Свободата – за какво ни е?

Публикувано по: "Под слънцето на сатаната", изд. София – С. А., 20005.

Свободата – за какво ни е? По същия начин би могло да се каже: Франция – за какво ни е? Швейцария – за какво ни е? Европа – за какво ни е? Цивилизацията – за какво ни е? Или, за да обобщим: човекът – за какво ни е?

Швейцария, януари 1947 г.

Све­тов­на­та пре­са е оп­ти­мис­тич­на. Тя е та­ка­ва до пос­лед­но. Въп­ро­сът е не е ли то­зи път оп­ти­миз­мът в по­ве­че. Пер­со­на­лът на вся­ка са­мо­лет­на ком­па­ния съ­що гле­да въз­мож­но най-дъл­го да ус­по­коява път­ни­ци­те в са­мо­ле­та, но щом си­ту­а­ци­я­та про­дъл­жи да се вло­ша­ва, ед­ва ли ня­кой ще го об­ви­ни в пе­си­ми­зъм, ако под­ка­ни път­ни­ци­те да си взе­мат па­ра­шут – сти­га да има такъв…

Го­ле­ми­ят пи­са­тел Хър­бърт Уелс[i] на­пи­са в не­ве­ро­ят­но­то си за­ве­ща­ние (дос­та раз­лич­но по вдъх­но­ве­ние от все пак мал­ко еле­мен­тар­но­то му твор­чес­тво), че стра­хот­на­та кри­за, раз­тър­сва­ща чо­ве­чес­тво­то, е кри­за на из­тлас­ка­но­то от­ча­я­ние. Изтлас­ка­но, но не и пре­о­до­ля­но. Изтлас­ка­но във фрой­дис­ткия сми­съл на ду­ма­та. Изтлас­ка­но от про­па­ган­да­та. Аз съ­що на­ми­рам то­зи свят за от­ча­ян, но той е на­тъп­кан от оп­ти­ми­зъм. А ду­ма­та на­тъп­кан е съв­сем точ­на, защото офи­ци­ал­на­та и партийната про­па­ган­да го тъп­че с не­го, уго­я­вай­ки го, как­то се уго­я­ва ко­лед­на гъс­ка. Вяр­но е, че тъп­че­не­то на гъс­ки е въ­об­ще неп­ри­ят­на глед­ка, но хо­ра­та, от­глеж­да­щи гъс­ки, по­не не са тол­ко­ва жес­то­ки да тъп­чат бол­ни пти­ци… ­Да се тъп­че с оп­ти­ми­зъм един от­ча­ян свят не е осо­бе­но поч­те­но де­ло. То не е и без­ко­рис­тно, не виж­дам за­що да не го ка­жа. Оне­зи, ко­и­то ком­про­ме­ти­ра­ха чо­веш­ка­та ци­ви­ли­за­ция до сте­пен изоб­ре­та­те­ли­те на атом­на­та бом­ба да би­ят тре­во­га, са го­то­ви да пла­тят как­во­то тряб­ва, за да прик­ри­ят фа­ли­та си.

Не­ка си спом­ним све­та от 1930 г., тол­ко­ва горд със се­бе си, със сво­я­та тех­ни­ка и тех­нок­ра­ти. При най-мал­кия по­вод, при ми­ни­мал­на зап­ла­ха от как­ва­то и да е про­мя­на ту­так­си се съ­би­ра­ха мас­ти­ти гос­по­да, от­ру­па­ни с от­ли­чия и по пра­ви­ло – с бо­лен че­рен дроб – ко­и­то най-чес­то след доб­ро хап­ва­не и ле­ко за­чер­ве­ни от хра­нос­ми­ла­не­то, про­веж­да­ха кон­сул­та­ции по проб­ле­ма, до­веж­дай­ки до из­не­мо­щя­ва­не две ду­зи­ни сек­ре­тар­ки, след ко­е­то обик­но­ве­но за­ла­га­ха на ста­тук­во­то. Но ето че не­на­дей­но то­зи свят, тъй раз­чи­тащ на ком­пе­тен­тнос­тта и спе­ци­а­лис­ти­те, се озо­ва­ва в ръ­це­те на от­рит­нат ху­дож­ник, зи­дар-со­ци­а­лист и бивш пра­вос­ла­вен се­ми­на­рист[ii], ко­и­то пър­во из­хвър­лят през про­зор­ци­те от­ру­па­ни­те с от­ли­чия гос­по­да, а пос­ле все­ки по реда си и в над­пре­ва­ра се от­да­ват на най-не­ве­ро­ят­ни ек­спе­ри­мен­ти, до­ве­ли до без­чис­ле­ни жер­тви; по­чи­та­т ги ка­то бо­го­ве, как­то не е бил по­чи­тан ни­кой рим­ски им­пе­ра­тор, за­що­то им­пе­ра­то­ри­те на Рим са би­ли по­чи­та­ни са­мо от сер­вил­ни се­на­то­ри и умил­ква­щи се чи­нов­ни­ци, но за­ра­ди тях най-прек­рас­ни­те мла­де­жи на све­та не са по­е­ма­ли с пес­ни към ма­со­ви­те гро­бо­ве. О, не­съм­не­но зи­да­рят-ра­бот­ник и не­ус­пе­ли­ят ху­дож­ник из­чез­на­ха от сце­на­та. Но бив­ши­ят пра­вос­ла­вен се­ми­на­рист си е още на мяс­то­то и поч­ти се е пре­вър­нал в па­па. А от­ру­па­ни­те с ор­де­ни гос­по­да, из­хвър­ле­ни през про­зор­ци­те, ко­и­то ка­то по чу­до не са си счу­пи­ли вра­то­ве­те, ис­кат от­но­во да сед­нат в сво­и­те крес­ла и все още не на­ми­рат обяс­не­ние на те­зи не­ве­ро­ят­ни съ­би­тия. С все по-слаб глас и раз­три­вай­ки сла­би­ни­те си, все пак на­тър­те­ни от падане­то, те за­я­вя­ват, че в то­зи ма­лък ин­ци­дент ня­ма ни­що се­ри­оз­но, че то­ва е прос­то ре­зул­тат на не­до­ра­зу­ме­ние и че с ред и труд всич­ко ще си бъ­де, как­то пре­ди.

Вяр­ва­те ли, че чо­век, дос­то­ен за то­ва име – до­ри скро­мен пи­са­тел ка­то мен – би бил скло­нен за­ра­ди съм­ни­тел­но­то пре­и­му­щес­тво да бъ­де поз­дра­вен за оп­ти­миз­ма си от глуп­ци­те и тех­ни­те ек­спло­а­та­то­ри да говори по то­зи начин на ми­ли­о­ни не­щас­тни­ци, ко­и­то всич­ки дър­жа­ви в све­та при­зо­ва­ват да се от­ка­жат от сво­бо­да­та в име­то на сво­я­та си­гур­ност, ма­кар че те­зи клет­ни­ци ра­но или къс­но са об­ре­че­ни да из­гу­бят на­ив­но и ед­но­то, и дру­го­то? На те­зи, ко­и­то ме об­ви­ня­ват в пе­си­ми­зъм, от­го­ва­рям, че тех­ни­ят оп­ти­ми­зъм има пог­ре­ба­лен прив­кус. Знам доб­ре, че твър­де­ни­я­та на чо­век ка­то мен пре­диз­вик­ват насмешка, до­ка­то ця­ла­та све­тов­на пре­са бла­го­го­вей­но пре­пе­чат­ва ин­тер­вю­та­та на Руз­велт-млад­ши, за чи­я­то нрав­стве­ност аме­ри­кан­ско­то об­щес­тве­но мне­ние е на­яс­но мно­го от­дав­на. Ня­ма зна­че­ние! Но до­ка­то че­тях вчера та­ка уме­ре­ни­те и бла­гоп­рис­той­ни твър­де­ния на мар­шал Ста­лин, сил­но на­по­мнящи ка­де­не на та­мян, ре­ших, че зву­че­не­то на офи­ци­ал­ния оп­ти­ми­зъм е по-зло­ве­що от вся­ко­га. И по­не­же във всич­ко то­ва е за­ме­сен аме­ри­ка­нец, се се­тих за прек­рас­ния ро­ман на Хе­мин­гу­ей и се пи­там: “За ко­го бие кам­ба­на­та?”

Сво­бо­дата – за как­во ни е? Заг­ла­ви­е­то е мно­го доб­ро, как­во­то и да си го­во­рим, приз­на­вам го на дра­го сър­це, още по­ве­че, че не съм го из­мис­лил аз.

Сво­бо­да­, ­но за как­во?[iii] – как­то зна­е­те е из­вес­тна фра­за на Ле­нин, ко­я­то блес­тя­що и с ужа­ся­ва­ща яс­но­та из­ра­зя­ва един вид ци­нич­но пре­неб­ре­же­ние към сво­бо­да­та, пок­ва­ри­ло не ед­на съ­вест. Най-зло­коб­на­та зап­ла­ха за сво­бо­да­та не е, че се ос­та­вя­ме да ни я от­не­мат – до­ри и да се слу­чи това, тя би мо­г­ла да бъ­де от­во­ю­ва­на – а че се оту­чих­ме да я оби­ча­ме и ве­че не я раз­­би­ра­ме. Пре­ди ня­кол­ко ме­се­ца оби­ко­лих с ко­ла раз­ру­ше­на Гер­ма­ния, или по-точ­но ру­и­ни­те на Гер­ма­ния, по­чер­не­ли­те ка­мъ­ни, ко­и­то бя­ха ня­ко­га про­чу­ти гра­до­ве – про­чу­ти­те гра­до­ве на хрис­ти­ян­ска Гер­ма­ния, ко­я­то ни­кой фран­цу­зин и ни­кой хрис­ти­я­нин не мо­же да заб­ра­ви, до­ри и в нас­то­я­щия мо­мент и мо­же би най-мал­ко в него, по­ра­ди ус­лу­ги­те, ока­за­ни от нея на Евро­па и на све­тов­на­та ци­ви­ли­за­ция (ня­ма за­що да се учуд­ва­те от ка­за­но­то от мен, аз не съм чо­век на ом­ра­за­та, а на вя­ра­та). И си ка­зах, че ця­ло­то то­ва раз­ру­ше­ние ня­ма да пос­лу­жи за ни­що или поч­ти за ни­що, ако не вдъхнови в съз­на­ни­е­то ни иде­я­та за сво­бо­да­та, в име­то на ко­я­то или за­ра­ди ко­я­то бя­ха из­вър­ше­ни те­зи раз­ру­ше­ния. Но всич­ки зна­ем, че не е та­ка. Тък­мо об­рат­но­то е. Ду­ми­те на Ле­нин се пре­вър­на­ха в ло­зунг на мо­дер­на­та дър­жа­ва не­за­ви­си­мо да­ли тя се обя­вя­ва за де­мок­ра­тич­на или не, а ду­ма­та де­мок­ра­ция тол­ко­ва се из­ха­би, че из­гу­би вся­как­во зна­че­ние и ве­ро­ят­но то­ва е най-обезчестената ду­ма във всич­ки ези­ци. Ни­ма в поч­ти всич­ки стра­ни де­мок­ра­ци­я­та не е на пър­во мяс­то и пре­ди всич­ко ико­но­ми­чес­ка дик­та­ту­ра? То­ва е зна­чи­те­лен факт, дос­та­тъ­чен да по­ка­же дъл­бо­ка­та дег­ра­да­ция на мо­дер­но­то об­щес­тво. За­що­то в ед­но нор­мал­но об­щес­тво е ви­на­ги по-труд­но и по-опас­но да се осъ­щес­тви ико­но­ми­чес­ка, от­кол­ко­то по­ли­ти­чес­ка или во­ен­на дик­та­ту­ра. На­по­ле­он е пос­та­но­вил с дек­рет все­об­ща на­бор­на служ­ба, но не е дръз­нал да от­ме­ни до­ри сан­тим от за­дъл­же­ни­я­та, впи­са­ни в Глав­на­та кни­га и га­ран­ти­ра­ни с под­пи­са на дър­жа­ва­та. Пре­хо­дът от по­ли­ти­чес­ка към ико­но­ми­чес­ка дик­та­ту­ра е по­ве­че или по-мал­ко тру­ден, но об­рат­но­то е дет­ска иг­ра.

О, ня­мам илю­зии за от­зву­ка, кой­то би­ха има­ли те­зи ми ду­ми. И по­не­же сме във вре­ме­то на аме­ри­кан­ски­те ро­ма­ни, за да из­ра­зя по-яс­но ми­съл­та си, ще за­е­ма заг­ла­ви­е­то на един от най-из­вес­тни­те сред тях: “Отне­се­ни от ви­хъ­ра”… Да, от­не­се­ни от ви­хъ­ра!

Ня­мам ни­как­во пра­во да го­во­ря от име­то на мо­я­та стра­на, мо­га да го­во­ря един­стве­но от име­то на из­вес­тен брой фран­цу­зи – мо­же би по-го­лям, от­кол­ко­то пред­по­ла­га­те – мис­ле­щи ка­то мен. Не се сра­му­вам да смя­там се­бе си за обик­но­вен фран­цу­зин, мо­же би мал­ко по-на­да­рен в из­ра­зя­ва­не­то на онова, което мисли, но мислещ в съ­от­вет­ствие с тра­ди­ци­я­та и ге­ния на един стар на­род, по­ра­ди ко­е­то твър­де ряд­ко съг­ла­сен с те­зи, ко­и­то от име­то на по­ли­ти­ка­та, на де­ло­вия свят и до­ри на ли­те­ра­ту­ра­та твър­дят, че ръ­ко­во­дят об­щес­тве­но­то мне­ние, а всъщ­ност го ек­спло­а­ти­рат. Ни­ко­га не съм имал проб­ле­ми да бъ­да раз­бран от пър­вия срещ­нат. Не вяр­вай­те на оне­зи, ко­и­то каз­ват, че един фран­цу­зин, дос­то­ен за то­ва име, меч­тае един­стве­но да из­диг­не стра­на­та си, пър­во нея, са­мо нея, с всич­ки сред­ства без зна­че­ние за чия смет­ка. Нап­ро­тив, тък­мо все­ки фран­цу­зин, дос­то­ен за то­ва име, знае мно­го доб­ре, че за да се въз­ста­но­ви Фран­ция е важ­но за­ед­но с нея да се въз­ста­но­вят ду­хов­ни­те цен­нос­ти, ко­и­то при­да­ват ис­то­ри­чес­ко зна­че­ние на име­то Фран­ция и на име­то фран­цу­зи­н. Опре­де­лен вид на­ци­о­на­лен его­и­зъм – за всич­ки на­ро­ди, но най-ве­че за на­шия – е самоиз­ма­ма. Фран­ция се стре­ми към спра­вед­лив и сво­бо­ден свят, за­що­то мо­же да е спра­вед­ли­ва са­мо в един спра­вед­лив свят. И не мо­же да е сво­бод­на ос­вен в един сво­бо­ден свят.

Мно­го пре­ди сво­бо­да­та да бъ­де зас­тра­ше­на от дик­та­ту­ри­те, вя­ра­та в нея прог­ре­сив­но от­слаб­на. Мно­го пре­ди дик­та­ту­ри­те да раз­ру­шат све­ти­ни­те и да ос­квер­нят ол­та­ри­те, Бог пос­те­пен­но из­гу­би вяр­ва­щи­те си. Не­съм­не­но иде­я­та за де­мок­ра­ция ве­че не се ос­пор­ва­ше от ни­ко­го, бъ­де­ще­то на де­мок­ра­ци­и­те в све­та из­глеж­да­ше си­гур­но, а чо­ве­кът от 1900 г. нап­ри­мер не раз­ли­ча­ва­ше иде­я­та за де­мок­ра­ция от иде­я­та за не­из­бе­жен и не­ог­ра­ни­чим прог­рес. Но, поз­во­ле­те да от­бе­ле­жа, съ­щес­тву­ва­ше го­ля­мо за­блу­ж­де­ние от­нос­но сми­съ­ла на де­мок­ра­ци­я­та. Де­мок­ра­ци­я­та оз­на­ча­ва по-мал­ко сво­бо­да, от­кол­ко­то ра­вен­ство, де­мок­ра­ци­я­та е мно­го по-ега­ли­тар­на, от­кол­ко­то сво­бо­до­мис­ле­ща. Вся­ка по­бе­да на ра­вен­ство­то обаче из­глеж­да­ше на чо­ве­ка от 1900 г. ка­то по­бе­да на сво­бо­да­та. Той не си да­ва­ше смет­ка, че на пър­во мяс­то и пре­ди всич­ко то­ва е по­бе­да на дър­жа­ва­та. От вся­ка по­бе­да на ра­вен­ство­то граж­да­ни­нът мо­же да из­вле­че из­вес­тни пре­дим­ства и у­дов­лет­во­ре­ние на са­мо­лю­би­е­то си, но ре­ал­на­та пол­за е са­мо за дър­жа­ва­та. Под­веж­да­не­то на всич­ко под общ зна­ме­на­тел из­вън­ред­но улес­ни дик­та­ту­ри­те. То­та­ли­тар­ни­те ре­жи­ми са най-ега­ли­тар­ни от всич­ки дру­ги. Те са то­тал­но ра­вен­ство в то­тал­но под­чи­не­ние.

…Сто и пет­де­сет го­ди­ни след Дек­ла­ра­ци­я­та за пра­ва­та на чо­ве­ка, сто и пет­де­сет го­ди­ни след та­зи ек­спло­зия на на­деж­да­та! Пре­ди сто и пет­де­сет го­ди­ни ние тър­жес­тве­но про­въз­гла­сих­ме та­зи дек­ла­ра­ция пред све­та и все­ки фран­цу­зин има пра­во­то да за­пи­та днес с гор­чи­ви­на как­во е нап­ра­вил све­тът от нея. Не же­ла­ем да от­пра­вя­ме уп­ре­ци към ни­ко­го! По­ка­зах­ме пъ­тя и тряб­ваше да го след­ва­ме. Ние оба­че по­ех­ме по друг път, кой­то ни от­ве­де там, къ­де­то сме се­га. За­що­то по вре­ме­то, ко­га­то про­въз­гла­сих­ме Пра­ва­та на чо­ве­ка и нас­тъп­ва­не­то на ци­ви­ли­за­ци­я­та на сво­бо­да­та, ра­вен­ство­то и брат­ство­то, друг вид ци­ви­ли­за­ция из­ник­на в по­ле­то на ис­то­ри­я­та, наб­ра­ла си­ла в Англия със съз­да­ва­не­то на пър­ви­те тъ­кач­ни ма­ши­ни. Не ме ка­рай­те да каз­вам, че две­те ци­ви­ли­за­ции не би­ха мог­ли да се сле­ят в ед­на, ко­я­то да пра­ви чест на чо­ве­чес­тво­то! Но не ме ка­рай­те и да каз­вам, че та­зи ци­ви­ли­за­ция, ко­я­то при­чи­ни ог­ром­ни раз­ру­ше­ния в ис­то­ри­я­та, е съз­да­де­на спо­ред тра­ди­ци­я­та и ге­ния на мо­я­та стра­на. Фран­ция й слу­же­ше, та­ка да е, тя сто­ри та­зи греш­ка, но та­зи ци­ви­ли­за­ция не й слу­же­ше и не е прес­та­на­ла да й на­на­ся ще­ти. В ре­зул­тат Фран­ция бав­но от­слаб­на, за­пад­на и за­гу­би вя­ра в се­бе си до­тол­ко­ва, че днес очак­ва спа­се­ние от иде­о­ло­гии, аб­со­лют­но чуж­ди на ней­ни­те схва­ща­ния за чо­ве­ка и жи­во­та.

След осем го­ди­ни из­гна­ние – поз­во­ле­те ми ми­мо­хо­дом да от­бе­ле­жа, че на­пус­нах Фран­ция ня­кол­ко ме­се­ца пре­ди Мюн­хен­ско­то съг­ла­ше­ние[iv], и то не от страх пред гер­ман­ци­те, а за­ра­ди об­ща­та самозаблуда, об­хва­на­ла всич­ко ка­то рак в пос­ле­ден ста­дий, и от ко­я­то след­ва да се от­къс­не все­ки дух, ис­ка ли да ос­та­не сво­бо­ден – та след осем го­ди­ни из­гна­ние аз за­ва­рих стра­на­та си бо­ле­ду­ва­ща от дру­га заблуда, мо­же би до­ри съ­ща­та, но с про­ме­не­но име. Вра­го­ве­те на мо­я­та стра­на мо­гат да ка­жат, че тя е из­пад­на­ла в не­ми­лост, ня­ма зна­че­ние! Ако мо­я­та стра­на вър­ви на зле, сво­бо­да­та в све­та съ­що не е в осо­бе­но доб­ро със­то­я­ние. При­я­те­ли­те на стра­ната ми оба­че след­ва да й от­да­дат дъл­жи­мо­то, до­кол­ко­то от го­ди­ни тя гу­би всич­ко, ко­е­то гу­би сво­бо­да­та, от­слаб­вай­ки за­ед­но с нея, и без съм­не­ние ще по­ги­не за­ед­но с нея. За­то­ва неп­рес­тан­но пов­та­ря­щи­те: “Сво­бо­да­та­– за как­во ни е?” – би­ха мог­ли и да ка­жат: “Фран­ция – за как­во ни е? Как­ва пол­за от Фран­ция?”

Знам доб­ре, че мо­я­та стра­на има с как­во да е ра­зо­ча­ро­ва­ла прак­тич­ни­те и тру­до­лю­би­ви на­ро­ди. Вяр­но е че, в мно­го от­но­ше­ния тя из­глеж­да ка­­то от­рек­ла се от са­ма­та се­бе си. Но мо­я­та стра­на има нуж­да да раз­би­ра, за да оби­ча. Има нуж­да да раз­би­ра и за да дей­ства. Тя не би мог­ла да ра­бо­ти за свят, кой­то повече не раз­би­ра и вече не смя­та за дос­то­ен да бъ­де оби­чан. А и кой би мо­гъл да по­вяр­ва, че то­зи свят е дос­то­ен за обич? За как­во да оби­ча­ме не­що, са­мо­об­рек­ло се на ом­ра­за? До­ри Бог не ус­пя­ва в то­ва на­чи­на­ние, и Той се от­дръп­ва, ос­та­вяй­ки ада да про­съ­щес­тву­ва. Божият Син е мър­тъв, за­то­ва сякаш адът е оцелял в смъртта на Си­на Бо­жий. Мо­же би сте скан­да­ли­зи­рани да чу­е­те, че срав­ня­вам мо­дер­ния свят с ада. Но най-ве­ро­ят­но жи­те­ли­те на На­га­са­ки са ос­та­на­ли с по­доб­но впе­чат­ле­ние, ос­вен ако, уви, не са има­ли вре­ме за то­ва.

Фран­ция има при­чи­ни да не из­пит­ва ен­ту­си­а­зъм към “пла­на Моне”[v]! От нея ис­кат да създаде ма­ши­ни, още по­ве­че ма­ши­ни, да се спа­си чрез ма­ши­ни­те. Но тя ве­че няма доверие в без­край­но­то ум­но­жа­ва­не на броя на ма­ши­ни­те. Ни­кой ра­зу­мен чо­век не мо­же сля­по да вяр­ва на без­край­но­то ум­но­жа­ва­не на ма­ши­ни­те, по­не­же виждаме, че ця­ла­та та­зи техника мо­же да се све­де до ед­на-един­стве­на ма­ши­на – ма­ши­на­та, ко­я­то да раз­ру­ши всич­ки ма­ши­ни. Атом­на­та бом­ба всъщ­ност е та­ка­ва ма­ши­на. Щом ед­на ма­ши­на е ин­стру­мент, про­из­веж­дащ енер­гия, то ут­реш­на­та атом­на бом­ба таи в сто­ма­не­ни­те си нед­ра по­ве­че енер­гия, от­кол­ко­то е не­об­хо­ди­мо, за да по­ме­те всич­ки ма­ши­ни, съз­да­де­ни след по­я­ва­та на ци­ви­ли­за­ци­я­та на ма­ши­ни­те.

Не мис­ле­те, че те­зи прос­тич­ки ис­ти­ни са недостъпни за обик­но­ве­ния фран­цу­зин! Най-ста­ра­та хрис­ти­ян­ска стра­на в Евро­па мо­же ня­кой ден и да се от­да­де на дя­во­ла, но по­не ня­ма да го сто­ри със зат­во­ре­ни очи. Мо­же да ми въз­ра­зи­те, че се­гаш­ни­те фран­цу­зи, впус­на­ли се в чер­ния па­зар, са да­леч от по­доб­ни ме­та­фи­зи­чес­ки твър­де­ния. Но тък­мо чрез та­ки­ва еле­мен­тар­ни чув­ства, при­съ­щи на на­ци­о­нал­ния им ин­стин­кт, на­ро­ди­те въз­дей­стват вър­ху ис­то­ри­я­та. Фран­ция не­съм­не­но не си да­ва смет­ка за от­ка­за, кой­то е про­ти­во­пос­та­ви­ла на кон­траци­ви­ли­за­ци­я­та, с ко­я­то се чувства все по-мал­ко со­ли­дар­на. Но ис­ти­на­та е, че тя й се про­ти­во­пос­та­вя. Ако из­пол­зва­ме един из­раз от мо­дер­ния жар­гон, тя “от­каз­ва да вле­зе в иг­ра­та”. Ала пре­ди да я уп­рек­нем, че от­каз­ва да учас­тва или че го пра­ви пла­хо с риск да сму­ти иг­ра­чи­те, след­ва да се за­пи­та­ме как­ва е цел­та на иг­ра­та.

Сред вас има мно­го мла­ди хо­ра, за­бе­ля­зах го от пръв пог­лед. Обръщам се имен­­­но към тях. А чрез тях и към по-мла­ди­те, за­що­то по­ве­че от вся­ко­га смя­там, че де­ца­та са пос­лед­ни­ят ре­зерв на све­та, не­гов се­тен шанс. Хо­ра­та на мо­я­та въз­раст успяха да съх­ра­нят нещо, но да раз­чи­та­ме на тях, за да се про­ти­во­пос­та­вят на как­во­то и да би­ло, е лудост; те ве­че при­е­ха и по­не­со­ха твър­де мно­го. Утре ще смет­нат, че е ред­но да при­е­мат или по­не­сат още. Вяр­но е, че съп­ро­ти­ва­та им е не­ве­ро­ят­на! Но ця­ла­та енер­гия, с ко­я­то раз­по­ла­гат, им слу­жи пре­дим­но да про­дъл­жат да жи­ве­ят, за да оце­ле­ят, да се ока­жат до­ри след най-не­ве­ро­ят­ни ка­тас­тро­фи съ­щи­те, как­ви­то са би­ли пре­ди. Мис­ля, че та­зи не­ве­ро­ят­на фи­зи­чес­ка из­дръж­ли­вост ид­ва от лип­са­та на въ­об­ра­же­ние, ко­е­то би мог­ло да се при­е­ме и за ат­ро­фия на та­зи спо­соб­ност. Кол­ко­то и аб­сур­ден да им се стру­ва свят, в кой­то тех­ни­чес­ка­та ци­ви­ли­за­ция ги из­ла­га на хи­ля­ди рис­ко­ве по­ве­че от варварството – да, поз­во­ле­те да от­бе­ле­жа, ци­ви­ли­за­ци­я­та из­ли­за скъ­по, не­ве­ро­ят­но скъ­по, до­ка­то варварс­тво­­то не стру­ва пукната па­ра, то е без­плат­но – те са аб­со­лют­но нес­по­соб­ни да си пред­ста­вят не­що дру­го. До­ри да си пред­ста­вим, че ут­ре зло­щас­тна­та тех­ни­ка на раз­пад на плу­то­ния взри­ви две тре­ти от пла­не­та­та, ни­що чуд­но в оце­ля­ла­та ед­на тре­та те да въз­ста­но­вят раз­ру­ше­ни­те ядрени ла­бо­ра­то­рии за смет­ка на мал­ко­то оце­ле­ли да­нъ­коп­лат­ци…

Тях­на­та идея – един­стве­на­та, мо­же да се ка­же, ос­та­на­ла им идея – е че све­тът след­ва своя път, как­то ло­ко­мо­ти­вът вър­ви по рел­си­те, а по­ис­ка­ме ли да про­ме­ним как­во­то и да би­ло, за­поч­ват да го­во­рят за връ­ща­не на­зад. Пред­ста­ве­те си, че ут­ре – след ка­то сме за­поч­на­ли с пред­по­ло­же­ния, не­ка про­дъл­жим – ра­ди­а­ци­он­ни­те из­лъч­ва­ния, из­пус­ка­ни от всич­ки яд­ре­ни цен­тра­ли в раз­лич­ни­те точ­ки на све­та, предизвикат дъл­бо­ки про­ме­ни в жиз­не­но­то рав­но­ве­сие и в нашата биология, та­ка че ни пре­вър­нат в чу­до­ви­ща; те пак ще се прис­по­со­бят към участ­та си на чу­до­ви­ща, ще се при­ми­рят, че се раж­дат из­кри­ве­ни, вла­че­щи се по зе­мя­та или пък гъс­то окос­ме­ни, ка­то сви­не­те от ато­ла Би­ки­ни, каз­вай­ки си за по­ре­ден път, че не мо­жем да се про­ти­во­пос­та­вя­ме на прог­ре­са. Ду­ма­та прог­рес е сет­но­то, ко­е­то ще се от­ро­ни­ от ус­тни­те им до­ри в ми­га, ко­га­то пла­не­та­та се взри­ви в прос­тран­ство­то. Тях­но­то под­чи­не­ние на прог­ре­са е рав­но­сил­но един­стве­но на под­чи­не­ни­е­то им на дър­жа­ва­та и но­си съ­щия ха­рак­тер. Прог­ре­сът ги ос­во­бож­да­ва от въз­мож­нос­тта да се от­кло­нят до­ри с ед­на крач­ка от след­ва­ния от всич­ки път. Дър­жа­ва­та пък все по­ве­че ги раз­то­вар­ва от гри­жа­та да раз­по­ла­гат с жи­во­та си в очак­ва­не на де­ня – нас­тъ­пил вече за ми­ли­о­ни хо­ра – в кой­то ще ги из­ба­ви и от не­об­хо­ди­мос­тта да мис­лят. За­що­то въп­ро­сът: “Сво­бо­да­та ­– за как­во ни е?”, би­ва за­да­ван и от мо­дер­на­та дър­жа­ва към ней­ни­те граж­да­ни, ис­кам да ка­жа към ней­ни­те да­нъ­коп­лат­ци, тъй като поч­ти нав­ся­къ­де да­нъ­коп­ла­те­цът е из­мес­тил граж­да­ни­на: “Сво­бо­дата – за как­во ви е?”. За как­во ви е сво­бо­да­та, глуп­ци? Оста­ве­те ми още мал­ко вре­ме, ра­бо­те­те здра­ва­та и ско­ро аз ще по­е­ма из­ця­ло гри­жата за вас, под­си­гу­ря­вай­ки ви срещу вся­как­ви рис­ко­ве (ос­вен, раз­би­ра се, срещу за­гу­ба­та на сво­бо­да­та): ще ви же­ня, ще въз­пи­та­вам де­ца­та ви, как­во по­ве­че ис­ка­те? За как­во ви е сво­бо­да­та, глуп­ци? След ка­то по­е­мам гри­жа­та да мис­ля вмес­то вас, бих мог­ла да бъ­да съ­що та­ка сво­бод­на вмес­то вас.“

“Сво­бо­да­та ­– за как­во ви е?” Тък­мо то­ва е въп­ро­сът, кой­то мо­дер­ни­ят свят се ка­ни да за­да­де на на­шето поколение и непрекъснато се убеж­да­вам, че то­зи свят при­до­би­ва все по-то­та­ли­та­рен и кон­цен­тра­ци­о­нен ха­рак­тер, ка­то при­тис­ка с все­ки из­ми­нал ден сво­бод­ния ин­ди­вид, как­то ле­дът усил­ва на­по­ра си, до­ка­то сма­же дол­на­та част на ко­ра­ба.

Наскоро про­че­тох в един ваш вес­тник ста­тия, пи­са­на от та­лан­тлив съб­рат, кой­то про­ти­во­пос­та­вя комунизма на ка­пи­та­лиз­ма, раз­глеж­дай­ки та­зи опо­зи­ция ка­то бор­ба меж­ду си­ли­те на дик­та­ту­ра­та и ду­ха на сво­бо­да­та. По­доб­на идея съб­лаз­ня­ва мно­го хо­ра, тъй като е много прос­та, мо­же би до­ри елементарна. Струва ми се, че дик­та­ту­ра­та е по-ско­ро раз­ло­же­ние на ка­пи­та­лиз­ма, но да­ли пък ка­пи­та­лиз­мът не е бил не­из­беж­но приз­ван да се раз­ло­жи? Не съ­от­вет­ства ли на ло­ги­ка­та на не­ща­та фак­тът, че хи­ля­ди­те и хи­ля­ди пред­при­я­тия на за­раж­да­щия се ка­пи­та­ли­зъм пос­те­пен­но на­ма­ли­ха броя си, за­сил­вай­ки оба­че сво­я­та мощ и ефи­кас­ност? Та­ка въз­ник­на­ха тръс­то­ве­те, а са­ми­те тръс­то­ве пос­те­пен­но на­ма­ляват своя брой, и така до де­ня, в кой­то дър­жа­ва­та ще за­мес­ти и пос­лед­ни­те от тях, прев­ръ­щай­ки се в тръст на тръ­с­то­ве­те, в ед­ни­чък, еди­нен и не­де­лим тръст. Не е ли нас­тъ­пил мо­мен­тът да се за­пи­та­ме да­ли всичките ни не­щас­тия ня­мат об­ща при­чи­на, да­ли та­зи фор­ма на ци­ви­ли­за­ция, ко­я­то на­ри­ча­ме ци­ви­ли­за­ция на ма­ши­ни­те, не е ин­ци­дент, не е ня­ка­къв па­то­ло­ги­чен фе­но­мен в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­тво­то, кой­то не мо­же да се на­зо­ве ци­ви­ли­за­ция на ма­ши­ни­те, а по­роб­ва­не на ци­ви­ли­за­ци­я­та от ма­ши­ни­те, чи­я­то най-теж­ка пос­ле­ди­ца не е дъл­бо­ка­ про­мя­на на сре­да­та, в ко­я­то жи­вее чо­ве­кът, а на са­мия чо­век. Не­ка не се ма­мим…

Зап­ла­ха­та, ко­я­то тег­не над све­та, ид­ва от све­тов­на­та то­та­ли­тар­на и кон­­­цен­­тра­ци­он­на ор­га­ни­за­ция, ко­я­то ра­но или къс­но под ед­но или дру­го име, без значение какво, ще пре­вър­не сво­бод­ния чо­век в един вид чу­до­ви­ще с опас­на за ця­ла­та об­щност ре­пу­та­ция, чи­е­то съ­щес­тву­ва­не в бъ­де­ще­то об­щес­тво би би­ло съ­що тол­ко­ва не­о­би­чай­но, кол­ко­то при­със­тви­е­то на ня­кой ма­мут край бре­го­ве­те на езе­ро­то Ле­ман. Не смя­тай­те, че ка­то каз­вам то­ва, на­мек­вам са­мо за ко­му­низ­ма. Утре ко­му­низ­мът ще из­чез­не, как­то из­чез­на хит­ле­риз­мът, но мо­дер­ни­ят свят ще про­дъл­жи да ево­лю­и­ра към ре­жи­м на све­тов­но ръ­ко­вод­ство, към кой­то, из­глеж­да, се стре­мят са­ми­те де­мок­ра­ции. Ни­то един ра­зу­мен чо­век не след­ва да хра­ни илю­зии по то­зи по­вод. Пре­маз­ва­не­то на хит­ле­рис­тки­те и фа­шис­тките дик­та­ту­ри сил­но на­по­до­бя­ва та­ка на­ре­че­на­та от хи­рур­зи­те “о­пе­ра­ция по спеш­нос­т”, то­ест опе­ра­ция, про­ве­ж­да­на при опасност от раз­рас­тва­не на ин­фек­ци­я­та. Но такива ин­тер­вен­ции, как­то зна­е­те, кри­ят риск от за­ра­зя­ва­не на кръв­та. Ясно е, че нав­ся­къ­де по све­та ос­та­ват ог­ни­ща на то­та­ли­тар­на ин­фек­ция. То­та­ли­та­риз­мът бе­ше по­бе­ден бла­го­да­ре­ние на соб­стве­ни­те си ме­то­ди, чрез то­та­ли­тар­ни ме­то­ди. И ня­ма­ше как да е дру­го­я­че. Доб­ре! Но приз­на­ем ли това, осъждаме ед­нов­ре­мен­но и ци­ви­ли­за­ци­я­та на сво­бо­да­та, ос­та­ви­ла се да бъ­де та­ка дъл­бо­ко об­хва­на­та от за­ра­за­та, че за да спа­си жи­во­та си, е би­ла при­ну­де­на да се остави да ре­жат соб­­стве­на­та й плът. Опит­вам се да из­ре­ка оно­ва, ко­е­то е в дъл­би­ни­те на ми­съл­та ми: нас­то­я­ще­то със­то­я­ние на Евро­па, състоянието на оно­ва, ко­е­то ня­ко­га е би­ло хрис­ти­ян­ско­то в Евро­па, е не­съм­не­но ужа­ся­ва­що об­ви­не­ние сре­щу дик­та­ту­ри­те – но съ­щев­ре­мен­но е и при­съ­да сре­щу един свят, в кой­то дик­та­ту­ри­те изиг­ра­ха ро­ля­та на аб­цес, от кой­то из­ти­чат от­ро­ви­те на ор­га­низ­ма. Дик­та­ту­ри­те бя­ха сим­пто­ми­те на све­тов­но­то зло, от ко­е­то стра­да ця­ло­то чо­ве­чес­тво. Ци­ви­ли­за­ци­я­та на ма­ши­ни­те зна­чи­тел­но при­тъ­пи чув­ство­то за сво­бо­да­ у чо­ве­ка. Дис­цип­ли­на­та, на­ло­же­на от тех­ни­ка­та, зна­чи­тел­но от­сла­би, дори мал­ко по мал­ко раз­ру­ши са­мо­за­щит­ни­те реф­лек­си на ин­ди­ви­да сре­щу об­щност­та. Дос­та­тъч­но е да се от­бе­ле­жи един зна­чим факт, с кой­то тол­ко­ва свик­нах­ме, че ос­та­ва поч­ти не­за­бе­ля­зан: по­ве­че­то де­мок­ра­ции, ка­то се за­поч­не от на­ша­та, уп­раж­ня­ват ис­тин­ска ико­но­ми­чес­ка дик­та­ту­ра. Те са съ­щин­ски ико­но­ми­чес­ки дик­та­ту­ри. Ико­но­ми­чес­ка­та дик­та­ту­ра оце­ля­ва поч­ти нав­ся­къ­де след не­об­хо­ди­мос­ти­те на вой­на­та, с ко­и­то обик­но­ве­но я оп­рав­да­ват. Би би­ло труд­но да се от­ре­че, че об­шир­на­та рам­ка на ико­но­ми­чес­ка­та дей­ност пра­ви не­об­хо­ди­мо съ­щес­тву­ва­не­то на ня­как­ва ко­ор­ди­ни­ра­ща ор­га­ни­за­ция. Но, раз­би­ра се, мо­жем да се пи­та­ме до как­ва сте­пен дър­жа­ва­та след­ва да се на­мес­ва. И е си­гур­но, че зло­у­пот­ре­ба­та при рег­ла­мен­ти­ра­не­то во­ди до слу­чаи на ад­ми­нис­тра­тив­ни гла­во­бо­лия, от­чай­ва­щи всич­ки, по­пад­на­ли в тях.

В мое ли­це вие не виж­да­те ико­но­мист или по­ли­тик – аз съм са­мо ро­ма­нист. В слу­чая не об­ви­ня­вам ма­ши­ни­те от ико­но­ми­чес­ка и по­ли­ти­че­ска глед­на точ­ка, а са­мо се вглеж­дам в чо­ве­ка, как­то ле­ка­рят наб­лю­да­ва от­ро­ва­та, вка­ра­на в ор­га­низ­ма на пациента. На­ис­ти­на е вяр­но, че механиза­ци­я­та е при­чи­на за оп­ре­де­ле­но из­раж­да­не на чо­ве­чес­тво­то. Но съ­що та­ка би би­ло вяр­но да се ка­же, че тя е пос­ле­ди­ца от из­раж­да­не­то, че зло­то е би­ло в чо­ве­ка, пос­те­пен­но из­гу­бил ду­хов­ност­та си.

* * *

Про­че­тох ре­зю­ме от ед­но за­се­да­ние, със­то­я­ло се в Про­тес­тан­тския цен­тър за из­след­ва­ния, по вре­ме на ко­е­то про­фе­сор Жак Елюл по за­бе­ле­жи­те­лен на­чин очер­та­ва кар­ти­на­та на мо­дер­ния свят и на хват­ки­те, с ко­и­то Ико­но­ми­ка­та влас­тва над чо­ве­ка, от­пра­вяй­ки пи­та­не­то: как­во в край­на смет­ка ще ос­та­не от са­мия чо­век?

Как­во ще ос­та­не от чо­ве­ка?…

Чо­ве­кът спо­ред то­зи из­тък­нат про­фе­сор ве­че не се съп­ро­тив­ля­ва на ико­но­ми­ка­та, не­го­ва­та ав­то­но­мия е на път да из­чез­не, той е по­гъл­нат те­лом и ду­хом от нея. Изпра­ве­ни сме пред по­я­ва­та на нов чо­веш­ки вид, на ико­но­ми­чес­кия чо­век, чо­ве­кът (как­то удач­но от­бе­ляз­ва той), кой­то ня­ма бли­жен, а само ве­щи. И г-н Жак Елюл кон­ста­ти­ра, че Хрис­то­ва­та Цър­ква си ос­та­ва един­стве­на­та, ко­я­то за­щи­та­ва чо­ве­ка, не­го­ва­та твор­чес­ка си­ла, стра­да­ние и изис­ква­ния, с ед­на ду­ма – не­го­ва­та сво­бо­да.

Как­то виж­да­те, труд­но е да ос­та­нем без­чув­стве­ни към раж­да­не­то на един нов чо­век, осо­бе­но след ка­то то­зи мал­ко поз­нат фе­но­мен се про­я­ви с пър­ва­та си кри­за на delirium tremens, опус­то­ша­ва­ща зе­мя­та. Давам си смет­ка, че по­ня­ти­е­то ико­но­ми­чес­ки чо­век ту­так­си съз­да­ва не­до­ра­зу­ме­ние. Не­вол­но се се­щам за фи­гу­ра­та на ико­но­мич­ния сто­па­нин, спас­трящ па­ри във въл­нен чо­рап. Ала чо­ве­кът, за ко­го­то го­во­рим, не е ни­как ико­но­ми­чен и ско­ро ще се убе­ди­те в то­ва. Ня­ма по-го­лям пра­хос­ник от не­го. За ня­кол­ко го­ди­ни на кър­ва­ва ор­гия той про­пи­ля без­мер­ни бо­гат­ства, не­из­бро­ими чо­веш­ки жи­во­ти. И ис­ка да про­дъл­жи. Про­дъл­жа­ва­ме да сме сви­де­те­ли на бит­ка­та на чо­ве­ка сре­щу ико­но­ми­ка­та, пре­тен­ди­ра­ща да го по­ро­би. Ико­но­ми­ка­та ис­ка да кон­тро­ли­ра ми­ра, по­ра­ди ко­е­то не мо­же да има мир. Въз­ста­но­вя­ва­не­то на ико­но­ми­ка­та про­дъл­жа­ва с це­на­та на жер­тва­та на хи­ля­ди и хи­ля­ди чо­веш­ки съ­щес­тва, на деца и стар­ци.

Ико­но­ми­чес­ки­ят чо­век лес­но се от­кри­ва в чер­ти­те на де­ло­вия чо­век, на прак­тич­ния чо­век, про­ти­во­пос­та­вян на иде­а­лис­та, на по­е­та. За съ­жа­ле­ние Гер­ма­ния до­ка­за, че прак­тич­ни­ят чо­век, чо­ве­кът, кой­то ня­ма чув­ства, чо­ве­кът, за ко­го­то “де­ла­та са си де­ла”, лес­но се прев­ръ­ща в див звяр. Пре­ми­на­ва­не­то от ед­на тех­ни­ка в дру­га става с голяма лекота и то­та­ли­тар­ни­те дик­та­ту­ри про­из­ве­до­ха и продължават да про­из­веж­дат вид тех­нок­ра­ти, на кой­то пред­по­чи­там да не се спи­рам, за да не сму­ща­вам та­зи нощ съ­ня ви.

Един­стве­ни­ят проб­лем, кой­то се пос­та­вя днес, до­кол­ко­то от не­го­во­то ре­ше­ние за­ви­си съд­ба­та на чо­ве­чес­тво­то, не е проб­ле­мът за по­ли­ти­чес­кия или ико­но­ми­чес­ки ре­жим – де­мок­ра­ция или дик­та­ту­ра, ка­пи­та­ли­зъм или ко­му­ни­зъм – то­ва е проб­ле­мът за ци­ви­ли­за­ци­я­та. Чес­то каз­ват, че се­гаш­на­та ци­ви­ли­за­ция е без­чо­веч­на. Как­во оз­на­ча­ва без­чо­веч­на ци­ви­ли­за­ция? Една без­чо­веч­на ци­ви­ли­за­ция оче­вид­но е ци­ви­ли­за­ция, ос­но­ва­ва­ща се вър­ху фал­ши­ва или не­пъл­на де­фи­ни­ция на чо­ве­ка. Ако та­зи ци­ви­ли­за­ция е без­чо­веч­на, вие не мо­же да я нап­ра­ви­те чо­веч­на, а по-скоро тя ще нап­ра­ви чо­ве­ка без­чо­ве­чен. Да­ли та­зи ци­ви­ли­за­ция е нап­ра­ве­на за чо­ве­ка, или пре­тен­ди­ра, че чо­векът е съз­да­ден за нея, така да се каже, по не­ин об­раз и по­до­бие, узур­пи­рай­ки бла­го­да­ре­ние на ре­сур­си­те на сво­я­та тех­ни­ка са­ма­та власт на Бо­га? Ето как­во е важ­но да раз­бе­рем.

Не­съм­не­но то­ва все още не е от го­ля­мо зна­че­ние за нас. Но не мо­жем да мис­лим са­мо за се­бе си. Ста­ва ду­ма да раз­бе­рем да­ли тех­ни­ка­та ще раз­по­ла­га телом и ду­хом с бъ­де­щи­те хо­ра, да­ли ще пред­ре­ша­ва не са­мо тех­ния жи­вот и смърт, но и об­сто­я­тел­ства­та в жи­во­та им така, как­то сто­па­ни­нът на зай­чарника раз­по­ла­га със зай­ци­те си.

От де­вет го­ди­ни пъ­ту­вам мно­го. Не мо­же­те да си пред­ста­ви­те до как­во мо­же да до­ве­де в ня­кои стра­ни на Аме­ри­ка та­зи дик­та­ту­ра на тех­ни­ка­та, осо­бе­но по от­но­ше­ние на про­фе­си­о­нал­на­та ори­ен­та­ция на де­ца­та. Про­фе­си­о­нал­на­та ори­ен­та­ция на де­ца­та на глед не е не­що важ­но. Но всъщ­ност ста­ва ду­ма за ори­ен­та­ци­я­та на це­лия им жи­вот, на со­ци­ал­на­та им участ, ко­я­то в мно­го слу­чаи съв­па­да с цялата им съдба. Тес­то­ве­те, на ко­и­то се ба­зи­ра аме­ри­кан­ски­ят тех­нок­рат, за да из­да­де “у­ка­зи­те” си, са тол­ко­ва не­със­то­я­тел­ни и аб­сур­дни, кол­ко­то не мо­же­те да си пред­ста­ви­те. Имах въз­мож­ност­та да се за­поз­ная с мно­жес­тво та­ки­ва тес­то­ве бла­го­да­ре­ние на моя при­я­тел проф. Омбре­дан, кой­то ръ­ко­во­де­ше ка­тед­ра по ек­спе­ри­мен­тал­на пси­хо­ло­гия в Уни­вер­си­те­та в Рио де Жа­ней­ро. Пра­ви­тел­ство­то на Ге­ту­лио Вар­гас, за­ра­зе­но от при­ме­ра на Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти, го бе на­то­ва­ри­ло да адап­ти­ра ня­кои от тес­то­ве­те, използвани в аме­ри­кан­ска­та ар­мия, за из­след­ва­не на на­ви­ци­те и реф­лек­си­те на бра­зил­ски­те вой­ни­ци. Ра­бо­та­та се ока­за дос­та труд­на, но да­де и мно­го по­во­ди за смях.

За чест на ян­ки­те, тряб­ва да от­бе­ле­жа, че аме­ри­кан­ско­то чув­ство за ху­мор не про­пус­ка удо­бен слу­чай да се пос­мее за смет­ка на тех­нок­ра­ти­те, ко­и­то пред­ре­ша­ват бъ­де­ща­та ка­ри­е­ра на мла­ди­те во­ен­ни. Нав­ся­къ­де се раз­каз­ва ед­на ис­то­рия, ко­я­то вдиг­на мно­го шум. Става дума за на­бор­ник, ко­му­то ве­че са за­да­ли 1271 въп­ро­са, кой от кой по-за­бав­ни. А ек­за­ми­на­то­рът засича с хро­но­ме­тър ин­тер­ва­ла меж­ду въп­ро­си­те и от­го­во­ри­те:

— Хи­ля­да двес­та се­дем­де­сет и втори въп­рос: ако ви от­ре­жат ухо­то, как­во ще ста­не?

— Ще чу­вам по-зле.

— Мно­го доб­ре. Хи­ля­да двес­та се­дем­де­сет и трети въп­рос: ако ви от­ре­жат и две­те уши, как­во ще ста­не?

— Ня­ма да виж­дам.

Тук ек­за­ми­на­то­рът пог­леж­да на­бор­ни­ка из­под очи­ла­та си:

— Виж­те, до­тук от­го­ва­рях­те доб­ре, но явно се раз­се­ях­те. Пов­та­рям от­но­­во. Хи­­ля­да двес­та се­дем­де­сет и трети въп­рос: ако ви от­ре­жат и две­те уши, как­во ще ста­не?

— Ня­ма да виж­дам.

— Пре­ка­лих­те. За­що да­ва­те то­зи иди­от­ски от­го­вор? За­що да не виж­да­те?

— Кас­ка­та ми е пре­ка­ле­но го­ля­ма и ще ми се смък­не над очи­те…

* * *

Мис­ля си, че мо­я­та кар­ти­на на машинната ци­ви­ли­за­ци­я­ със си­гур­ност сму­ща­ва ня­кои от вас; си­гу­рен съм, че тя удов­лет­во­ря­ва мно­зи­на, но удо­вол­стви­е­то, ко­е­то днеш­ни­ят чо­век из­пит­ва от кри­ти­ка­та на ма­ши­ни­те, не е съв­сем бла­го­род­но. По­ро­бе­ни­те оби­чат да се прис­ми­ват на сво­и­те гос­по­да­ри, та­ка че гер­ман­ци­те, прис­ми­ва­щи се на Хит­лер, или ита­ли­ан­ци­те – на Му­со­ли­ни, съв­сем не са един­стве­ни­те, раз­каз­ва­щи с удо­вол­ствие мал­ки неп­рис­той­ни ис­то­рий­ки за дик­та­то­ри­те… ­Зап­ла­ха­та, ко­я­то тег­не над вас, не пред­по­ла­га иро­ния. Боя се, че идеята, ко­я­то и най-доб­ри­те от вас имат за нея, си ос­та­ва, как да ка­жа – мал­ко аб­страк­тна. Пък и е дос­та труд­но да се да­де име на са­ма­та зап­ла­ха. По­ня­ти­е­то ци­ви­ли­за­ция на ма­ши­ни­те съ­дър­жа тол­ко­ва двус­мис­ле­ност! То прави сякаш ма­ши­ни­те от­го­вор­ни за из­вес­тно при­­ни­зя­ва­не на чо­веш­ка­та лич­ност, до­ка­то всъщност зав­ла­дя­ва­не­то на ци­ви­ли­за­ци­я­та от те­зи ма­ши­ни е са­мо след­ствие от вид де­пер­со­на­ли­за­ция – сим­птом – чи­е­то зна­че­ние е идентично при вся­ка по­бе­да на ко­лек­ти­ва над ин­ди­ви­да. За­що­то ма­ши­на­та е са­мо ин­стру­мент на ко­лек­ти­ва, най-ефи­кас­но­то сред­ство, ко­е­то мо­же да се пос­та­ви в ус­лу­га на ко­лек­ти­ва, за да бъ­де ог­ра­ни­чен не­по­кор­ният ин­ди­вид или по­не да бъ­де дър­жан в тяс­на за­ви­си­мост. Когато ма­ши­ни­те раз­пре­де­лят свет­ли­на­та и топ­ли­на­та, то­зи, кой­то кон­тро­ли­ра ма­ши­ни­те, ста­ва гос­по­дар над сту­да и топ­ли­на­та, над де­ня и нощ­та. Не­съм­не­но всич­ко то­ва ви се стру­ва ня­как ес­тес­тве­но. Си­гур­но пов­ди­га­те ра­ме­не, пи­тай­ки се не ис­кам ли да се вър­нем към све­щи­те. Ни най-мал­ко не ис­кам да се вър­нем към све­щи­те, ис­кам са­мо да ви по­ка­жа, че ма­ши­ни­те се прев­ръ­щат в ужа­ся­ва­що оръ­жие, в безпределна власт в ръ­це­те на Ко­лек­ти­ва. Въп­ро­сът не е да се вър­нем към све­щи­те, а да за­щи­тим ин­ди­ви­да сре­щу ед­на хи­ля­док­рат­но по-го­ля­ма мощ, мно­го по-смаз­ва­ща от она­зи, с която до­се­га са раз­по­ла­га­ли и най-про­чу­ти­те ти­ра­ни.

Предлагам да не злоупотребяваме с елементарни опи­са­ния на то­ва, как свещ­та е би­ла под­ме­не­на от елек­три­чес­ка­та свет­ли­на. Още веднъж: не ста­ва въп­рос да уни­що­жим ма­ши­ни­те и да тъ­чем дре­хи­те си сами ка­то Ган­ди, въп­ре­ки че мо­же би пре­ка­ле­но ле­ко­ва­то гле­да­ме на та­зи но­ва, но дос­та­тъч­но мо­гъ­ща мис­ти­ка, спо­соб­на да вдиг­не на крак един на­род и да ро­ди но­ви мъ­че­ни­ци. Лес­но се ос­ми­ват оне­зи, ко­и­то не спо­де­лят на­ше­то схва­ща­не за щас­ти­е­то и жи­во­та, въп­ре­ки че в край­на смет­ка, без да злос­ло­вим за ни­ко­го, ед­ва ли кон­цеп­ци­я­та на ня­кой аме­ри­кан­ски мин­ьор е по-чо­веш­ка или по-възвишена. Ня­ма зна­че­ние! Не ста­ва въп­рос, пак пов­та­рям, да раз­ру­шим ма­ши­ни­те, а да се въз­пра­вим сре­щу един ог­ро­мен риск, ка­къв­то крие по­роб­ва­не­то на чо­ве­чес­тво­то, при то­ва не от ма­ши­ни­те, как­то би­ха ис­ка­ли да ме чу­ят да каз­вам глуп­ци­те, все ед­но че очак­вам ня­кой ден да бъ­дем от­ве­де­ни на по­ле­то от ма­лък ро­бот на ко­лел­ца – въп­ре­ки че кой знае?… Проб­ле­мът не е в по­роб­ва­не­то от ма­ши­ни­те, а от ко­лек­ти­ва соб­стве­ник на ма­ши­ни­те.

Глуп­ци­те мо­гат да си се сме­ят. През це­лия си жи­вот съм пре­неб­рег­вал одоб­ре­ни­е­то на глуп­ци­те. Не от­ри­чам, че ма­ши­ни­те са в със­то­я­ние да улес­нят жи­во­та ни. Но ни­що не до­каз­ва, че те ще го нап­ра­вят по-щас­тлив. Да се сравнява животът в машинната цивилизация с то­зи от ка­мен­ния век е удо­бен аргумент! Но не­ка срав­ня­ва­ме ци­ви­ли­зо­ва­ност с ци­ви­ли­зо­ва­ност. Пи­там се да­ли жи­во­тът на ня­кой дне­шен ци­ви­ли­зо­ван чо­век би пре­диз­ви­кал одоб­ре­ни­е­то на хо­ра, жи­ве­ли в ци­ви­ли­за­ци­и­те на Рим, Ати­на или Фло­рен­ция? Не­съм­не­но мо­дер­ни­ят чо­век из­пол­зва тех­ни­ка. Но до­ка­за­тел­ство­то, че тех­ни­чес­ки­те на­ви­ци не пра­вят чо­ве­ка ци­ви­ли­зо­ван, е в то­ва, кол­ко е лес­но да пре­вър­не­те ня­кой не­гър в шоф­ьор, а пре­ди то­ва да го на­у­чи­те да се бръс­не с ме­ха­нич­на са­моб­ръс­нач­ка или да ка­ра ве­ло­си­пед, ко­е­то е дос­та по-лес­но, от­кол­ко­то ка­те­ре­не­то по ко­ко­со­ва пал­ма. Но със си­гур­ност е не­об­хо­дим цял чо­веш­ки жи­вот и мно­го по­ко­ле­ния, за да се пре­вър­нат по­том­ци­те му в граж­да­ни, съ­пос­та­ви­ми с кой­то и да е жи­тел от гра­до­ве­те на ита­ли­ан­ския Ре­не­санс. Но и то­ва ня­ма зна­че­ние! Мо­и­те про­тив­ни­ци имат пъл­но пра­во да пос­та­вят проб­ле­ма по на­чин, раз­ли­чен от мен. Искам са­мо да ги по­пи­там как смя­тат от ут­ре да за­жи­ве­ят сво­бод­ни в свят, ме­ха­ни­зи­ран до та­кава сте­пен, че дър­жа­ва­та, раз­по­ла­га­ща с ня­кол­ко ко­ман­дни лос­та, може да се пре­вър­не в аб­со­лю­тен гос­по­дар на чо­веш­ка­та дей­ност. Не­ка глуп­ци­те на­ри­чат то­ва ци­ви­ли­за­ция, не бих ис­кал да им про­ти­во­ре­ча. Да­ва­ме на не­ща­та име­то, ко­е­то ис­ка­ме.

По­не ис­то­ри­чес­ки погледнато оба­че, ци­ви­ли­за­ци­я­та ви­на­ги е би­ла ком­про­мис меж­ду власт­та на дър­жа­ва­та и сво­бо­да­та на ин­ди­ви­да. До­ри глуп­ци­те след­ва да раз­бе­рат, че по­я­ва­та на ма­ши­ни­те на­ру­ши това рав­но­ве­си­е­. Не­ка те на свой ред ме тре­ти­рат ка­то глу­пак. Но не мо­гат да не при­е­мат, че проб­ле­мът на мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция тряб­ва да се пос­та­ви на­но­во. Ко­га­то ста­ри­те со­ци­а­лис­ти го­во­ре­ха за обоб­щес­твя­ва­не­то на сред­ства­та за про­из­вод­ство, те не мис­ле­ха за обоб­щес­твя­ва­не­то на сред­ства­та за уни­що­же­ние, за­що­то по оно­ва вре­ме ду­ма­та уни­що­же­ние на­вя­ва­ше един­стве­но ми­съл за пуш­ки и щи­ко­ве. Дър­жа­ва­та мо­же­ше да мо­но­по­ли­зи­ра про­из­вод­ство­то на пуш­ки и щи­ко­ве, но вся­ка пуш­ка изис­ква­ше чо­век, кой­то да я дър­жи. Не би мог­ло оба­че да се на­ци­о­на­ли­зи­ра ин­дус­три­я­та на въз­про­из­вод­ство­то, ос­вен ако по ня­ка­къв на­чин не вка­рат де­ца­та в бу­тил­ки. Дър­жа­ва­та раз­по­ла­га­ше с пуш­ки, но ня­ма­ше сво­бо­да­та да раз­по­ла­га с хо­ра­та. Не­ща­та оба­че за­поч­ват да из­глеж­дат дру­го­я­че, щом тя има кон­трол над про­из­вод­ство­то на атом­ни бом­би, спо­соб­ни бук­вал­но да из­три­ят от ли­це­то на зе­мя­та раз­бун­ту­вал се град с на­се­ле­ние от два ми­ли­о­на жи­те­ли.

Проб­ле­мът на мо­дер­на­та дър­жа­ва е един от глав­ни­те ас­пек­ти на све­тов­на­та кри­за. Дър­жа­ва­та про­дъл­жа­ва да се на­ри­ча дър­жа­ва и сле­до­ва­тел­но се въз­пол­зва от ува­же­ни­е­то, свър­зва­но ня­ко­га с та­зи ду­ма. Въп­ро­си­те на реч­ни­ка имат ог­ром­но зна­че­ние. Ня­коя ду­ма мо­же твър­де дъл­го, в те­че­ние на ве­ко­ве, да гу­би зна­че­ни­е­то си, но мо­же и да над­жи­вее то­ва, ко­е­то назова­ва. Ко­га­то чуе ду­ма­та дър­жа­ва, фран­цу­зи­нът се се­ща за св. Луи[vi] под дъ­ба във Вен­сен­ска­та го­ра, за ве­ли­ко­леп­ния и ста­ре­ещ Луи XIV[vii], кой­то в на­ве­че­ри­е­то на по­бе­да­та в Де­нен за­я­вя­ва на съ­що тол­ко­ва ста­рия мар­шал дьо Ви­лар: ‘Ще за­ги­нем заедно или ще спа­сим дър­жа­ва­та”, или за хо­ра­та от Кон­вен­та, дек­ре­ти­ра­ли всеобщата во­ен­на по­вин­ност – но иде­я­та в край­на смет­ка си ос­та­ва аб­страк­тна. Дър­жа­ва­та е па­зи­тел на за­ко­ни­те, га­рант на за­кон­ност­та. Има­ме, раз­би­ра се, и ду­ма­та на ми­нис­три­те, под­пи­сът на ми­нис­три­те, бих ка­зал, без да ис­кам да оби­дя ни­ко­го… ­Доб­ре, ня­ма да ка­жа как­во мис­ля по то­зи по­вод, не ис­кам да си зат­ва­рям по­ли­ти­чес­ка­та ка­ри­е­ра, имам още вре­ме да ста­на ми­нис­тър, пре­ди да си оти­да от то­зи свят…

 И та­ка – има­ме ду­ма­та и под­пи­са на ми­нис­три­те, но съ­що и ду­ма­та и под­пи­са на дър­жа­ва­та, ко­и­то га­ран­ти­рат пър­ви­те, как­то под­пи­сът на ба­ща­та на фа­ми­ли­я­та га­ран­ти­ра ду­ма­та на де­те­то. Не бих дръз­нал да ка­жа кол­ко стру­ват днес ду­ма­та и под­пи­сът на дър­жа­ва­та в го­лям брой де­мок­ра­ции, из­ло­же­ни на из­пи­та­ни­е­то на вой­на­та. В сте­пен­та, в ко­я­то на­рас­тва мощ­та на дър­­жа­ва­та, ние кон­ста­ти­ра­ме със съ­жа­ле­ние – с поч­ти­тел­но съ­жа­ле­ние, раз­­би­ра се, ние сме поч­те­ни граж­да­ни – че то­ва всев­лас­тие не пе­че­ли тол­ко­ва в нрав­стве­ност, кол­ко­то в мощ. По­доб­на бе­леж­ка без съмнение не може да се при­ло­жи към ня­кои прос­пе­ри­ра­щи дър­жа­ви, но вие зна­е­те, че ис­тин­ска­та при­ро­да на чо­ве­ка се раз­кри­ва в бед­ност­та. Ето за­що би тряб­ва­ло да наб­лю­да­ва­ме бед­ни­те дър­жа­ви, за да до­би­ем пред­ста­ва в как­во се прев­ръ­ща дър­жа­ва­та. Мо­дер­на­та дър­жа­ва ве­че има са­мо пра­ва, тя не си приз­на­ва ни­как­ви за­дъл­же­ния, а тък­мо по то­ва ви­на­ги сме раз­поз­на­ва­ли ти­ра­ни­те. Опит­ват се да ни на­ка­рат да по­вяр­ва­ме, че на­цис­тка­та дър­жа­ва е би­ла ня­как­во неп­ред­ви­де­но, неп­ред­ви­ди­мо чу­до­ви­ще, аб­со­лют­но слу­ча­ен фе­но­мен, не­що, пад­на­ло от лу­на­та. Но та­зи хит­ле­рис­тка дър­жа­ва не се раз­ли­ча­ва съ­щес­тве­но от мо­дер­ни дър­жа­ви, пре­тен­ди­ра­щи, че са де­мок­ра­тич­ни, но ево­лю­и­ра­щи към то­та­ли­тар­на и кон­цен­тра­ци­он­на фор­ма. Де­мок­ра­тич­на или не, мо­дер­на­та дър­жа­ва по­не ико­но­ми­чес­ки се пол­зва с всич­ки пра­ва. Ко­га­то ед­на дър­жа­ва ис­ка да раз­по­ла­га в ня­кои слу­чаи с 83 % от до­­хо­ди­те на граж­да­ни­на сре­щу обе­ща­ни­е­то да му га­ран­ти­ра ос­та­ва­що­то – от ко­е­то ви­на­ги се от­мя­та, с пра­во мо­жем да се за­пи­та­ме къ­де всъщност завър­шват пре­тен­ци­и­те й. Кой­то раз­по­ла­га с бла­га­та, ня­кой ден за­поч­ва да раз­по­ла­га и с лич­нос­ти­те. Кой­то свик­ва да кра­де, по­е­ма рис­ка да се пре­вър­не в уби­ец. И ос­вен то­ва, как­то зна­е­те, ико­но­ми­чес­ки­те дик­та­ту­ри не съ­жи­тел­стват чак тол­ко­ва зле с чис­ти­те дик­та­ту­ри. По­ли­цей­ски­те дър­жа­ви мал­ко по мал­ко се сдо­би­ват с ран­га и при­ви­ле­ги­и­те на сво­бод­ни­те дър­жа­ви; те об­ме­нят по­ме­ж­­ду си до­го­во­ри и про­то­кол­ни под­пи­си. И тол­ко­ва ли се раз­ли­ча­ват по при­ро­да? Ето въп­рос, кой­то си за­да­ва­ме ряд­ко, но аз не се стра­ху­вам да го за­дам – да­но не е твър­де къс­но. По­не­же от­дав­на, ве­че от го­ди­ни, мо­дер­на­та дър­жа­ва се раз­па­да, но вие не си да­ва­те смет­ка за то­ва. Де­мок­ра­ци­и­те се раз­­па­дат из­ця­ло, но с раз­лич­на ско­рост. Те се раз­па­дат в бю­рок­ра­ции. Те про­из­веж­дат бю­рок­ра­ция, как­то ди­а­бе­ти­кът про­из­веж­да за­хар, ув­реж­да­ща него самия. При най-за­сег­на­ти­те бю­рок­ра­ци­я­та се раз­па­да до най-дег­ра­ди­ра­ла­та си фор­ма – по­ли­цей­ска­та бю­рок­ра­ция. По вре­ме на та­зи си ево­лю­ция, от дър­жа­ва­та ос­та­ва са­мо по­ли­ци­я­: ­по­ли­ция, ко­я­то да сле­ди, да кон­тро­ли­ра, да ек­спло­а­ти­ра и да уни­що­жа­ва граж­да­ни­на.

* * *

По­ня­ко­га ме уп­рек­ват, че не сти­гам до зак­лю­че­ния. Та­ка да­ват из­раз не тол­ко­ва на ед­но оп­рав­да­но же­ла­ние, кол­ко­то ми пос­та­вят клоп­ка. Всич­ки раз­бра­ха, че мо­дер­ни­ят свят е обърнат с главата надолу, но как­во от то­ва! Хо­ра­та ви­на­ги се на­дя­ват, че ще свик­нат да жи­ве­ят до­ри с гла­ва­та на­до­лу. И да­же стра­дат, ко­га­то им обяс­нят, че то­ва не е нор­мал­но, а ка­же­те ли им да се из­пра­вят, ре­ша­ват, че не спаз­ва­те пра­ви­ла­та на иг­ра­та. Тък­мо на то­ва чув­ство раз­чи­тат мо­и­те зло­на­ме­ре­ни про­тив­ни­ци, опит­вай­ки се да ме из­ка­рат сме­шен в очи­те на ня­кои клет­ни­ци, на ог­ром­но­то мно­зин­ство от инак доб­ри хо­ри­ца, ко­и­то Бог прос­то не е съз­дал за прик­лю­че­ния, ко­и­то не по­на­сят смя­на­та на на­чал­ни­ка, от­ла­гат докрай пре­мес­тва­не­то на бю­фе­та от тра­пе­за­ри­я­та и ес­тес­тве­но не вяр­ват на ре­фор­ма­то­ри­те. Как ис­ка­те да не смет­нат за луд един гос­по­дин, кой­то за­я­вя­ва, че е ле­ко ска­ран с мо­дер­ния свят и е ре­шен да до­ве­де всич­ко док­рай? Как ис­ка­те да ги на­ка­рам да раз­бе­рат, че чо­век ка­то мен не пре­тен­ди­ра ни най-мал­ко да обър­не хо­да на ис­то­ри­я­та, по прос­та­та при­чи­на, че ис­то­ри­я­та не е ре­ка, а срав­не­ни­е­то е и вяр­но, и не­вяр­но, как­то вся­ко срав­не­ние?

Би мог­ло съ­що та­ка да се ка­же, че вся­ка ци­ви­ли­за­ция при­ю­тя­ва из­вес­тен брой по­ко­ле­ния, ко­и­то я из­граж­дат спо­ред пот­реб­нос­ти­те си, а съ­що и спо­ред иде­я­та, ко­я­то имат за чо­веш­ка­та участ и за щас­ти­е­то. Вся­ка ци­ви­ли­за­ция е ка­то ко­шер. А до­ка­за­тел­ство­то, че пче­ли­те са съз­да­де­ни, за да жи­ве­ят, ра­бо­тят и ум­рат ако не в съ­щия, по­не в по­доб­ни ко­ше­ри, е в то­ва, че ни­то ед­на пче­ла ни­ко­га не е има­ла иде­я­та да про­ме­ня не­що в об­ща­та струк­ту­ра на ко­ше­ра. Обрат­но, свидетелството, че ци­ви­ли­за­ци­я­та е съз­да­де­на за чо­ве­ка, а не чо­ве­кът за ци­ви­ли­за­ци­я­та е в то­ва, че чо­ве­кът е в със­то­я­ние да ха­ре­са или не ня­коя твор­ба на ума и ръ­це­те си, мо­же до­ри да я през­ре и въз­не­на­ви­ди. Той мо­же чу­дес­но да пре­це­ни пре­дим­ства­та, ко­и­то из­вли­ча от нея, как­то и зло­то, ко­е­то тя му при­чи­ня­ва. Мо­же до­ри да си пред­ста­ви пре­о­бър­на­та, чу­до­вищ­на ци­ви­ли­за­ция, ко­я­то не са­мо че ня­ма да го зак­ри­ля, а пос­те­пен­но ще го пре­вър­не в своя жер­тва.

Не­съм­не­но до­ри и в то­зи слу­чай ци­ви­ли­за­ци­я­та не се за­ли­ча­ва за миг като лош сън. Ще е не­об­хо­ди­мо дос­та вре­ме, труд и без­чис­ле­ни жер­тви. Пък и съз­да­ли­ят я чо­веш­ки ге­ний мо­же би ще ус­пее да я ук­ре­пи, ре­фор­ми­ра и очо­ве­чи. По­не ако дос­та­тъч­но ра­но е про­у­мял сто­ре­на­та греш­ка. Но мо­жем да се пред­ста­вим и дъл­гот­ра­ен ек­спе­ри­мент, из­вър­шван с мощ­ни сред­ства и стиг­нал до окон­ча­тел­на ка­тас­тро­фа, по­доб­но на ко­раб, тлас­кан не­ус­то­и­мо към бре­га за­ед­но с из­пад­на­лия в па­ни­ка еки­паж.

По­доб­ни хи­по­те­зи пре­диз­вик­ват ус­мив­ка у изис­ка­ни­те лю­де. Обик­но­ве­но те­зи хо­ра се ус­мих­ват по на­вик, не по убеж­де­ние. Усмив­ка­та ни­ко­га не е би­ла ар­гу­мент, до­ри че­ре­пи­те се ус­мих­ват. В Аме­ри­ка ви­дях че­ре­пи от­пре­ди не знам кол­ко хи­ля­до­ле­тия – тол­ко­ва крех­ки, че ги съх­ра­ня­ва­ха в стък­ле­на ку­тия при спе­ци­а­лен ре­жим, тъй ка­то от вся­ка виб­ра­ция мо­же­ха да се раз­си­пят на прах. Е, доб­ре, те се ус­мих­ва­ха, бя­ха по-оп­ти­мис­тич­ни от вся­ко­га. До­ри най-оп­ти­мис­тич­ни­ят чо­век днес знае, че ци­ви­ли­за­ци­я­та би мог­ла да е опас­на за чо­ве­чес­тво­то. Дос­та­тъч­но е да бъ­де из­гра­де­на въз ос­но­ва на не­пъл­на или пог­реш­на представа за чо­ве­ка. Мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция се ба­зи­ра вър­ху ма­те­ри­а­лис­ти­чес­ка представа за чо­ве­ка, пред­ста­вян ка­то усъ­вър­шен­ства­но жи­вот­но. Но за­се­га не бих ис­кал да се спи­рам на то­ва.

Глуп­ци­те ви­на­ги са смя­та­ли, че юна­ча­га­, кой­то не вяр­ва в Бо­га и въз­при­е­ма се­бе си и се­бе­по­доб­ни­те си ка­то май­му­ни не мо­же да бъде дру­г, ос­вен ве­сел нех­ра­ни­май­ко в цве­ту­що здраве, ла­ком­ник и пи­яч, за­дя­ващ мо­ми­те – изоб­що, как­то каз­ва Раб­ле, най-доб­ри­ят син на све­та. И за­що да спо­ря с тях? На­вяр­но ще ми от­го­во­рят, че от­ро­ва­та, цир­ку­ли­ра­ща из ве­ни­те на чо­ве­чес­тво­то, как­то и за­ра­зя­ва­не­то на кръв­та му, чии­то сим­пто­ми се про­я­ви­ха тук-там в Гер­ма­ния или Ру­сия под фор­ма­та на ог­ром­ни ко­лек­тив­ни гной­ни аб­це­си – в Бу­хен­валд, Да­хау или дру­га­де – не са об­вър­за­ни с изоб­ли­че­на­та от мен дес­пи­ри­ту­а­ли­за­ция. Не­ка си вяр­ват и да се гот­вят за смърт­та! За да се убе­дят в срам­ния ре­зул­тат от ат­ро­фи­я­та на вът­реш­ния жи­вот, ко­я­то на­зо­ва­вам с вар­вар­ска­та и труд­но про­из­но­си­ма ду­ма “дес­пи­ри­ту­а­ли­за­ци­я”, те имат ну­ж­да от ар­гу­мен­та, че щом човек не хо­ди в не­де­ля на цър­ква, той се прев­ръ­ща в див звяр и мъ­чи­тел. Но, уви, го­ля­ма част от по­се­ща­ва­щи­те не­дел­на­та служ­ба са не по-мал­ко дес­пи­ри­ту­а­ли­зи­ра­ни от ос­та­на­ли­те, ма­кар и да не им ли­чи. Те кон­су­ми­рат хра­на, ко­я­то не мо­гат да ус­во­ят, по­доб­но на ди­а­бе­ти­ци­те, хра­не­щи се с до­бър апе­тит, а всъщ­ност по­дяж­да­щи тялото си.

Па­ла­чи­те от та­ка на­ре­че­ния ис­пан­ски Кръс­то­но­сен по­ход[viii], на ко­и­то се на­тък­нах в Ма­йор­ка, стра­да­ха от съ­ща­та бо­лес­т ка­то сво­и­те про­тив­ни­ци. Тех­ни­ят фа­на­ти­зъм се дъл­же­ше на без­си­ли­е­то им да по­вяр­ват в не­що с от­кри­то и чес­тно сър­це. Вмес­то да ис­кат от Бо­га вя­ра­та, ко­я­то не им дос­ти­га, то­зи вид хо­ра ви­на­ги са пред­по­чи­та­ли да си от­мъ­ща­ват на не­вяр­ва­щи­те за­ра­ди тре­во­ги­те, чи­е­то сми­ре­но при­е­ма­не би им до­нес­ло спа­се­ни­е­; и ко­га­то меч­та­ят да под­па­лят кла­ди­те, това не е тол­ко­ва, за да го­рят не­чес­тив­ци­те, кол­­­ко­то да сгре­ят сво­е­то рав­но­ду­шие, то­зи ду­ше­вен хлад, кой­то Гос­под не по­на­ся[ix]. Не! Кле­ри­кал­но­то мне­ние, оп­рав­да­ло и въз­хва­ли­ло кър­ва­вия фар­с на фран­киз­ма, не бе­ше осо­бе­но ек­зал­ти­ра­но. То бе­ше под­ло и сер­вил­но. Впус­на­ли­те се в та­зи от­вра­ти­тел­на аван­тю­ра епис­ко­пи и све­ще­ни­ци и ми­ли­о­ните глу­па­ци би­ха мог­ли да се из­мък­нат от по­ло­же­ни­е­то, един­стве­но от­да­вай­ки дъл­жи­мо­то на ис­ти­на­та. Но те се бо­я­ха от ис­ти­на­та повече, от­кол­ко­то от прес­тъп­ле­ни­е­то.

Не тър­ся из­ви­не­ние за то­ва при­вид­но от­стъп­ле­ние по по­вод на съ­би­ти­я­та в Испа­ния, спо­ме­нът за ко­и­то бе поч­ти из­ли­чен от дру­ги прес­тъп­ле­ния през пос­лед­ни­те го­ди­ни. Нап­ро­тив, до­во­лен съм, че имам по­вод да на­пом­ня за тях. Аз съм ка­то­ли­чес­ки пи­са­тел. А ка­то­лик оз­на­ча­ва уни­вер­са­лен. При­съ­да­та, ко­я­то се опит­вам да про­из­не­са над мо­дер­на­та ци­ви­ли­за­ция, ни най-мал­ко не е про­дик­ту­ва­на от же­ла­ни­е­то да прех­вър­ля от­го­вор­ност­та за зло­чес­ти­я­та на све­та вър­ху те­зи, ко­и­то не спо­де­лят мо­я­та вя­ра, ся­каш и ние бих­ме мог­ли по при­ме­ра на древните ев­реи, да се про­въз­гла­сим за из­бра­н на­род, бе­ля­зан с фи­зи­чес­ки знак, аналогичен на об­ряз­ва­не­то. Ние ни най-мал­ко не вяр­ва­ме, че сме по­ща­де­ни от зли­ни­те, ко­и­то изоб­ли­ча­ва­ме, прос­то вяр­ва­ме, че сме длъж­ни да ги изоб­ли­ча­ва­ме. И по­не­же сме по­лу­чи­ли по­ве­че от ос­та­на­ли­те, по­не­же нашето християнско приз­ва­ни­е­ е да пред­па­зим све­та от зли­ни­те му, до­ри и да сме по­за­къс­не­ли и ве­че да е невъз­мож­но да се спре раз­прос­тра­не­ни­е­то на зло­то, смя­та­ме за на­пъл­но спра­вед­ли­во да из­пла­тим дъл­га на по-бед­ни­те от нас и да за­ги­нем пър­ви.

По­ве­че­то от вас на­вяр­но ще се съг­ла­сят с мен за оно­ва, ко­е­то смя­тат за същ­ност на спо­ра и ко­е­то за мен е вто­рос­те­пен­но. Те са съг­лас­ни с мо­е­то твър­де­ние, че ци­ви­ли­за­ци­я­та е ра­зо­ча­ро­ва­ща и опас­на, но не при­е­мат иде­я­та, че тя не под­ле­жи на ре­фор­ми­ра­не. То­ест про­дъл­жа­ват да се ус­по­ко­я­ват с ми­съл­та, че един ден чо­век ще я про­ме­ни от­вът­ре; те смя­тат, че все­ки чо­ве­ш­­ки­ опит мо­же да се пов­та­ря до без­край­ност. Греш­ка­та им е, че те ни­ко­га не са се за­мис­ля­ли да­ли опи­тът, про­веж­дан в мо­мен­та, мо­же да про­дъл­жи в ущърб чо­ве­ка бла­го­да­ре­ние на ог­ром­ни­те сред­ства, с ко­и­то той раз­по­ла­га. Ако чо­ве­чес­тво­то не бе пос­ве­ти­ло всич­ки­те си си­ли, ця­лос­тни­те ре­сур­си на своя ге­ний на из­ра­бот­ва­не­то на ма­ши­ни­ ­са­мо и са­мо за да нап­ра­ви жи­во­та си по-лесен и по-приятен с рис­к да по­жер­тва ос­нов­ни цен­нос­ти в име­то на тех­ни­ка­та, то­га­ва зло­то не би би­ло чак тол­ко­ва го­ля­мо. Ви­на­ги се заб­ра­вя или по-ско­ро ис­кат да заб­ра­вят, че под­чи­ня­ва­не­то на чо­веш­ка­та ци­ви­ли­за­ция от ма­ши­ни­те е би­ло не­о­чак­ва­но яв­ле­ние. Спе­ку­ла­ци­я­та е та­зи, ко­я­то е на­ло­жи­ла ма­ши­ни­те. Вне­зап­но се е ока­за­ло, че спе­ку­ла­ци­я­та раз­по­ла­га с пре­въз­хо­ден ин­стру­мент, за чи­я­то си­ла ни­кой не си е да­вал смет­ка. Спе­ку­лан­тът си из­граж­да оп­ре­де­ле­на идея за чо­ве­ка. Той виж­да в не­го са­мо кли­ент, кой­то тряб­ва да бъ­де за­до­во­лен: ръ­це­, ­ко­и­то тряб­ва да са за­е­ти, пъ­лен ко­ре­м, мо­зъ­к, къ­де­то да се за­пе­ча­тат об­ра­зи, улес­ня­ва­щи про­даж­ба­та на про­дук­ти. Спе­ку­ла­ци­я­та е раз­по­ла­га­ла с ма­ши­ни, бла­го­да­ре­ние на тях тя се е сдо­би­ла със си­ла. Та­ка – за твър­де крат­ко вре­ме – чрез чу­до­то на тех­ни­ка­та, на всевъзможни тех­ни­ки, вклю­чи­тел­но и на такава, поз­во­ля­ва­ща не са­мо да се кон­тро­ли­ра све­тов­но­то об­щес­тве­но мне­ние, но и да се съз­да­ва, тя е ус­пя­ла да сът­во­ри ци­ви­ли­за­ция по об­ра­за на не­ве­ро­ят­но сма­ле­ния и от­сла­бен чо­век, ве­че съз­да­ден не по об­ра­за на Бо­га, а на спе­ку­лан­та, то­ест на чо­век, све­ден до ед­нак­во жал­ко­то със­то­я­ние на пот­ре­би­тел и да­нъ­коп­ла­тец.

Знам доб­ре, че те­зи ис­ти­ни от­на­ча­ло от­блъс­кват, за­що­то из­глеж­дат твър­де прос­ти; всъщ­ност те са та­ки­ва, но въп­ре­ки то­ва, за да бъ­дат раз­бра­ни, изис­кват, ако не уси­лие на ин­те­лек­та, по­не чув­стви­тел­ност на въ­об­ра­же­ни­е­то. Ня­ко­гаш­ни­те ци­ви­ли­за­ции се фор­ми­ра­ха пос­те­пен­но в про­дъл­же­ние на ве­ко­ве чрез по­ве­че или по-мал­ко съз­на­тел­но­то уси­лие на всич­ки хо­ра. До­ка­то се­гаш­на­та ци­ви­ли­за­ция ка­то че ли е на­ло­же­на от­вън. С все­ки ден тя раз­по­ла­га с все по-мощ­ни сред­ства, за да се съхрани, про­тив­но на во­ля­та на хо­ра­та, за­що­то е в със­то­я­ние или по­не ут­ре ще е в със­то­я­ние да въз­дей­ства и на во­ля­та им, да гос­под­ства над нея, ка­то я ръ­ко­во­ди по свое ус­мот­ре­ние. Не го ли пра­ви вече тя чрез сво­я­та про­па­ган­да? По­ве­че­то хо­ра, ко­и­то не без ос­но­ва­ние на­ри­ча­ме обик­но­ве­ни, по рож­де­ние не въз­при­е­мат ед­нов­ре­мен­но мно­го идеи. Ня­ко­га по си­ла­та на ес­тес­твен за­щи­тен реф­лекс те въз­при­е­ма­ха са­мо минимума, не­об­хо­ди­м им в жи­во­та и за уп­раж­ня­ва­не на про­фе­си­я­та. Сега технологичната ци­ви­ли­за­ци­я­ де­но­нощ­но на­сил­ва та­зи скром­на за­щи­та.

Е, доб­ре, описаната по то­зи на­чин от мен ци­ви­ли­за­ция се раз­кри­ва ре­ал­но – не ка­то ци­ви­ли­за­ция, а ка­то кон­траци­ви­ли­за­ция. Ци­ви­ли­за­ция, ко­я­то не е съз­да­де­на за чо­ве­ка, а се стреми да го по­ро­би, сякаш той е нап­ра­вен по не­ин об­раз и по­до­бие, узур­пи­рай­ки сама Бо­жи­е­то мо­гъ­щес­тво. Давам си сметка, че за мнозина сред вас това са само метафори. Тол­ко­ва по-зле! Че­ли сте във ва­ши­те вес­тни­ци не­ве­ро­ят­ния раз­каз за опи­ти­те, из­вър­шва­ни от гер­ман­ски ле­ка­ри in anima vili, то­ест вър­ху кон­цла­ге­рис­ти, пос­та­ве­ни на раз­по­ло­же­ние на тех­ни­ка­та? И ако не отчетете това, ще дой­де ден, ко­га­то нас­то­я­щи­те ме­то­ди на про­па­ган­да ще из­глеж­дат смешно при­ми­тив­ни и не­е­фи­кас­ни. Би­о­ло­ги­я­та ще поз­во­ли ди­рек­тно­ да се въз­дей­ства вър­ху мо­зъ­ци­те, ве­че ня­ма да се кон­фис­ку­ва чо­веш­ка­та сво­бо­да, а ще бъ­дат уни­що­же­ни до­ри пос­лед­ни­те й реф­лек­си.

О, не ста­ва дума да се уни­що­жат ма­ши­ни­те, а да се вдиг­не на кра­ка чо­ве­кът, то­ест да му се вър­не съз­на­ни­е­то за не­го­во­то дос­той­нство, вя­ра­та в сво­бо­да­та на не­го­вия дух. Вие смя­та­те та­зи ци­ви­ли­за­ция за не­из­беж­на и не­от­ме­нима, смя­та­те я за по-сил­на от вас. Вди­га­те ра­ме­не при ми­съл­та за ­въз­мож­но­то уни­що­жа­ва­не на ма­ши­ни­те, за све­то­вен са­бо­таж на фаб­ри­ки­те. Не ви се пред­ла­га по­доб­но не­що. Зав­ла­дя­ва­не­то на све­та от ма­ши­ни­те, пов­та­рям, е са­мо сим­птом на един вид ду­хов­но за­бо­ля­ва­не. Не ста­ва ду­ма за уни­що­жа­ва­не на ма­ши­ни­те, за уни­що­жа­ва­не на гной­ни­те пъп­ки на бо­лен, по­ра­зен от ва­ри­о­ла. Ко­га­то се спра­вим с ин­фек­ци­я­та, гной­ни­те пъп­ки из­чез­ват от са­мо се­бе си. Доб­ре е да се уни­що­жа­ват дик­та­ту­ри­те. Но за да уни­що­жи­те ед­на-две от тях, ще тряб­ва да уни­що­жи­те и ог­ром­на част от кул­тур­но­то нас­лед­ство на чо­ве­чес­тво­то. А за да раз­ру­ши­те ня­коя тре­та дик­та­ту­ра, ще рис­ку­ва­те да взри­ви­те пла­не­та­та и ако пла­не­та­та оце­лее, мо­же би по­бе­ди­те­ли­те на свой ред ще се ока­жат за­ра­зе­ни.

Ця­ло­то чо­ве­чес­тво е бол­но. За­то­ва от­на­ча­ло и пре­ди всич­ко тряб­ва да се въз­вър­не ду­хов­ност­та на чо­ве­ка. За та­зи цел е вре­ме, от­дав­на е дош­ло вре­­ме­то да се мо­би­ли­зи­рат, как­во­то и да ни стру­ва то­ва, всич­ки си­ли на Ду­ха. Да­но да­де Гос­под то­зи при­зив да тръг­не от уни­зе­но­то ми по­нас­то­я­щем оте­чес­тво! Пра­во­то, ко­е­то на­ши­ят на­род е из­во­ю­вал през дъл­га­та си ис­то­рия, е мо­же би пра­во­то да по­де­ме днес иде­и­те, ко­и­то ня­ко­га е раз­прос­тра­ня­вал в све­та ма­кар впос­лед­ствие користта, не­ве­жес­тво­то и глу­пост­та да са ги ек­спло­а­ти­ра­ли, де­фор­ми­ра­ли и из­ха­би­ли до не­уз­на­ва­е­мост. Да ги при­е­ме на­но­во, как­то са при­е­ма­ли за пов­тор­но се­че­не злат­ни­те и сре­бър­ни­те мо­не­ти.

Как­во бе­ше схва­ща­не­то ни за сво­бо­да­та по вре­ме­то, ко­га­то Фран­ция най-яс­но или по­не най-пла­мен­но се самоосъз­на­ва­ше при най-яр­кия из­блик на тра­ди­ци­он­ния френ­ски ху­ма­ни­зъм? Тък­мо та­зи идея след­ва да се въ­зоб­но­ви. За­що­то смя­та­ме, че тя все още е в със­то­я­ние да по­ми­ри хо­ра­та.

* * *

Сред вас, на­дя­вам се, има го­лям брой доб­ри хрис­ти­я­ни. Те на­вяр­но са си казали, че в крайна сметка от гледна точка на веч­но­то спа­се­ние е по-до­пус­ти­мо да бъ­деш изя­ден, от­кол­ко­то да изяж­даш – то­ест да бъ­деш жер­тва, от­кол­ко­то па­лач – и не съм си­гу­рен, че ще ги из­ва­дя от заб­луж­де­ни­е­то. Не съм си­гу­рен, че ще ги на­ка­рам да про­у­ме­ят ужас­на­та со­ли­дар­ност, въз­ник­ва­ща по­ня­ко­га меж­ду жер­тви­те и па­ла­ча, кой­то им при­ли­ча ка­то брат, за­що­то и той уби­ва от страх­ли­вост. Та­зи со­ли­дар­ност, ако ми поз­во­ли­те срав­не­ни­е­то, на­пом­ня на то­ва, ко­е­то свър­зва кра­си­ва­та и твър­де ко­кет­на же­на с ми­ну­ва­чи­те, у ко­и­то тя про­буж­да же­ла­ние – ако пред­по­ло­жим, уви, че же­ла­ни­е­то по­ня­ко­га спи… ­По то­зи по­вод има ед­на чу­дес­на стра­ни­ца у ста­рия Блоа[x]. Е, доб­ре, ка­зах, че малодушието на ня­кои хрис­ти­я­ни пред ут­реш­ния свят, кой­то се прес­тру­ват, че виж­дат или раз­поз­на­ват, е твър­де опас­но из­ку­ше­ние за жес­то­кия вид чо­ве­чес­тво, кой­то све­тът е на път да фор­ми­ра. То­ва не е ше­га, къл­на ви се! Не е вяр­но, че жер­тва­та има пра­во да под­ло­жи гър­ло­то си пред ка­са­пи­на, за­що­то про­ля­та­та кръв рис­ку­ва да про­бу­ди нав­ся­къ­де хищ­ни­ци­те, ко­и­то са дре­ме­ли в съз­на­ни­е­то. Смятате ли, че пос­лед­ни­те кла­не­та са из­чер­пи­ли ре­зер­ви­те от жес­то­кост в све­та? Нап­ро­тив, всич­ко ни ка­ра да пред­по­ло­жим, че от тях има со­лид­ни за­па­си.

Чес­тър­тън ня­ко­га го­во­ре­ше за хрис­ти­ян­ски­те доб­ро­де­те­ли, пре­вър­на­ли се в на­луд­ност. На­ис­ти­на случ­ва се те да се пре­вър­нат в лу­дост. Но има буй­на лу­дост. А има и сла­бо­у­мие. Хрис­ти­ян­ско­то сми­ре­ние е мъ­жес­тве­на доб­ро­де­тел, пред­по­ла­га­ща ра­зу­мен из­бор меж­ду от­ка­за и при­е­ма­не­то на нес­пра­вед­ли­вост­та. Стру­ва ми се, че то не е дос­тъп­но за все­ки. Вмес­то на сми­ре­ние най-чес­то се на­тък­ва­ме на тъ­по без­раз­ли­чие пред не­щас­ти­е­то на дру­ги­те. Пре­ди ве­ко­ве хрис­ти­ян­ско­то сми­ре­ние е шес­тва­ло по еша­фо­ди и кла­ди с от­кри­то че­ло, пла­мен­ни очи и скръс­те­ни на сър­це­то ръ­це. Днес то е при­сед­на­ло, с от­пус­на­ти ръ­це и опус­те­ли очи край огън, кой­то не сгря­ва сър­це­то. Знам доб­ре, че те­зи ак­ту­ал­ни ис­ти­ни не са по вку­са на пас­ти­ри­те, про­по­вяд­ва­щи сми­ре­ние та­ка, как­то све­ще­ни­ци­те от ка­та­ком­би­те са про­по­вяд­ва­ли мъ­че­ни­чес­тво. Тол­ко­ва по-зле! Ко­га­то ни пов­та­рят, как­то ня­ко­га епис­ко­пи­те и ар­хи­е­пис­ко­пи­те, сътрудничили с ре­жи­ма на Ви­ши, пов­та­ря­ха: “Сми­ре­те се!…“, ние не сме тол­ко­ва на­ив­ни, за да не схванем, че то­ва оз­на­ча­ва: “Сми­ре­те се, че има­те та­ки­ва пас­ти­ри ка­то нас…“

То­ва, ко­е­то ис­кам да ка­жа за сми­ре­ни­е­то, се от­на­ся и за на­деж­да­та. Фран­соа Мо­ри­ак[xi], кой­то по­ня­ко­га ми пос­ве­ща­ва еле­гич­ни на­пе­ви, един ден се пох­ва­ли, че дър­жи за ръ­ка мъ­нич­ка­та На­деж­да, за ко­я­то го­во­ри Пе­ги. До­ри и да е вяр­но, че про­чу­ти­ят ака­де­мик раз­хож­да то­ва мо­ми­чен­це от пло­ща­да в на­ча­ло­то на “Шанз-Ели­зе” чак до Ака­де­ми­я­та, то ед­ва ли се за­бав­ля­ва все­ки ден! Дай Бо­же, то да не че­те все­кид­нев­но ста­ти­и­те му във в. “Фи­га­ро”. Стру­ва ми се, че от кон­так­та с Мо­ри­а­ко­ва­та ка­зу­ис­ти­ка твър­де бър­зо ще се със­та­ри. С то­ва ни най-мал­ко не об­ви­ня­вам г-н Мо­ри­ак в све­тов­на зло­у­пот­ре­ба с на­деж­да­та, до­кол­ко­то мо­ят из­вес­тен съб­рат по-ско­ро сам е жер­тва на та­ка­ва зло­у­пот­ре­ба; скло­нен съм да приз­ная, че той пре­ли­ва от доб­ри на­ме­ре­ния, и се стреми да спо­де­ли оно­ва, с ко­е­то раз­по­ла­га. За не­щас­тие, раз­по­ла­га пре­дим­но с тре­во­ги. И за­то­ва всекидневно ги предлага чрез в. “Фи­га­ро” на всич­ки. Отказ­вам тре­во­ги­те на г-н Мо­ри­ак. Отказ­вам да при­е­ма за на­деж­да та­зи бла­гос­клон­ност към тре­во­ги­те, та­зи мрач­на нас­ла­да. Не съм чак тол­ко­ва без­чув­ствен към от­пра­вя­ни­те ми уп­ре­ци, че с неп­рек­лон­на­та си по­зи­ция съ­що тлас­кам хо­ра­та към от­ча­я­ние. Ни­ко­го не тлас­кам към от­ча­я­ние, прос­то ис­кам да ги из­тръг­на от при­ми­ре­ни­е­то, в ко­е­то им е твър­де у­ют­но, до­кол­ко­то то им спес­тя­ва из­бо­ра. Тък­мо съл­зли­во­то и без­из­ход­но при­ми­ре­ние е съ­щин­ска­та, не­из­мен­на­ фор­ма на от­ча­я­ни­е­то. Мо­же да се ка­же, че тлас­кам хо­ра­та към от­ча­я­ние, но по на­чи­на и по­ра­ди съ­щи­те при­чи­ни, за­ра­ди ко­и­то един ис­тин­ски дру­гар, съ­чув­стващ на ко­ле­ба­ни­я­та и стра­да­ни­я­та на при­я­те­ля си, би бут­нал в праз­но­то прос­тран­ство па­ра­шу­тис­та г-н Шу­ман[xii], пред­се­да­тел на пар­ти­я­та MRP. На бал­ко­на на “Фи­га­ро” Фран­соа Мо­ри­ак, из­глеж­да, стра­да от съ­щи­те сим­пто­ми и тер­за­ния, как­то своя при­я­тел: той е на ръ­ба, при­зо­ва­ва ни, но сам не ска­ча.

На­деж­да­та е ге­ро­ич­на доб­ро­де­тел. Смя­та се, че е лес­но да се на­дя­ваш. Но се на­дя­ват са­мо оне­зи, ко­и­то имат сме­лост­та да се ра­зо­ча­ро­ват от илю­зи­и­те и из­ма­ми­те, в ко­и­то дру­ги на­ми­рат упо­ва­ние или пък из­мам­но въз­при­е­мат за на­деж­да. Знам, на­вяр­но смя­та­те, че се от­не­сох твър­де гру­бо с г-н Мо­ри­ак. Ня­мам ни­как­во ос­но­ва­ние за лич­на неп­ри­я­зън към не­го и доб­ри­ят Бог, про­виж­дащ тай­ни­те на съ­вес­тта, на­вяр­но знае, че из­мъ­че­ни­ят ав­тор на тол­ко­ва кни­ги, в ко­и­то плът­ско­то от­ча­я­ние струи от вся­ка стра­ни­ца, как­то не­чис­та­та во­да се сти­ча по сте­ни­те на под­зе­ми­е­то, има по­ве­че дос­той­нства при заб­лу­дите си, от­кол­ко­то аз, кой­то си давам ясна сметка за не­ща­та. Но не бих мо­гъл до­ри и от лю­бов към не­го да смес­вам оп­ти­миз­ма с на­деж­да­та. На­деж­да­та е риск, до­ри риск на рис­ко­ве­те. На­деж­да­та не е ня­как­во са­мо­до­вол­ство. Тя е най-го­ля­ма­та и труд­на по­бе­да, ко­я­то един чо­век мо­же да из­во­ю­ва в ду­ша­та си.

След ка­то поговорихме за смирението и на­деж­да­та, бих ис­кал да се вър­на към ут­реш­ния свят. Не ви под­кан­вам да се сми­ри­те пред ут­реш­ния свят, не ви под­кан­вам да се на­дя­ва­те на ут­реш­ния свят. Оче­вид­но сми­ре­ни­е­то и на­деж­да­та днес мо­гат да ни по­мог­нат на де­ло. Не ми от­го­ва­ряй­те, че не мо­же­те са­ми да пред­ре­ши­те бъ­де­ще­то, ни­то да спре­те па­да­щи­те от не­бе­то ка­мъ­ни или зе­мет­ре­се­ни­я­та. Но мо­ля ви! Ами ако стро­им в свят, из­гра­ден по на­чин, не­из­беж­но пред­по­ла­гащ раз­ру­ше­ни­е­то? Ако ос­но­ви­те, вър­ху ко­и­то гра­дим, не стру­ват ни­що? Все­ки ден чу­ва­те да каз­ват, че Фран­ция ис­ка да се отър­ве от уси­ли­я­та, да се от­ка­же. Но ако то­зи стар на­род, нат­ру­пал тол­ко­ва опит, мо­же би по-чув­стви­те­лен от все­ки друг по­ра­ди раз­лич­ни­те ра­си, от ко­и­то е със­та­вен, за­поч­не да раз­би­ра или по­не смът­но да осъз­на­ва, че не­го­ва­та ут­реш­на ис­то­ри­чес­ка ми­сия е в то­ва пръв да се откаже и изоб­ли­чи ед­на не­ус­пя­ла ци­ви­ли­за­ция, ко­я­то не е етап от чо­веш­ка­та ис­то­рия, а от­кло­не­ние, греш­ка и бе­зиз­хо­ди­ца? Та­ка френ­ска­та дра­ма, не­ка приз­на­ем, ще при­до­бие дру­го зна­че­ние, мно­го по-дъл­бо­ко от оно­ва, ко­е­то би й при­дал ня­кой по­вър­хнос­тен наб­лю­да­тел. Да, вра­го­ве­те на Фран­ция я об­ви­ня­ват, по-скри­то или по-яв­но, че не се ос­ме­ля­ва да гле­да бъ­де­ще­то в очи­те. Ами ако тя всъщ­ност за­поч­ва да го виж­да по-яс­но? Ако, пак пов­та­рям, ис­то­ри­я­та ка­же ня­кой ден, че тя се е спря­ла на пос­лед­но­то стъ­па­ло, от ко­е­то ня­ма връ­ща­не на­зад, пос­лед­но­то стъ­па­ло на ед­на ци­ви­ли­за­ция, за ко­я­то е ста­на­ло ба­нал­но да се каз­ва, че е без­чо­веч­на?

Фран­ция бе пре­да­де­на от сво­и­те ели­ти. А ин­те­лек­ту­ал­ни­те ели­ти я пре­да­до­ха в още по-го­ля­ма сте­пен от останалите, по­не­же пре­да­до­ха ней­ната тра­ди­ция и ней­ния ге­ний, под­ла­гай­ки сис­те­ма­тич­но на съм­не­ние и ед­но­то, и дру­го­то. Те я във­ля­ко­ха в път без из­ход, къ­де­то ка­пи­та­лиз­мът и де­мок­ра­ци­я­та ще бъ­дат по­гъл­на­ти от мар­ксиз­ма в края на ло­гич­на и ес­тес­тве­на ево­лю­ция, а тръс­то­ве­те, до­ка­ра­ли до про­вал дър­жа­ва­та, ще се раз­ми­ят в един­стве­ни­я и бе­зот­го­во­рен тръст на тръстовете, на­ре­чен мо­дер­на дър­жа­ва, при ус­ло­вие че скло­ним да на­ре­чем дър­жа­ва ед­но то­та­ли­тар­но ръ­­ко­­вод­ство, ко­е­то си е чис­то и прос­то из­пъл­ни­тел, без­жа­лос­тен из­пъл­ни­тел на всич­ки не­из­­­беж­нос­ти на ико­но­ми­чес­кия де­тер­ми­ни­зъм. Фран­ция бе пре­да­де­на от ин­те­лек­ту­ал­ни­те си ели­ти, та­ка че, нес­по­соб­на яс­но да съз­ре тег­не­ща­та над нея зап­ла­ха, зас­тра­ша­ва­ща уни­вер­сал­на­та тра­ди­ция, на ко­я­то тя е най-висш и чист ис­то­ри­чес­ки из­раз, тя би след­ва­ло да до­ло­ви или пре­ду­се­ти зап­ла­ха­та с ин­стин­кта си, та­ка как­то ста­до­то усе­ща за­да­ва­ща­та се бу­ря. Е, доб­ре, аз сви­де­тел­ствам за то­ва. След 1940 г. съм го­во­рил на­пъл­но от­кри­то за мо­я­та стра­на и имам пра­во­то да ка­жа всич­ко, ко­е­то мис­ля за нея. Вяр­вам, на­дя­вам се с ця­ло­то си сър­це, че ня­кой ден све­тът ще от­да­де дъл­жи­мо­то на мо­я­та стра­на. На­ши­ят на­род в по-го­ля­ма­та си част ве­че не вяр­ва в кон­траци­ви­ли­за­ци­я­та, ко­я­то раз­пи­ля­ва вся­ко чо­веш­ко уси­лие и го по­губ­ва в неизмерими ка­тас­тро­фи. Тех­нок­ра­ти­те нап­раз­но ис­ка­ха да го убе­дят да при­не­се сво­и­те бла­га и труд в пол­за на та­зи ци­ви­ли­за­ция, той й да­ва са­мо оно­ва, ко­е­то не мо­же да за­щи­ти. Каз­вам на­шият на­род, ма­са­та от не­го, а то­ва са ми­ли­о­ни хо­ра, ко­и­то не гла­су­ват или гла­су­ват за прог­ра­ми и пар­тии не по­ра­ди ня­как­ва при­вър­за­ност, а за­що­то те­зи прог­ра­ми или пар­тии им из­глеж­дат дос­та­тъч­но пос­ред­стве­ни, за да не ги из­ло­жат на пре­ки опас­нос­ти. Ко­га­то имаш пред­чув­стви­е­то, че пъ­тят вне­зап­но ще свър­ши в под­но­жи­е­то на ня­коя ур­ва, в без­дна­та, ед­ва ли дър­жиш да се ка­чиш в бърз ав­то­мо­бил пос­ле­ден мо­дел. При такава нуж­да чо­век би пред­по­чел ко­лич­ка­та с ед­но ко­ле­ло. Та­ка си обя­с­ня­вам ус­пе­ха на пар­ти­я­та MRP. Яхна­ли ко­лич­ка­та и под про­тяж­ни­те на­пе­ви на г-н Фран­соа Мо­ри­ак хо­ра­та си каз­ват – уви, заб­луж­да­вай­ки се! – има още вре­ме пред нас, ще ни стиг­не вре­ме­то да раз­мис­лим, пре­ди да ум­рем.

Ко­га­то го­во­ря та­ка, ин­те­лек­ту­ал­ци­те мар­ксис­ти, ма­кар и с известно не­удобство – на­ли на­пи­сах “Го­ле­ми­ят страх на здра­во­мис­ле­щи­те” и “Го­ле­ми­те гро­би­ща под лу­на­та” – ме тре­ти­рат ка­то ре­ак­ци­о­нер. Но те са ре­ак­ци­о­не­ри. Те про­дъл­жа­ват или по­не пре­тен­ди­рат, че до­веж­дат до край – би­ло ко­га­то под­ла­гат све­та на роб­ство, би­ло ка­то го прев­ръ­щат в ико­но­ми­чес­ка ка­тор­га – ек­спе­ри­мент, продължаващ ве­че сто и пет­де­сет го­ди­ни. Греш­ка­та на ли­бе­ра­лиз­ма бе­ше да по­вяр­ва, че ме­ха­ни­ка­та ще вър­ви съв­сем са­ма. Ко­му­низ­мът ни­що не про­ме­ни в ме­ха­ни­ка­та, но я на­ка­ра да вър­ви на­си­ла: и ще я ка­ра да вър­ви на­си­ла, до­ри да пре­ма­же ми­ли­о­ни хо­ра. По­доб­но на ин­те­лек­ту­ал­ци­те ли­бе­ра­ли от XIX в., ин­те­лек­ту­ал­ци­те мар­ксис­ти имат пре­тен­ци­я­та да осъ­щес­твят ме­ха­ни­чен зе­мен рай. За мен по­до­бен ме­ха­ни­чен зе­мен рай е съ­що тол­ко­ва не­о­съ­щес­твим и не­по­ня­тен, кол­ко­то ме­ха­нич­ния чо­век. Но са­мо то­ва да е! Без да изос­та­вят иде­я­та си за ме­ха­ни­чен рай, те смя­тат, че е по-лес­но да съз­да­дат ме­ха­ни­чен чо­век–ро­бо­т. Ала за­що то­га­ва ни го­во­рят за ужа­ся­ва­щи­те чо­веш­ки жер­тви, предизвикани от иде­о­ло­зи­те на ико­но­ми­чес­кия ли­бе­ра­ли­зъм в име­то на та­ка на­ре­че­ния прог­рес? Ми­тът за прог­ре­са бе по­дет след това от мар­ксис­ти­те, без да ста­не по-мал­ко жес­ток или по-мал­ко жа­ден за чо­веш­ка плът. За двай­сет го­ди­ни съ­вет­ски опит, и то са­мо в Ру­сия, прог­ре­сът по Мар­кс по­гъл­на по­ве­че хо­ра, от­кол­ко­то прог­ре­сът по Бен­там[xiii] за сто го­ди­ни, и всъщ­ност две­те чу­до­ви­ща се ока­за­ха ед­но.

Сра­му­вам се да призная, че съм един от мал­ко­то ка­то­ли­ци, ко­и­то пуб­лич­но се ос­ме­ля­ват да го­во­рят та­ка. Всич­ки, вклю­чи­тел­но и ка­то­ли­ци­те, мно­го доб­ре зна­ят, че ек­спе­ри­мен­тът, който продължава сред тре­во­га­та и ужа­са на на­ци­и­те и на кой­то атом­на­та бом­ба се прев­ърна в сим­вол, е не­об­ра­тим, че чо­ве­чес­тво­то за­ла­га всич­ко – сво­я­­та сво­бо­да, чест и до­ри жи­во­та си – вър­ху една хи­по­те­за­ на Карл Мар­кс. Всич­ки зна­ят, че то­зи уни­ка­лен и ре­ша­ващ експеримент се вдъх­но­вя­ва от кон­цеп­ция, ра­ди­кал­но про­ти­во­ре­ча­ща на хри­сти­янската кон­цеп­ци­я­ за чо­века, до­кол­ко­то не приз­на­ва пър­во­род­ния грях. А по­не­же ние вяр­ва­ме в пър­во­род­ния грях, ни об­ви­ня­ват, че се от­чай­ва­ме от чо­ве­ка. Ала не гре­хо­пад­на­ла­та част от чо­ве­ка пра­ви не­въз­мож­но ор­га­ни­зи­ра­не­то на ме­ха­нич­ния рай, а нап­ро­тив – тък­мо оно­ва, ко­е­то е сво­бод­но у не­го, ис­кам да ка­жа, бо­жес­тве­но. Мар­ксиз­мът от­ри­ча или под­це­ня­ва бо­жес­тве­но­то в чо­ве­ка. За да удър­жим и съх­ра­ним бо­жес­тве­но­то в чо­ве­ка, ние ще нап­ра­вим не­об­хо­ди­ми­те жер­тви. Но как бих­ме мог­ли да го­во­рим заедно за спра­вед­ли­вост, щом ду­ма­та спра­вед­ли­вост не оз­на­ча­ва за все­ки ед­но и съ­що не­що? Спра­вед­ли­вост­та спо­ред мар­ксис­ткия чо­век, роб на ико­но­ми­чес­ки­те пре­доп­ре­де­ле­нос­ти, не е съ­ща­та, как­то за християнина. За как­во то­га­ва да сви­рим ед­ни и съ­щи на­пе­ви за бед­ния и бед­ност­та? Проб­ле­мът с бед­ност­та не се пос­та­вя по един и съ­щи на­чин за ед­ни­те и дру­ги­те. Мар­ксис­тът ес­тес­тве­но не виж­да в бед­ност­та дру­го, ос­вен со­ци­а­лен по­рок, кой­то след­ва да бъ­де из­тръг­нат док­рай, как­то прос­ти­ту­ци­я­та и шар­ка­та. До­ка­то ние не бих­ме до­пус­на­ли по­доб­на дег­ра­да­ция на пред­ста­ва­та за бед­нос­тта. О, не­съм­не­но, ако го­во­рим та­ка, има­ме мал­ко шан­со­ве за бляс­кав из­бо­рен ус­пех, а по-ско­ро рис­ку­ва­ме из­стрел в ти­ла. Но е вяр­но, че го има скан­да­ла на Еван­ге­ли­е­то. Исти­на­та на Еван­ге­ли­е­то е скан­дал­на. Тя пос­та­вя са­мия Хрис­тос на кръс­та. И не бих­ме мог­ли да хра­ним ра­зум­ни очак­ва­ния, че тя ще ни до­не­се кръс­та на По­чет­ния ле­ги­он…

Въп­ре­ки всич­ки про­по­вед­ни­ци на оп­ти­миз­ма – сред ко­и­то от­кри­вам със срам не мал­ко ка­то­ли­ци, при­вър­же­ни­ци­ на та­ка на­ре­че­но­то “по-мал­ко зло” – има­ме пра­во­то да се за­пи­та­ме след­ва ли да се съм­ня­ва­ме в нас или по-скоро в ци­ви­ли­за­ци­я­та на тех­нок­ра­ти­те, след ка­то са­ми­те тех­нок­ра­ти все­кид­нев­но приз­на­ват на кон­фе­рен­ции и кон­гре­си, че гу­бят кон­трол над нея и е дос­та­тъч­но да от­во­рим вес­тни­ци­те, за да се убе­дим, че не пос­ти­гат ни­как­во съг­ла­сие. В Аме­ри­ка и на дру­ги мес­та твър­дят, че Евро­па се е про­ва­ли­ла. Но тя се ос­та­ви да пре­тър­пи про­вал. Ми­ли­о­ни хо­ра стра­дат от упа­дъ­ка на Евро­па, чув­стват се уни­зе­ни от то­ва, но не прес­та­ват да вяр­ват в нея. Те си каз­ват, че пос­лед­на­та ду­ма още не е из­ре­че­на, че ис­то­ри­я­та на най-зна­ме­ни­тия кон­ти­нент в све­та не мо­же да прик­лю­чи в то­зи ха­ос. Евро­па е ра­зя­де­на от то­та­ли­тар­на­та про­ка­за. Пи­тат се да­ли про­ка­за­та, ко­я­то ра­зяж­да Евро­па, е бо­лест на ев­ро­пей­ци­те или без­спор­на­та се­ри­оз­ност на за­бо­ля­ва­не­то се дъл­жи на то­ва, че мик­ро­бът е нов за нас, как­то ня­ко­га ту­бер­ку­ло­за­та е би­ла но­вост за ко­рен­ни­те жи­те­ли на Та­и­ти. Все по-яс­но раз­би­ра­ме, че кон­траци­ви­ли­за­ци­я­та, тази ци­ви­ли­за­ци­я­та на ма­си­те, не би мог­ла да про­дъл­жи ево­лю­ци­я­та си към все­об­що роб­ство, без най-нап­ред да до­вър­ши лик­ви­ди­ра­не­то на Евро­па. Ще я ос­та­вим ли да лик­ви­ди­ра Евро­па, или ще на­ме­рим ку­ра­жа да я лик­ви­ди­ра­ме? Ще ос­та­вим ли ми­ра в ръ­це­те на сис­те­ма, ко­я­то, прев­ръ­щай­ки чо­ве­ка в ма­ши­на, ще ус­пее да му оси­гу­ри един­стве­но ми­ра на ма­ши­ни­те?

* * *

Те­зи, ко­и­то си мис­лят, че хрис­ти­я­ни­те ра­но или къс­но ще съ­у­ме­ят да се прис­по­со­бят към мо­дер­ния свят, не от­чи­тат един прис­кър­бен за ду­ха факт: мо­дер­ни­ят свят по сво­я­та същ­ност е свят без сво­бо­да. В ги­ган­тска­та ме­ха­нич­на фаб­ри­ка, ре­гу­ли­ра­на ка­то по ча­сов­ник, ня­ма мяс­то за сво­бо­да­та. Ще се убе­ди­те в то­ва, ако вземете пред­вид опи­та от вой­на­та. Сво­бо­да­та е лукс, не­пос­ти­жим за ко­лек­тив, кой­то мо­би­ли­зи­ра всич­ки­те си си­ли, за да пос­тиг­не мак­си­мал­на про­из­во­ди­тел­ност. Една сво­бо­дна общност в мо­дер­ния свят е ви­на­ги в под­чи­не­на по­зи­ция спря­мо дру­ги­те и та­зи под­чи­не­ност се утеж­ня­ва, кол­ко­то по-сво­бо­дна е общността. Да пред­по­ло­жим, че вмес­то да про­из­веж­да смай­ващ брой ма­ши­ни, мо­дер­ни­ят свят би се пре­на­со­чил към съз­да­ва­не на без­ко­рис­тни про­из­ве­де­ния на из­кус­тво­то, към строежа на хар­мо­нич­ни гра­до­ве и ка­тед­ра­ли, към не­ща, не­из­беж­ни при фор­ми­ра­не­то на сво­бод­ния чо­век… Мо­дер­ни­ят свят оба­че не приз­на­ва дру­го пра­ви­ло, ос­вен ефек­тив­нос­тта. Ето за­що са­ми­те де­мок­ра­ции са вприм­чи­ли чо­веш­кия ма­те­ри­ал в мре­жа­та на без­жа­лос­тна­та да­нъч­на сис­те­ма. Всекидневно виждаме как властта на държавата бива укрепвана лицемерно в името на та­зи да­нъч­на сис­те­ма. Дик­та­то­ри­те са по­лу­ча­ва­ли ка­то дар сво­бо­да­та на граж­да­ни­те или при нужда са я взе­ма­ли със си­ла. Обаче по­ве­де­ни­е­то на де­мок­ра­ци­и­те сил­но на­пом­ня лих­ва­ря ев­ре­ин, кой­то в ста­ра Ру­сия, би­дей­ки и кръч­мар, е ка­рал му­жи­ка след все­ки за­пой да му под­пис­ва по­ли­ца, по ко­я­то те­кат лих­ви. И та­ка в един прек­ра­сен ден му­жи­кът осъз­на­ва, че не­го­ви­те зе­ми, до­би­тък, дом, че да­же и ко­жу­хът от ов­ча ко­жа на гър­ба му, при­над­ле­жат на не­го­вия бла­го­де­тел. За граж­да­ни­на на де­мок­ра­ци­и­те ек­ви­ва­лент на за­поя се явя­ва вой­на­та. След вся­ка вой­на за сво­бо­да ни взе­мат по 25 % от оце­ле­ли­те сво­бо­ди. Та­ка че, щом де­мок­ра­ци­и­те оси­гу­рят три­ум­фа на сво­бо­да­та в све­та, пи­там се как­во ли от нея ще ос­та­не за нас…

Ци­ви­ли­за­ци­я­та на ма­ши­ни­те не би мог­ла да се осъ­щес­тви без съ­от­вет­ния чо­веш­ки ма­те­ри­ал. Проб­ле­мът за со­ци­ал­на­та спра­вед­ли­вост е тясно об­вър­зан с ес­тес­тво­то на чо­веш­кия ма­те­ри­ал: само поради това де­мок­ра­ци­и­те, как­то и дик­та­то­ри­те, тол­ко­ва се ин­те­ре­су­ват от не­го. Чо­веш­ки­ят ма­те­ри­ал изис­ква под­дръж­ка, как­то и все­ки друг ма­те­ри­ал, но сво­бо­да­та, вмес­то да бла­гоп­ри­ят­ства при­хо­дите от него, по-ско­ро во­ди до тяхното на­ма­ля­ва­не.

Сво­бо­дата­ — за как­во ни е? За как­во мо­же да слу­жи тя в све­та на ма­ши­ни­те? Не­що по­ве­че, тя ще ста­ва все по-опас­на. В сте­пен­та, в ко­я­то ма­ши­ни­те се ум­но­жа­ват и уве­ли­ча­ват влас­тта си, най-мал­ки­ят са­бо­таж би мо­гъл да има не­из­чис­ли­ми пос­ле­ди­ци. В де­ня, ко­га­то някакво но­во чу­до на тех­ни­ка­та поз­во­ли­ на кой­то и да е фи­зик да съз­да­де в ла­бо­ра­то­рия лес­на за раз­пад ма­те­рия, пре­дос­та­вяй­ки на пър­вия срещ­нат въз­мож­ност­та да уни­що­жи цял град, си мис­ля, че час­ти­те на по­ли­ци­я­та ще започнат да взи­мат мер­ки спря­мо де­вет де­се­ти от на­се­ле­ни­е­то. И ве­че ни­кой граж­да­нин ня­ма да мо­же да пре­се­че ули­ца­та, без да бъ­де про­ве­рен до го­ло от по­ли­цай, же­ла­ещ да се уве­ри – заради обществената безопасност – че граж­да­ни­нът не но­си в се­бе си до­ри ми­лиг­рам от въп­рос­на­та ма­те­рия.

Сега ви изглежда смешно. То­зи стра­нен свят из­глеж­да тол­ко­ва да­леч от нас. Мислите, че има вре­ме, до­ка­то се възцари. Но той е до­шъл. Той е у вас. Той се фор­ми­ра във вас. Понеже вече сте раз­лич­ни от пред­ше­стве­ни­ци­те си­ във ве­ко­ве­те! Понеже сво­бо­да­та ви се стру­ва не чак тол­ко­ва без­цен­на! Понеже охот­но тър­пи­те, понеже при­ми­ре­но по­на­ся­те всич­ко! Уви, си­но­ве­те ви ще тър­пят и по­на­сят още по­ве­че. За­що­то ве­че сте из­гу­би­ли най-без­цен­на­та си сво­бо­да или поне с все­ки из­ми­нал ден ви ос­та­ва все по-мал­ко от нея. Мис­ълта ви ве­че не е сво­бод­на. Де­но­нощ­но поч­ти без ва­ше зна­ние про­па­ган­да­та чрез всич­ки­те си раз­но­вид­нос­ти фор­ми­ра ва­ше­то мис­ле­не, как­то фор­мов­чи­кът мо­де­ли­ра пар­че во­сък с пръс­ти­те си.

* * *

Дех­рис­ти­я­ни­за­ци­я­та на Евро­па се из­вър­ши пос­те­пен­но. Евро­па се дех­рис­ти­я­ни­зи­ра, как­то се де­ви­та­ми­ни­зи­ра един ор­га­ни­зъм. Де­ви­та­ми­ни­зи­ра­ни­ят чо­век поддържа дъл­го вре­ме впечатление за доб­ро здра­ве. Ала вне­зап­но се появяват теж­ки и тревожни сим­пто­ми. И от то­зи мо­мент не е дос­та­тъч­но да се до­да­ва лип­сва­що­то, за да бъ­де чо­век из­ле­ку­ван. Ня­кои фор­ми на ду­хов­но недохранване са съ­що тол­ко­ва теж­ки, кол­ко­то дъл­бо­ка­та ане­мия, ко­я­то, въп­ре­ки гри­жи­те, от­не­се от то­зи свят не­мал­ко ла­ге­рис­ти от Бу­хен­­валд или Да­хау ме­се­ци след ос­во­бож­де­ни­е­то им.

За­пи­та­те ли ме кой е най-об­щи­ят сим­птом на ду­хов­на­та ане­мия, със си­гур­ност ще ви от­го­во­ря: без­раз­ли­чи­е­то към ис­ти­на­та и лъ­жа­та. Днес про­па­ган­да­та до­каз­ва как­во­то си ис­ка, а пред­ло­же­но­то от нея се при­е­ма до­ня­къ­де па­сив­но. Без съм­не­ние без­раз­ли­чи­е­то по-ско­ро прик­ри­ва умо­ра и от­вра­ще­ние от спо­соб­ност­та за съдене. Ала спо­соб­ност­та за съдене е неп­ри­ло­жи­ма без из­вес­тна вът­реш­на ан­га­жи­ра­ност. Кой­то съ­ди, се ан­га­жи­ра. Мо­дер­ни­ят чо­век оба­че не се ан­га­жи­ра, за­що­то ве­че ня­ма за как­во да се ан­га­жи­ра. Приз­ван да взе­ме стра­на спря­мо ис­тин­но­то и лъж­ли­во­то, доб­ро­то или зло­то хрис­ти­ян­ски­ят чо­век ед­нов­ре­мен­но с то­ва ан­га­жи­ра­ше ду­ша­та си, то­ест рис­ку­ва­ше спа­се­ни­е­то й. “Ме­та­фи­зи­чес­ко­то” вяр­ва­не при не­го бе­ше не­из­чер­па­ем из­точ­ник на енер­гия. Мо­дер­ни­ят чо­век все още е спо­со­бен да съ­ди, до­кол­ко­то ви­на­ги е спо­со­бен да раз­съж­да­ва. Ала постепенно спо­соб­ност­та му да съди спи­ра да фун­кци­о­ни­ра, като не­за­ре­ден мо­тор. Ни­то ед­на част от мо­то­ра не лип­сва. Но в ре­зер­во­а­ра ня­ма бен­зин.

За мно­го хо­ра без­раз­ли­чи­е­то към ис­ти­на­та и лъ­жа­та из­глеж­да по-ско­ро ко­мич­но, от­кол­ко­то тра­гич­но. Аз го на­ми­рам за тра­гич­но. От не­го про­из­тича една ужа­ся­ва­ща не­ан­га­жи­ра­ност не са­мо на ду­ха, но и на ця­ла­та лич­ност. То­зи, кой­то из­пит­ва без­раз­ли­чие към ис­ти­на­та и лъ­жа­та, вече е съз­рял за вся­ка ти­ра­ния. Влечението към ис­ти­на­та вър­ви ръ­ка за ръ­ка с вле­че­ни­е­то към сво­бо­да­та. Неслу­чай­но въз­при­е­ма­ме сво­бо­да­та на ми­съл­та ка­то без­цен­на, по­не­же от нея за­ви­сят всич­ки ос­та­на­ли сво­бо­ди (тук го­во­ря не са­мо за юридическата сво­бо­да­ на сло­во­то и ми­съл­та). Ми­ли­о­ни и ми­ли­о­ни хо­ра по све­та не са­мо се ос­та­ви­ха през този век да им из­тръг­нат сво­бо­да­та на ми­съл­та, но и доб­ро­вол­но я пре­да­до­ха и про­дъл­жават да я пре­да­ват, как­то ста­на в Ру­сия, къ­де­то дори въз­хва­ля­ват та­зи жер­тва. Или по-ско­ро спо­ред тях то­ва не е жер­тва, а на­вик, улес­ня­ващ жи­во­та им. А той го оп­рос­тя­ва по ужа­ся­ващ на­чин. Той ужа­ся­ва­що оп­рос­тя­ва чо­ве­ка. Убий­ци­те от то­та­ли­тар­ни­те ре­жи­ми би­ват на­би­ра­ни сред най-ужа­ся­ва­що оп­рос­те­ни­те хора.

Но не съ­щес­тву­ва ли все още сво­бо­да­та на ми­съл­та в де­мок­ра­ци­и­те? Тя е впи­са­на в тех­ни­те прог­ра­ми. Тряб­ва да си луд оба­че, за да не забележиш, че граж­да­ни­нът на де­мок­ра­ци­и­те все по-ряд­ко си слу­жи със сво­бо­дата, за ко­­ято говори. Раз­гле­дай­те нап­ри­мер се­гаш­ни­я пар­ти­ен ре­жим във Фран­ция. Бла­го­да­ре­ние на ор­га­ни­зирането на твър­де ог­ра­ни­чен брой елек­то­рал­ни тръс­то­ве граж­да­ни­нът свик­на да мис­ли не ин­ди­ви­ду­ал­но, а ко­лек­тив­но. Ка­за­но по-яс­но, не­го­ва­та пар­тия мис­ли вмес­то не­го в очак­ва­не дър­жа­ва­та да на­ци­о­на­ли­зи­ра и та­зи ин­дус­трия, как­то ос­та­на­ли­те, и да за­поч­не да мис­ли вмес­то всич­ки. Ще кажа още веднъж: за мен да мис­лиш, оз­на­ча­ва да съ­диш. Но пар­ти­ите преценяват вмес­то пар­тий­ни­те чле­но­ве. Пар­ти­я­та е, ко­я­то ре­ша­ва нап­ри­мер от кои нес­пра­вед­ли­вос­ти след­ва да се въз­му­тим и към кои да ос­та­нем без­раз­лич­ни; съ­вес­ти­те се бун­ту­ват по ко­ман­да. За съ­жа­ле­ние то­ва е вяр­но за хрис­ти­я­ни­те, както и за ос­та­на­ли­те. Хрис­ти­ян­де­мок­ра­ти­те дов­че­ра не­го­ду­ва­ха сре­­щу жес­то­кос­ти­те – ре­ал­ни или не, из­вър­шва­ни в Индо­ки­тай от ар­ми­я­та Льок­лерк[xiv], сре­щу вой­ни­ци, из­мъч­ва­ли же­ни и де­ца; но кой знае за­що сход­ни дей­ствия, из­вър­шва­ни все­кид­нев­но в Цен­трал­на Евро­па и Пол­ша, из­глеж­да, не ги трогват. Освен това те не про­пус­кат слу­чай да жи­го­сат със за­къс­не­ние от сто го­ди­ни ми­зер­ни­ци­те, ко­и­то през 1840 г. в име­то на ико­но­ми­чес­ки за­ко­ни оп­рав­да­ваха ни­ще­та­та, от­не­ла жи­во­та на все­ки де­се­ти ра­бот­ник. Ала при­е­мат без осо­бен про­тест в име­то на съ­щи­те за­ко­ни лик­ви­ди­ра­не­то чрез студ и глад на дреб­на­та бур­жо­а­зия – на дреб­ни­те пен­си­о­ни­ра­ни чи­нов­ни­ци и рен­ти­е­ри, ли­ше­ни от дър­жа­ва­та от тех­ни­те пен­сии и рен­ти. Пре­ди един век бе прок­ла­ми­ра­но бо­жес­тве­но­то пра­во на бур­жо­а­зи­я­та в име­то на ре­да. Днес прок­ла­ми­рат бо­жес­тве­но­то пра­во на про­ле­та­ри­а­та в име­то на со­ци­ал­на­та спра­вед­ли­вост. Про­па­ган­да­та е при­чи­на за всич­ко. Чрез про­па­ган­да­та се фор­ми­ра то­та­ли­тар­ни­ят чо­век. Фор­ми­ра­не­то на то­та­ли­тар­ния чо­век пред­хож­да фор­ми­ра­не­то на то­та­ли­тар­ния ре­жим. Оче­вид­но ви­дът граж­да­нин, за ко­го­то го­во­рих, е по-удо­бен за ма­ни­пу­ли­ра­не от­ все­ки друг и де­мок­ра­ци­и­те на­ми­рат, че то­зи чо­веш­ки ма­те­ри­ал в мак­си­мал­на сте­пен улес­ня­ва до­ри най-аб­сур­дни­те, да не ка­жа, най-от­чай­ва­щи­те опи­ти за пла­ни­ра­но ръ­ко­вод­ство. Де­мок­ра­ци­и­те, чрез сполучливи попадения на противоречиви правила, са на път неусетно да създадат ти­па чо­век, пред­ва­ри­тел­но под­гот­вен на­пъл­но да се прис­по­со­би към дик­та­ту­рите.

Един хрис­ти­я­нин не мо­же да се от­чай­ва от чо­ве­ка. На как­во се на­дя­вам? На об­ща и све­тов­на мо­би­ли­за­ция на всич­ки си­ли на ду­ха, с цел да се въз­­вър­не на чо­ве­ка съз­на­ни­е­то за не­го­во­то дос­той­нство. В това отношение Цър­ква­та трябва да изиг­рае ог­ром­на ро­ля. И рано или късно ще я изи­грае, ще бъде принудена да я изиграе. Нали ка­то­ли­чес­ка­та Цър­ква ве­че осъ­ди мо­дер­ния свят и то във вре­ме, ко­га­то труд­но про­у­мя­ва­ха при­чи­ни­те за то­ва осъж­да­не, ко­е­то фак­ти­те все­кид­нев­но оправдават. Прос­ло­ву­ти­ят Syllabus[xv] нап­ри­мер, за кой­то днеш­ни­те хрис­ти­ян­де­мок­ра­ти се стра­ху­ват да го­во­рят, навре­ме­то е ми­на­вал за чис­то ре­ак­ци­о­нен ма­ни­фест. Днес той из­глеж­да ка­то про­ро­чес­тво. Ти­ра­ни­я­та не е зад нас, тя е пред нас и ние тряб­ва да се из­пра­вим сре­щу нея – се­га или ни­ко­га. Ця­ло­то чо­ве­чес­тво е бол­но. И тряб­ва да се ле­ку­ва. Но пър­во и пре­ди всич­ко тряб­ва да въз­вър­нем ду­хов­ност­та на чо­ве­ка.