Думи за монашеството

В учебниците по църковна история се казва, че първите три века на Христовата Църква са свързани преди всичко с мъченичеството. Монашеството се появило през трети век, когато християнството вече било утвърдено в пределите на Римската империя. Колкото по-дълбоко прониквало то в живота на Римската империя, особено в пределите на нейната източна част – Византия, толкова по-голямо ставало значението на монашеството – като средоточие на “християнския максимализъм” във вярата и живота.

Монашеството има своите етапи и своите велики представители във вековете на ранната Църква. Но то винаги ще назовава имената на преподобните Антоний Велики, Павел Тивейски и Теодосий Велики. За свети Антоний едва ли има православен, който не е чувал. Свети Павел се смята за първият в историята християнски подвижник. Но днес, на 11 януари се празнува паметта на преподобни Теодосий Велики (424- 529 г.) За него се знае, че е подвижникът, който е наречен "баща на общежителното монашество" и велик авва в един от най-големите за времето си общежителни манастири.

Свети Теодосий е роден в кападокийското село Магарион. Вярващите му родители го кръстили Теодосий (даден от Бога) и през дългия си живот той оправдал своето име.
В младостта си Теодосий пожелал да посети Светите места и Йерусалим и по пътя си попаднал на свети Симеон Стълпник. Срещата с прозорливия Симеон била преломна в живота на Теодосий. Преподобни Симеон предсказал на младежа, че той ще стане “велик пастир на благословени овце”, както разказва и житието му.

Когато пристигнал в Йерусалим, бъдещият велик подвижник пожелал да види как живеят отшелниците около Светия град и се заселил сред тях. Славата му се разнесла бързо и за да избегне шума около себе си светецът трябвало да променя местата на своите подвизи.

Свети Теодосий се отделил в пещерата, в която някога, според църковното предание са пренощували тримата влъхви на път за Йерусалим. В тази пещера подвижникът се отдал на 30-годишен подвиг. През време на своето съзерцание той не вкусвал хляб, а само фурми, трева и корени и се молел непрестанно. За този подвиг Бог го дарил с прозорливост и чудотворство.

Но славата пак го следвала. Много хора имали нужда от духовно ръководство. Те идвали и се заселвали наоколо. Светецът ги обгрижвал духовно. Като се оставил в Божиите ръце, свети Теодосий се молел да бъде научен как да се грижи и да помага на събралите се около него повече от шестотин души. С Божия помощ той създава манастир, който и сега се намира в околностите на Йерусалим. В края на живота на великия отшелник желаещите да се спасяват в неговия манатир и под негово духовно ръководство станали шестнадесет хиляди.

Свети Теодосий за първи път въвежда общежитийната форма на монашеството. Съвременният му йерусалимски патриарх го назначил за общ архимандрит на всички общежитийни манастири в Палестина, заради изключителния авторитет, който имал светецът в очите на всички иноци.

Монашеството е тайна на общението на човешката душа с Бога, тайна на духовното съвършенство. Затова да разбере монашеството докрай може самият монах, а човекът, който се намира в близкото му обкръжение (помага, изповядва се, работи в Църквата) съумява да схване истината за монашеството само отчасти. И за да я разбере, трябва да има желание и вяра. Затова не може да се говори с всеки за монашеството.

На практика, монашеството започва от отшелничеството. Свети Василий Велики, като създава християнско селище в Кападокия е искал да даде образец и да се противопостави на равнодушието и користта с дух на братска любов и взаимна отговорност. Такъв начин на живот – като този, който създал, свети Василий смятал за подходящ за всички християни, включително за семейните. Свети Йоан Златоуст подкрепял тази идея, защото смятал, че първопричината за общественото зло е личният егоизъм и човешкият стремеж към придобиване. Ако се премахнат тези две неща, пише свети Йоан, ако християнското състрадание се отзове на чуждата нужда и беда, ще стане възможно да се преодолее социалната несправедливост, която великият светител смятал за продължение на мъченията на Христос в лицето на Неговите “малки братя”.

Прекрасният идеал на свети Василий и свети Йоан не се случил, не бил осъществен в този свят, но свещената традиция и това, за което мечтаели великите светители на Църквата наследило монашеството, пише свети Теодор Студит.

Монашеството е безценен дар на неизречената Божия милост и любов към хората – всяко манастирско семейство постепенно заживява цялостен живот, като клонче от Христовата лоза – заедно един с друг и с Бога.

“Най-добрият начин да проникнеш в православната духовност е да я разбереш чрез монашеството, изиграло главна роля за формирането й” – кава Павел Евдокимов в прочутата си книга “Православието”.

Но сякаш всички примери, включително от българската история и святост не са достатъчни, за да примирят нашия съвременник със съществуването, с феномена на монашеството в нашия живот. За толкова хора монашеството е опасно, необяснимо и чуждо за живота им явление, което притеснява със своята отвъдмирност и изобличава с чистия стремеж към спасение в Бога.
Малкото действащи манастири, стотиците пусти обители трудно могат да илюстрират абсолютния идеал на Евангелието “да бъдем съвършени”, осъществяван през вековете преди всичко от монасите.

Знам няколко страшни разказа на послушници, монахини или несбъднати монаси за това какво предизвиква думата “монах” в съзнанието и в думите на обикновения българин. Отзвукът на тази дума преминава от неразбиране, през погнуса и паника и стига до омраза към Църквата, която “иска да вземе детето ми”. Познавах едно момиче, което искаше да стане монахиня и това направи майка й страшен неин мъчител. Беше я заключила вкъщи, оставяше й храна в хладилника, но не я пускаше да излезе навън повече от пет месеца и не й разрешаваше да използва телефон…
Познавам други родители, които се отказаха от дъщеря си чрез Държавен вестник, защото тя станала послушница. Имаше и такива, които натикаха сина си в лудница без да е луд. Много истории, наистина много истории свидетелстват за страшно духовно подивяване. И за пълно неразбиране на това щое монашество. След като ги чуете може да се запитате в кое време живеем и християнска страна ли сме изобщо.

В България дори в църковните среди представата за монашеството е неправилна, бегла и мъглива. Може да се наслушате на такива небивалици за манастирския живот, че да ви настръхнат косите. За жалост много от “жълтите” истории са почерпени от реални събития и противоестествени грехове, които са се случвали зад манастирските стени. Искрено се надявам това да е минало завинаги! За много хора е ясно, че в недалечното ни минало в манастира са влизали агенти под прикритие, които нито са вярвали, нито са можели да си представят какво да правят, щом ще се правят на монаси. Камо ли да опазват трите монашески обета за послушание, целомъдрие и нестяжание (отказване от придобиване на материални блага). Тези хора са тъпчели обетите на воля, защото никой не може да стане монах без да вярва, само с партийно поръчение.

Монашеството е било съсипвано от две страни по времето на социализма: от държавата и от семейството с неговите свръхземни и материалистични представи за живот. Позволено е било да се вярва само в партията, а тези “нетрудови елементи” – монасите, насила са били размонашвани и пращани да работят или “да се лекуват”. За съжаление мерките “на партията” са дали резултат, те дават резултат и сега, близо двадесет години след като официално сме “демократична страна”, защото монашеството продължава да бъде неразбрано и “странно” занимание за повечето хора.

Целта на монашеството като нравствена сила е спасение не само на самия себе си, а и на другите около себе си, на целия свят. “Светлината за монасите са ангелите, а светлина за миряните – монасите и монашеското житие” – казва свети Йоан Лествичник. Думи, които могат само да покажат колко далеч сме от такова разбиране за живота и света.

Монасите в България към днешна дата (мъже и жени) са малко над 100. А заедно с послушниците (кандидат-монаси) стигат до 150, може би… – Твърде, твърде малко дори за малката ни страна.

Българските деца днес, с малки изключения, не знаят какво е монах, нито имат представа с какво се занимава този човек. Хората и днес презират монашеството. Не само заради тежкото наследство, а и заради собствения си живот. Днес не се интересуваме от пътищата и начините, които ни правят безсмъртни, съвършени, Божии.
Чували сме, че монасите се отделяли от света с егоистични подбуди или защото “бягали”. Това беше още една от повтаряните лъжи на недалечното минало. Но трябва все пак да кажем, че монасите са такива от любов към Бога и хората. Нали човешката душа принадлежи на Твореца и подвижникът иска да представи душата си в достойно състояние на Бога.

Монашеството е изгубеното измерение на нашия живот, тръгнал сляпо след западния, твърде светски и твърде материален модел.
Монашеството напуска този свят, за да го благослови в същия момент от пустинята, от планината или просто от някое тихо кътче, в което се живее просто, чисто и с Бога. Монашеството поддържа света и нашия живот с непрестанната си молитва. Тъжно е, че в днешно време хората не се интересуват и вдъхновяват от монашеството. Това означава, че не се интересуват от съвършенството. А тъкмо в максимализма на монасите светът намира своята мярка и своето равновесие.

Няма страна от бившия комунистически блок, която, заедно с възраждането на Църквата си да не е възродила и своето монашество. Но тук, в България, отново не е така! Вярно е, че заблещукаха кандилата на вярата тук и там. Но някак самотно, някак далечно. Защото манастирските камбани все още не са ни събудили и все още не са отворили очите ни за “единствено потребното”.
Тъжно е, ако нямаме молитвеници. Жалко е, ако нямаме застъпници в днешното си лутане. Страшно би било, ако все така се движим по стръмния наклон надолу. Остава ни само опората на онези черноризци, светители и мъченици, които ни гледат от небето и плачат за нас пред Божия престол. Остава ни надеждата, че Бог няма да ни остави слепи!