Отците пустинници – първите радикални християни

Капитанът и аз седяхме в малката гемия и си разказвахме истории. Той говореше за едно рибарско корабче, подобно на нашето, което една нощ потънало недалеч от пристанището. Екипажът се състоял само от трима души. Било много студено. Двама от екипажа с всички сили заплували в леденостудената вода към светлините на града, към цивилизацията. Те плували яростно, за да спасят живота си. Никога не достигнали до брега.

Третият рибар направил нещо неразумно и отчаяно. Той забелязал самотна светлинка в мрака на откритото море. Обърнал гръб на далечния бряг, заплувал към нея и скоро стигнал до една шамандура. Някак си се задържал на нея до сутринта, а на разсъмване го забелязали от един минаващ кораб. Взели го на борда. Бил спасен.

Така започваме разказа си за отците-пустинници. Тези тихи отшелници от четвърти век били първите по рода си. Духовни поклонници, те поставили основите на монашество, продължило векове.

Отчаяни безумци? Без съмнение, светът би ги описал точно така. В числото им влизали мистиците като Арсений, доброволен затворник, който не позволявал да го посещават, нито дори да поглеждат лицето му. Иоан Джуджето, който искал да стане ангел. Пелагия, блудницата – толкова красива, че завъртяла главата на един епископ… за да се върне по-късно и да го моли да получи от него светото Кръщение. А после да избере суровата пустиня.

Томас Мъртън (да, тези отци са бисери, които принадлежат както на Изтока, така и на Запада) ни помага да разберем нещичко от уникалността на тези поклонници и мъдростта, скрита зад привидното им безумство. В предговора към книгата си “Мъдростта на пустинята” той пише: “Те гледали на обществото като на потъващ кораб, от който всеки човек трябва да се спасява. Това били хора, които вярвали, че да се оставиш на течението, пасивно приемайки принципите и ценностите на обществото, е чисто и просто катастрофа”.

Ново мъченичество

Защо стигали до такива крайности? Защо се подлагали на такова яростно самоотречение и духовна суровост?

Преследванията били вече история. Император Константин приел вярата и обявил християнството за държавна религия. Хенри Новен така определя мотива им: “Щом светът вече не бил враг на християнина, то християнинът трябвало да стане враг на света” (Пролог, “Пътят на сърцето”).

Отците-пустинници търсели нова форма на мъченичество в избрания от тях самите начин на живот. Навярно именно лекотата на “средностатистическия” християнски живот ги е провокирала. Те предпочели суровата самота, студените нощи и празния стомах, за да търсят познание за собствените си грехове и да преследват усърдно спасението си.

Дори само онова, което можем да научим от тях за поста, прави изучаването на тези духовни учители полезно и достойно занимание. Те използвали многобройни практични оръжия, за да усмиряват страстите си. Единствената им цел била да познаят Бога, доколкото Той може да бъде познат. Макар че се оттегляли от обществото, те не били бунтари. Епископите им знаели за техните подвизи. Що се отнася до богословието и учението на Църквата, те предпочитали да се придържат към простите и изпитани правила. И понеже духовният път е най-важното за човека, те избягвали сложните идеи и философиите от вида “колко ангела се събират на върха на една игла?”, защото ги водели в опасни територии.

Броят на тези първопроходци също не бил голям. Поне докато едно житие от Атанасий за живота на приятеля му Антоний не “подпалило римския свят със страст по монашеството” (Мъртън).

Съвременни предразсъдъци

За мнозина аскезата представлява в най-добрия случай непонятна странност от далечното ни християнско минало. Присъствието на отците-пустинници, също като това на някой леко смахнат вуйчо, се отбелязва мимоходом, но не се окуражава.

Единственият монах, който ме беше впечатлил като момче, възпитано в протестантизма, беше Фрайър Тък, приятелят на Робин Худ. Доста непълна представа, нали? По-късно прочетох за Мартин Лутер и за перипетиите около неговото монашество. Отношението ми към монасите съвсем се обърка, когато разбирането ми за духовността на вътрешния живот се сблъска с идеите на Реформацията. По онова време за мен “монашество” и “мъртви дела” са синоними. Едва когато се върнах към корените на монашеството, към пустинята, бях в състояние да различа неговата чиста и несложна прозрачност от сложните западни богословски системи, така яростно защитавани по времето на Лутер. Едва тогава в моя път към Православието, дилемата “благодат-дела” започна да се прояснява и се научих да уважавам и високо да ценя ролята, която монашеството има и винаги трябва да има в живота на Църквата.

В онези древни времена Христовата Невеста била една. Нямало католици, православни и протестанти. Единен апостолски ствол с корени в Светата Троица – това била Църквата. Една вяра. И нейните герои от този период могат и трябва да бъдат на почит у всички, които проследяват вярата си до онази, древната вяра, вярата на апостолите, Иисусовите ученици. И така, вярата на тези първи монаси е наследство на всички християни.

Безмълвните воини

Авва Макарий често казвал на братята в скита: “Щом свърши литургията в църквата, бягайте, братя мои!” Един от братята го попитал: “Отче, къде по-нататък да бягаме в тази пустош?”, а той слагал пръст на устните си и казвал: “Ето къде”. После отивал в килията си, запирал вратата и се усамотявал.

Именно начина на живот и пълната преданост на тези отци ги прави толкова привлекателни. Тяхната мъдрост и простота могат да ни помогнат да разберем собствената си пустиня. А кой няма такава?

Тези мъже и жени изпълнили уникалното си призвание и завършили достойно “маратона” на вярата. Това надбягване със себе си не изисквало изключителни способности, физическа сила или особен талант. То изисквало огромна духовна дисциплина и всеобемащо желание. Те наистина са герои, атлети в едно олимпийско съревнование за истинска духовност, приятно Богу. Ако някой някога изобщо се е научил да върви с Христа, това са били те. За тях дисциплинираната вяра била съюзник, а не враг.

Мъдростта на пустинята

Многобройните събрани съчинения, преводи и издания на отците-пустинници и техните поучения могат да служат като богато духовно четиво. Те дават практична духовна храна на светския ни век. Четени по време на семейната вечеря или преди сън, те дават път за постигане на цялостен живот.

Това е любимото ми поучение: “За авва Агато казвали, че три години носил камък в устата си, докато се научи да мълчи”.

И още – думите на авва Макарий: “Ако желаейки да поправиш някого, се разгневиш, само угаждаш на страстите си. Не погубвай себе си, за да спасиш друг”.

Пред един монах се появил демон и заявил: “Аз съм ангелът Гавриил”, на което монахът отговорил: “Я пак си помисли. Сигурно си изпратен при друг. Нищо не съм направил, та да заслужа да видя ангел”.

Иоан Мосх, монах от манастира на Теодосий, разказва известната история от пустинята за състрадателния Александър, чийто слуга му откраднал златото и избягал в Египет. Крадецът обаче се загубил и бил пленен от други крадци, по-лоши и от него. Скоро след това попаднал в затвора. Александър научил за окаяното му положение и го откупил срещу осемдесет и пет сребърника. Когато слугата се прибрал в дома му, той се отнесъл толкова благо към него, че един от съгражданите му казал: “Няма по-голяма печалба от това, да грешиш срещу Александър”.

Според друга история един ученик бил наставен от духовния си учител да плаща на хората, за да го обиждат и да прави така в продължение на три години. Какво било удивлението на ученика, когато разбрал, че е можел да отиде на пазара и да получи всички обиди безплатно!

Надбягването

Постепенно се научих да обичам тези мълчаливци. Техните думи, техният живот ни предпазват от вредата и суетата на собствените ни мъртви дела; от трескавото преследване на признание, материално удобство и приятни моменти, които така бързо преминават. От тях можем да научим дълбините на тишината, усамотението и молитвата. В тяхната нищета има богатство и в тяхната оскъдица – изобилие. И всичко това те могат да споделят с нас и днес.

Кой не би мечтал един ден да се удостои да се причисли сред тях? Хора, които успешно са завършили начинанието си. Отците биха се съгласили, че славното начало на нашия път е Кръщението. Но, както отлично ни показват тези тайноведци, в пътя към спасението има една не по-маловажна отсечка на дисциплина и упорство много преди финала.

Тези, за които отците-пустинници са пример за подражание, ще намерят помощ в задълбочаването на опита си от Бога. Между тръпката на старта и славата на финала има много самотни километри. Но на финала ни чакат ангелите, за да се възрадват с нас. Там са и отците-пустинници. В техните писания ще намерим мъдрост, която да ни помогне сега, докато сме още на път. Тази мъдрост е оцеляла през вековете и чака като оазис в пустинята, за да даде сили на онези, които търсят духовност, добиваща се с усилие на волята.