Великият покаен канон на свети Андрей Критски

Православната църква започва Светата четиридесетница с Великия покаен канон на свети Андрей Критски. Този канон се чете във всички православни храмове през първата седмица на Великия пост. Предлагаме ви откъс от книгата „Четиридесет дни с Канона на св. Андрей Критски. Първи плодове на молитвата“ на американската православна писателка Фредерика Матюз–Грийн, която представя съдържанието на Канона с коментари и разяснения, насочени към съвременните християни в Америка. Книгата е предстоящо издание на ИК „Омофор“.

Исторически произход на Канона

Лопата, мистрия и накрая четка: археолозите коленичат върху каменната повърхност на древен мозаечен под и малко по малко, камъче по камъче, го откриват за светлината на слънцето. Постепенно, с почиствано от праха, се открива текст. Думите, наредени в кръг върху просторния под, са думи на молитва. Освободени от прикритието на затрупалата ги с вековете пръст, камъните викат към Бога за милост.

Този обект, където се извършват разкопки, намиращ се на шест-седем километра от град Газа, представлява останки от древен християнски манастир. Свети Иларион Велики е роден около 293 г. недалеч оттам. Докато учел в Александрия, той посетил св. Антоний Велики – един от основоположниците на монашеството. Великият старец трябва силно да е впечатлил юношата, защото, когато Иларион се върнал в родината си след смъртта на родителите си, макар и едва петнадесетгодишен, незабавно раздал цялото си наследство на бедните и си построил тръстикова колиба между тресавището и морето. Там той започнал живот на усилен пост и молитва.

Мълвата за св. Иларион се разнесла и при него започнали да идват хора, да се молят за изцеление. Последвали чудеса и славата на младия човек се разпространила. В житието на св. Иларион, написано от блaжени Йероним, се изброяват, страница след страница, многобройни изцеления и изгонване на бесове. Не всички посетители търсели чудеса; някои искали да подражават на живота в служба на Бога, който водел св. Иларион. Смята се, че през годините на живота му приблизително четиристотин души са дошли да живеят и да се молят под духовното му ръководство. Молитвени общности започнали да възникват в цялата околност, а монашеският начин на живот се разпространил в цяла Сирия и Палестина.

Смята се, че разкопките край Тел Ум Амер са останки от първия манастир на св. Иларион Велики, построен вероятно около 330 г. Археолозите, които работят там, са мюсюлмани. В интервю за Лондон Телеграф един от ръководителите на проекта, Ясер Матар, казва: „Това е нашата история; това е нашата цивилизация и искаме хората да знаят за нея. Първо сме били християни и по-късно сме станали мюсюлмани. Тези хора са били нашите предци“. Репортерът отбелязва, че докато ученият казва това, „в далечината прозвучават изстрели, напомнящи за проблемите в този регион“.

Само на няколко километра оттам, в Нусейрат, има друг голям обект, където се провеждат разкопки. Това е друг манастир, построен на мястото, където е погребан св. Иларион Велики около 370 г. Мозайките тук са в ярки цветове – червено, зелено, синьо, охра и изобразяват животни, птици, фонтани и цветя. Ахмед Аделрахман, ръководителят на проекта, се надява да успее да създаде музей на това място. „Сега няма туристи, но един ден те ще се върнат“, казва той пред агенция Франс прес, докато в небето над него прелита военен изтребител Ф-16.

***

Великият покаен канон на св. Андрей Критски е молитвен химн с много голям обем, който се използва всяка година във великопостните служби на Православната църква. Авторът му, св. Андрей, е една от най-изявените фигури в раннохристиянската химнография. Той е роден в Дамаск, младостта си е прекарал като монах в Иерусалим, а по-късно отишъл да служи на сираци и старци в Константинопол. Впоследствие е ръкоположен за архиепископ на Крит и е починал през 740 г.

Свети Андрей е изградил Канона си на основата на много подробно изследване на Писанията, преди всичко на Стария Завет. Той разглежда всеки откъс, като взима присърце събитията и личностите, търсейки в тях уроци за своя живот, и подбужда себе си да обича Бога всеотдайно.

Канонът обаче е интересен не само от историческа гледна точка. Много съвременни християни имат усещането, че вярващите в ранните векове са живели вярата си по различен начин – по-интензивен, по-богат и, честно казано, по-интересен и пълен с предизвикателства в сравнение с обичайния живот днес. Ключът за такъв живот е строго изпитване на себе си, което св. Андрей показва в Канона; да прегърнем от все сърце покаянието като път към себепознание и изцеление, в крайна сметка водещо до познание на Бога. Ние не сме свикнали да мислим за покаянието като средство за духовен напредък, съпътстващо християнина през целия му живот. Вървейки заедно със св. Андрей, ние виждаме как той изследва Писанията, долавяме смирението му, съпътствано от благодарна увереност в Божието милосърдие и започваме да откриваме изцеляващата сила на покаянието.

***

Духовните основи на Канона

Нещата са се променили…

Господ Иисус Христос, Който призовава хората към Себе Си днес, както Го е правил преди две хиляди години, никога не се променя. Начинът, по който преживяваме срещата с Него в сърцата си, е повлиян от това, което научаваме отвън – от информацията, получена от Писанието, от проповедници и учители на вярата. Съществуват и някои идеи, преобладаващи сред общността от вярващи, на която принадлежим, а също и в по-широк обществен план, за това какво представлява религиозната вяра и как тя се проявява.

Предвид всичко това, макар че ние и най-ранните християни имаме един и същ Господ, структурите, изградени около преживяването на срещата с Него, като нещо централно в нашата вяра, са различни.

Преживяване

Нека започнем със самата дума „преживяване“. Когато днес говорим за „религиозно преживяване“, обикновено имаме предвид „емоции“. Наскоро гледах една телевизионна поредица, която представляваше дискусия между хора с различна вяра, атеисти и агностици. Всички те бяха на мнение, че разговорът за Бога може да отиде в две посоки: или към рационални интелектуални концепции („ума“), или към емоции („сърцето“). Но ранните християни са очаквали да преживеят Христа пряко, в буквален смисъл, както когато казваме: „Отидох на зъболекар и преживях изваждане на зъб“. Може да имате мисли и емоции, свързани с изваждането на зъба, но самото преживяване е съвсем непосредствено.

Преживяването на Христовото присъствие е също толкова реално. Днес очакванията, които за съжаление и много християни споделят, са че става дума единствено за емоции. Това е пример как са се променили основополагащи идеи за религиозността.

С течение на времето християните в Западна Европа са се отделили от останалия свят: Близкия Изток, Африка, Индия, Източна Европа и Азия. Вярата се е променила повече на Запад, защото източните християни не са имали механизъм за промени (като папството, магистериума, а по-късно богослови и реформатори, прокарващи свои нови идеи). Също така източните християни продължили да използват най-древните форми на богослужение, практика, която е запазила Преданието. Когато днес източните християни гледат на Запад, това, което виждат (независимо дали става дума за римокатолическа, епископална или за евангелска църква) е принадлежност към едно и също семейство. Те долавят нещо, което ние трудно усещаме, което е общо за всички форми на западното християнство, че всички те споделят едни и същи основополагащи концепции, развили се след Великата схизма. Всички версии на западното християнство са отделни страни на една и съща призма.

Затова Великият покаен канон на св. Андрей Критски изглежда по съвсем различен начин, погледнат през призмата на идеите на западното християнство, в сравнение с възприятието на източния християнин, без значение дали е живял през 8 век или днес. Нека отделим малко време да се ориентираме каква е разликата между тези две гледни точки.

Обожение (теосис)

В западното богословие думата спасение веднага се свързва с образа на разпнатия Иисус Христос. Неговата кръстна смърт ни примирява с Бог Отец и Му изплаща дълга на нашите грехове. Християните от времето на св. Андрей са виждали нещата от малко по-различен ъгъл. За тях спасението е възстановяване на Божия образ и подобие у човека. То означава Бог да живее в нас и да ни изпълва със Своето присъствие.

Понякога ние, западните християни, казваме същото нещо, но не мисля, че го разбираме буквално като тях. За тях (източните, т. е. православните християни, б. ред.) Божието присъствие в нас е буквално като огъня на горящата къпина. То постепенно ни завладява, така че, макар да запазваме напълно себе си, ние биваме пресътворени в истинското себе си, каквито Бог изначално е възнамерявал да бъдем. Той е Светлината и ние сме изпълнени с Неговата светлина – може би дори буквално, защото имаме свидетелства за някои светци, които видимо са излъчвали светлина. Терминът, който се използва за това преобразуване (преображение, б. ред.), е доста скандализиращ: теосис означава да се превърнеш в бог, да се обόжиш, да се обожествиш. Разбира се, това не означава да станеш малък бог в своя собствена вселена. Без да губим идентичността си, ние се изпълваме с Бога както гъбата се напоява с вода.

Затова дойде Христос. Теосис е целта на живота на всяко човешко същество. Това убеждение е изразено от най-ранните времена на Църквата. Свети Ириней Лионски († 202г.) и св. Атанасий Велики († 373г.) многократно и по различни начини изказват твърдението, че „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“.

Теосис е библейска идея (Тя е върхът на стремежа към богоуподобяване, зададен в Бит. 1:26, б. ред.). Когато св. апостол Павел говори за това, че е „в Христа“, Христос е „в мене“, той го разбира буквално. Така са разбирали думите му хората, които са живели по негово време и са говорили неговия език, първите му слушатели.

Грях

Изпълвайки се с Неговото присъствие, ние естествено се освобождаваме от желанието да грешим. Да не вършим явни грехове е важно, но истинският проблем е вътрешният човек, чиито мътни дълбини на импулсивност, егоизъм и алчност ни е трудно да понесем, да видим у себе си. Иисус Христос говори за лошото дърво, което дава лоши плодове, и доброто дърво, което дава добри плодове. Той упреква фарисеите, че външно са добродетелни, но отвътре са като гниещи трупове.

Затова първите християни са отделяли голямо внимание на „скрития човек на сърцето“ (1 Петр. 3:4). Изкушението предизвиква желание, от което се ражда грехът (Иак. 1:15), затова е необходимо да се пазим дори от греховни мисли, както Христос поучава, предупреждавайки ни за похотта и убийството, случващи се „в сърцето“. Както св. апостол Павел казва: „пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа“ (2 Кор. 10:5).

Фактически гръцката дума за покаяние, метанойя, означава „преобразуване на ума“¹. Покаяние не означава да се срамуваш от себе си, да се чувстваш виновен и нещастен. Означава да видиш истината и да я признаеш: истината за себе си, че си грешен, и истината за Бога, че Той знае, че си грешен, но въпреки всичко Той те обича. Той е като бащата на блудния син – единственото, което иска, е да се върнем у дома. Но ние сме толкова сковани от страх и гордост, че ни е трудно да признаем колко много грешим, колко дълбоки са корените в нас, протягащи се надолу, към тъмнината. Земният ни живот е процес на постоянно покаяние (μετάνοια, б. прев.), преобразяване на ума, случващо се, когато позволяваме повече и повече от болестта ни да излиза наяве и да бъде изцелена. Свети ап. Павел пише „преобразявайте /се/ чрез обновения ваш ум“ (Римл. 12:2). Канонът на св. Андрей Критски е предназначен да ни помага да сме в състояние на непрекъснато покаяние.

Болест

Понякога казваме, че нашата култура е „терапевтична“, което означава, че хората са подтиквани да развиват у себе си чувство на самосъжаление и да търсят утеха. Духовността на ранните християни също е била терапевтична, но със съвсем различен ефект. Те са мислели за греха като за вид болест. Когато Адам и Ева не послушали Бога, те разрушили връзката си с единствения източник на Светлина и Живот. Започнали да умират. В резултат всеки човек се ражда с духовно „увредени гени“, което неизбежно го води към греха. Нашето виждане за света е изкривено. Реагираме хаотично и егоистично. Дори когато обичаме някого, ние го обичаме не както трябва. На тази земя сме много самотни, приличаме на малки космонавти, изолирани – всеки в своя скафандър, страхливи и себични, умиращи по малко всеки ден.

Целта на живота в Христа е да бъдем изцелени. Прилагаме самодисциплина, за да обуздаем явните си грехове, а след това да преодолеем и скритите, подмолни греховни начини на мислене. Постепенно придобиваме „ум Христов“ (1 Кор. 2:16). Ние буквално развиваме ум като Неговия. Оказва се, че всички тези неща, които сме били склонни да приемаме за метафори, трябва да се разбират буквално. Заплатата на греха е смърт. Грехът прекъсва пъпната връв, свързваща ни с Бога, и затова умираме. Христос наистина е Живот. Когато Неговият живот расте в нас, ние биваме изцелени и възстановени.

Това е много дълъг процес. Отнема много време. Но това е Божият план да преобрази и върне към Себе си Своя свят. Той не действа по някакъв неясен начин „в историята“, а по-скоро в живота на отделните личности. Всеки човек, който бива изпълнен с Неговия Дух, е като светилник в мрака. Наша е отговорността да се предадем изцяло на Него, което от своя страна ще повлияе на другите.

Така че не става дума за собствен билет за рая. Въпреки че можем да направим много неща, за да засилим способността си за самоконтрол (например да постим, да спазваме ежедневно молитвеното си правило, да даваме редовно дарения, да жертваме времето и парите си), едно от най-важните неща, които Бог използва за нашия духовен растеж, са другите хора. Общуването с тях често ни носи разочарования и раздразнение. Това е възможността отново и отново да проявяваме действена любов. Главният показател за това, че растем в Христа не са възторжените молитвени преживявания, а постепенно и постоянно нарастваща смирена любов към другите хора.

Главното правило е смирението. В нашата култура разбирането за смирението не е много правилно; ние сме по-скоро привлечени от някакъв героичен образ, който въздава наказание на злите и печели възхищението на хората като борец за правда. Но това не е толкова характерно за раннохристиянската духовност, където дори към злите трябва да се отнасяме с любов, съзнавайки, че сме толкова грешни, колкото и те. Думите на свети ап. Павел, че е „пръв от грешниците“ (1 Тим. 1:15), били приети с въодушевление от християните и ще ги видите да се повтарят многократно в Канона. Бирниците били доста неприятни хора – предатели, които отнемали парите на бедните и служели на потисническата римска държава. Въпреки това Иисус Христос обичал и тях. Целта на християните била да избягват да съдят когото и да било и постоянно да се съпротивляват на гнева си (не трябва да се оправдаваме с претенцията за „праведен“ гняв; не сме толкова праведни, че да си позволяваме това). Другите хора заглаждат острите ни ръбове и по този начин ние растем в подобие на Христа, Който прости на враговете Си, висейки на кръста.

Лукавият

Всеки ден християните се молят „избави ни от зло“ (б. пр., такъв вариант е избран в някои английски преводи на Библията), без да знаят, че в оригиналния текст на гръцки се казва „избави ни от злото“, т. е. „избави ни от Злия“. Новозаветните Писания многократно споменават злобата на дявола, но ние обикновено не обръщаме много внимание на това. Мисля че причината се корени в идеята ни за спасението: Иисус Христос умря на кръста, за да плати дълга ни към Отца за нашите грехове. Цялата драма се развива между Него и Отца, и за лукавия няма място.

За първите християни (същото, както ще видим, се отнася и за Канона) лукавият е много реално и злонамерено действащо лице. Изкушенията ни влекат към грях, а грехът ни води към болест и смърт, както и към окончателно пребиваване в царството на лукавия. Целта на дявола не е да ни изплаши като във филм на ужасите; ако сме уплашени от него, ще сме нащрек, което може да развали плановете му. Напротив, той иска тихо и подмолно да ни примами да отстъпим от Бога. Грехът води до смърт, а смъртта е това, което най-силно ни ужасява, и ни кара да се вкопчим в неща от земния живот, които ни дават усещане за сигурност. Но „който иска да спаси душата си (б. пр., в английските преводи на Библията „живота си“), ще я погуби“ (Мат. 16:25). Това е коварният капан. Отчаяното, егоистично вкопчване в живота ни отвежда в царството на смъртта.

Бог изпрати Иисус Христос да ни избави; Той прие човешка форма (показвайки ни, че обикновеното, сътворено от пръст човешко тяло може да понесе Божието присъствие, както горящият къпинов храст понесе Неговия огън), живя безгрешен живот, слезе в царството на ада като всяко човешко същество и после го разруши със силата Си. Смъртта не можа да Го задържи, защото Той е Живот. Когато се съединим с Него и започнем да усвояваме Неговия Живот, ние също биваме освободени от контрола на лукавия.

Христовата жертва не е „откуп“, платен на Отца. Отец не ни е държал в плен. Тя е принос (дар), а не отплата. Ще дам следния пример. Иисус Христос пострада, за да ни спаси от греховете ни, също както пожарникарят може да понесе изгаряния и наранявания, за да спаси дете от горяща къща. Той може да посвети смелата си постъпка на обичния и уважаван от него началник на пожарната команда. Може да избави детето от злите намерения на подпалвача на пожара. Но понесените от него страдания не са плащане в смисъла на извършване на сделка. По същия начин Бог избавил народа Си от ръката на фараона, когато разделил Червено море. Той не платил на фараона. Нито нещо е било изплатено на Него. Това била спасителна акция, не бизнес транзакция, също както и нашето спасение чрез Христа.

Какво липсва?

В западното християнство са се развили някои идеи, които липсват в тези примери. Сигурно сте забелязали, че не присъства идеята, че нашите грехове ни правят длъжници на Бога в юридическия смисъл на думата. Не съществува идеята, че някой трябва да Му плати, преди Той да ни прости. Той просто ни прощава. Когато блудният син се върнал вкъщи, баща му вече тичал към него с разтворени обятия. Той не казал: „Иска ми се да те приема обратно в дома си, синко, но ръцете ми са вързани. Кой ще плати тази сметка, която си натрупал на кредитната си карта?“.

Това означава, че липсва още нещо – вината. Разбира се, ние сме отговорни за греховете си и в този смисъл сме виновни. Но не се раждаме, носейки бремето на вината на Адамовия грях. Това всъщност има предвид през 5 век блажени Августин, използвайки термина „първороден грях“. Неговата теория не е била широко приета в ранната Църква (всъщност не всички православни на Изток го приемат за светец. Той далеч не е централна фигура, в каквато се е превърнал по-късно за западната богословска мисъл). Идеята за това, че се раждаме с унаследен грях, логически води блажени Августин да приеме, че бебе, което е починало некръстено, е осъдено.

Въпреки че раннохристиянската духовна литература постоянно се занимава с греха и покаянието, там рядко се появяват понятията „вина“ и „дълг“. Свети Андрей Критски, като повечето писатели от тази епоха, разглежда греховете по-скоро като рани, които сами си причиняваме. Също така неговото виждане за Бога е, че Той е по-скоро състрадателен, отколкото гневен. Бог е описан винаги като бащата, който бърза към блудния си син, който идва да превърже раните ни като добрия самарянин.

Както в Канона, така и в Православието като цяло, не се отделя толкова внимание на външната видимост на греха, а преобладава идеята за греха като всепроникваща болест. Иисус Христос не дойде просто да ни спаси от наказанието за греховете ни, от смърт и вечно страдание. Той дойде да ни спаси от греховете ни сега, днес, да ни избави от отровата, която тече във вените ни, която ни отчуждава от Светлината и ни води към смъртта. Той ни спасява както пожарникар изнася дете от горяща сграда. Ние сме като безпомощно дете, каквото и да направим, не можем да се спасим. Но, когато постепенно започнем да открехваме вратата на сърцата си, усещаме Неговото присъствие. Той е бил там винаги, тъй като присъства у всеки човек, когото е създал. Като се грижим за това мъждукащо пламъче, ние го усилваме и му позволяваме да се разгори, докато се изпълним с Неговата светлина и слава.

Молитви към светиите

Последното, което трябва да отбележим и което може да ви учуди, докато четете Канона, e че в него се срещат молитви към членове на Църквата, които вече не са живи в плът. Виждаме молитви към св. Мария Египетска, към Дева Мария, към апостолите, дори към самия автор на Канона, св. Андрей Критски. Тези молитви, т. нар. Тропари, възхваляват споменатите светии за техния подвижнически живот и служението им в любов към Бога². Но как можем да се обръщаме към тях, след като те са мъртви?

За ранните християни най-важното, което извършил Иисус Христос, било, че е победил смъртта. Той унищожил смъртта и извадил „наяве живот и нетление чрез благовестието“ (2 Тим. 1:10). Както видяхме по-горе, смъртта е резултат от греха; тъжен парадокс е, че отчаяното ни егоистично желание да избегнем смъртта ни води към смърт. Иисус Христос, ставайки човешко същество, показа, че нашите човешки тела и съзнание могат да са носители на Божието присъствие. Като слиза в царството на ада и като го унищожава, Той показва, че „смъртта няма вече власт над Него” (Рим. 6:9). Когато споделяме Неговия живот, ние по същия начин сме освободени от смъртта.

Това означава, че св. Дева Мария, апостолите, св. Мария Египетска и св. Андрей Критски още са живи. Опитът на ранните християни бил, че когато започнем да се молим, ние влизаме във вечността, в света на непрестанната молитва на тези, които са преминали от земния свят, и сега живеят в Христа. Небесата се разтваряли и се сливали със земния свят; по-точно казано, небесата винаги проникват в земния свят, просто молещите се на земята ставали по-възприемчиви за тях. Застанали в скромен храм, четящи стиховете на някой химн, те бивали заобиколени от ангелите и светиите, молещи се невидимо заедно до тях. (Понякога присъствието им е било видимо, чувала съм множество разкази от обикновени хора, които никога не са очаквали да видят подобно нещо. В моята собствена църква са се явявали ангели.)

Така че за тях било съвсем естествено да се обърнат към молещите се заедно с тях светии, които имали привилегията да стоят непосредствено пред Бога и да кажат „Моли се за мен!“. Ние търсим молитвите на светиите както бихме помолили приятел или духовник да се моли за нас. Един такъв типичен откъс от Канона обикновено започва с възхвала на делата на апостолите, на мъжеството им, на тяхното силно свидетелство за Господа. Мислите за това как те са познавали Господа в плът и са слушали с ушите си думите Му, докосвали са Го, били са изпълнени със Светия Дух, страдали са заради свидетелството си за Бога, ни водят до представата за тяхното място в Небесното царство сега. Те са облечени в цялата Божия слава и са наши приятели! Те, заедно с нас, служат на Бога, а ние можем да поискаме от тях да се помолят за нас, както се обръщаме към който и да е приятел. Окуражени от тези мисли, ние просим тяхното ходатайство за нас.

Много западни християни се смущават от такива молитви към светиите, защото мислят, че обръщайки се към тях, ние им се покланяме като на Бога. Всъщност, тези молитви произлизат от вярата във Възкресението. Светиите са живи в Божието присъствие. Те стоят заедно с нас в молитва към Бога. Ние не служим на светиите. Това би било богохулство³. Ние ги молим като наши по-големи братя и сестри във вярата да ни помогнат да растем в Христа и да ни държат в техните молитви.

***

Ако сте си мислили, че ви се иска да се молите като древните отшелници или да четете Писанието като светите отци, или да познавате Бога, както са го познавали ранните мъченици, Великият покаен канон може да бъде вратата към такъв духовен живот. Той може да ви върне назад във времето, в ранните векове на християнството и да отвори пътя към придобиване на молитвен дух, който е извън рамките на времето въобще.

Откъс от книгата „Четиридесет дни с Канона на св. Андрей Критски. Първи плодове на молитвата“ на Фредерика Матюз-Грийн

Превод: Гергина Дюкенджиева

Бележки

1От ἡ μετάγνωσις букв. промяна на мисълта, оттам разкаяние, покаяние – б. ред.

2Тропарите, заедно с възхвалите към съответните светци са и молитва към тях, в която се изказва желанието да се молят на Бога за обръщащите се към тях вярващи – б. ред.

3Православната църква прави разлика между служение и поклонение – б. ред.