, пътя на света, а тесния път – този, който води към Бога (Мат. 7:13-14). Иисус Христос не ни е обещал easy life! Отново св. апостол Павел потвърждава: „Вам е дарувано заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него“ (Фил. 1:29).

Действията против Църквата сега са много по-изтънчени и лукави. Тогава властваше грубата сила, врагът беше ясен, видим. Сега много често под благовидната форма, че се помага на Църквата, се действа против нея. На служители, редови християни от различни политически организации, НПО-та и пр. структури могат да се предложат различни облаги, за сметка на духовни компромиси. Затова се изисква внимание и духовна бдителност. Често пъти духовната подмяна се извършва чрез социална съблазън, идеята за земното благо като самодостатъчно. Разбира се, грижата за материално благополучие е важна, но ап. Павел предупреждава: „Грижите за плътта не превръщайте в похоти” (Рим. 13:14).

Споменах разкола. По онова време в обществото се прокарваше тезата за нуждата от църковна  лустрация. Църковната йерархия се описваше в демократичните медии като крило на „Държавна сигурност“. Такава беше идейната основа на разкола, която се предлагаше на широката публика: разколнически синод – равно на демокрация и истинско православие; казионен синод – равно на „Държавна сигурност“ и фалшиво православие. Вървим ли според Вас към нов разкол днес на тази основа – противопоставянето на русофили и русофоби, с всички подлежащи политически конструкции, които се внасят и в Църквата?

Като споменавате разкола, спомням си, че преди повече от тридесет години във връзка с него написах един текст за в-к „Жива вяра“ – Съвремие и есхатология. По-късно той бе публикуван в сборника Съвременни богословски проблеми. Във връзка с поставените от Вас въпроси го прочетох отново. Смятам, че оттогава почти нищо не се е променило по същество. Само външните обстоятелства. Въпросите по принцип са същите, и отговорите са същите. Духовните въпроси на Църквата не могат да се решават с политическите средства на света. Това е сбъркана методология, която води до неразбиране, враждебност и накрая – до разколи.

Раните от разколите трудно се лекуват. Възможно е да има разногласия, но те трябва да бъдат претърпявани и лекувани с Христовата любов. Тогава разколът беше на политическа основа. Днес повече или по-малко също има политически намеси, които по-скоро са следствие на глобални интереси. Надявам се в БПЦ да не се стигне до разкол по отношение на русофили и русофоби, но по-голямата опасност за такъв има между Константинопол и Москва, между гръцкоговорящия православен свят и негръцкия. На преден план излизат стремежите за власт, влияние, които са далеч от учението на Евангелието. Всеки се опитва да упражни своето влияние, своята воля, като за целта се ползват и всякакви политически средства, включително и тези, които споменавате.

Един въпрос за промяната. Очевидно тя няма да започне и да „продължава“ по партийна линия – нито в Църквата, нито в държавата. В Църквата въпросът за промяната е ясен – това е въпросът „как се променям аз“. И все пак, като човек, посветил живота си на обучението и възпитанието на богослови, хора с мисия да променят обществото малко или много, какво мислите за тяхната отговорност като лидери на мнения днес? Във време, когато медиите с помощта на технологиите усилват в порядъци всяка заблуда и всяка лъжа, има ли граница на „църковна коректност“, която трябва да се пази в публичното пространство от хората, които говорят от името на Църквата?

Ще си позволя израза „църковна коректност“ да го преведа според моето разбиране, а именно като „правилност“. В света, така наречената „политическа коректност“ заявява „правилната“ линия, която отделният човек и обществото трябва да следват. Това е много неясен по съдържание термин, който всеки може да тълкува както си иска, и съответно да злоупотребява с него. По времето на комунизма както отделната личност, така и обществото трябваше да следват „правата линия“, тоест партийната, комунистическата. Днес му казват mainstream.

За православния християнин църковната коректност има за свой пример и образец Иисус Христос и Неговото Евангелие. Разбираемо е, че такъв отговор звучи като клише, защото (макар да го имаме като даденост) всеки тълкува нещата според своята си изгода. И тогава стигаме до началото на началата – нашата лична отговорност пред Бога. В Евангелието има места, които са еднозначни и не подлежат на широко тълкуване. Така например свети апостол Павел казва: „Всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“ (Рим. 14:12). За състоянието на обществото, манипулирането на общественото съзнание и прочие, с други думи е казано отново в Свещеното Писание. В есхатологически план, в „сгъстената“ история ясно е посочено какво се случва и има да се случва: „Ще въстане народ против народ, и царство против царство… ще бъдете мразени от всички, заради Моето име… много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта“ (Мат. 24:7, 9, 11-12).

Тоест, за вярващия човек това, което се случва, не трябва да е изненада. Той е предупреден, трябва да познава опасностите, да не разчита на собствените си сили, а да се уповава на Бога. В света и заобикалящата го политическа и обществена действителност трябва да следва собствената си съвест, очистена в горнилото на църковните тайнства и духовен живот. Последното му упование да е в Бога, а не в политиката, парите или средствата за осведомяване. Трябва винаги да сме готови да отговорим с думите на св. апостол Павел: „Живял съм с най-добра съвест пред Бога… Затова и залягам да имам винаги непорочна съвест пред Бога и пред човеците“ (Деян. 23:1; 24:16). Тоест – не само пред Бога, но и пред обществото.

И накрая ще цитирам отново Ваши мисли. На едно място в книгата си „Между вярата и разума“, една от най-обичаните книги на „Омофор“, пишете следното: „Ако се смени комунистическата терминология и се замести с либералния постмодерен брюкселски жаргон, ще се види, че става дума за едно и също. На мястото на комунистическата идеология дойдоха общочовешките ценности, на мястото на комунистическия интернационализъм дойде мултикултурализмът, на мястото на износа на революция дойде износът на демокрация, на мястото на пролетарската солидарност дойдоха правата на човека, чистотата на политическата идеология се смени с политическата коректност и т.н. (…) На всички тези неща се търси морално оправдание, за да бъдат включени в политическите, социалните, юридическите, ако е възможно – и в църковните системи“. Както пита Рангел Вълчанов с един свой филм, а сега накъде?

Ще завърша това интервю отново с думите на цар Соломон, че няма нищо ново под слънцето. Иисус Христос е дал отговора: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). Всичко останало са химери и заблуди за рая на земята. Който е тръгнал по пътя, предложен от Него, в молитва към Него, намира отговор на всички въпроси.

В един от псалмите се казва: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж, дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път“ (138:23-24). Свети апостол Павел настоява: „Изследвайте сами себе си, дали сте във вярата“, защото силата на вярата не е „против истината, а за истината“ (2 Кор. 13:5, 8). Какво повече от това!

Пътят на християнина е посочен. И посоката е посочена. От човека зависи дали ще върви по него, дали ще се отклони, или ще избере съвсем друг път, друга посока. Колкото повече се отдалечаваме от Бога, толкова повече ние самите и обществото изпадаме в безпътица, противоречия, нравствена разруха и разпад. Колкото повече хора поемат евангелския път, толкова по-облагородено е обществото, толкова повече то намира правилните отговори и избира правилните решения.