Природната наука и опитността с Бога

О. Джон Брек

На следващата сутрин, след часовете му от девет, Райнс почти се сблъска с приятеля си Адам Милър във фоайето на факултета. Адам го покани на чаша кафе и те седнаха край малка кръгла масичка пред полукръгъл прозорец, предлагащ изглед към кампуса.

„Как е, Роб?“, запита Адам. „Чух, че си опитал да заинтригуваш слушателите си в четвъртък вечер с някои по-тънки моменти от квантовата теория.“

„Мда“, отвърна Райнс. „Надявам се да развия своеобразна апологетика, съчетавайки физиката с определени страни на християнското богословие. Това е бягане на дълги разстояния“, усмихна се той, „но се надявам, че си заслужава да се опита. Повечето от тези хора са израснали с доста неточно разбиране на най-важните елементи на своята вяра. Независимо дали имат фундаменталистично или твърде „либерално“ разбиране за Бога, света и човешката личност, те изглежда са застинали на нивото на неделното училище по отношение на всеки опит да схванат и изкажат ключови аспекти на традиционното християнско учение. Това се отнася както за някои от нашите докторанти, така и за нагъващите хамбургер в най-близкия „Бъргър Кингс“.“

Райнс беше напълно наясно, че Адам е атеист или най-малкото „закоравял агностик“, както той сам се изразяваше. Адам беше отгледан от любящи и набожни родители-евреи, чиито пък родители бяха емигрирали в Съединените щати от Германия малко преди Втората световна война. В колежа той се беше увлякъл по молекулярната биология и еволюционната теория, което постепенно го бе накарало да изостави еврейската Библия и Талмуда. Както мнозина от приятелите си с еврейски или християнски произход, той смяташе природните науки и религията за взаимно непримирими. В неговия ум съществуваше конфликтът между истината и реалността, от едната страна, и мистичното пожелателно мислене, от друга. Макар че смяташе Райнс за блестящ и сърдечен колега, той не можеше да проумее как този човек, бидейки физик, може да приема за чиста монета разкази за спиране на слънцето на небето, за превръщане на човек в солен стълб, за ангел, донасящ вест за бременност на една невръстна девойка, и за хора, възкръснали от мъртвите и възнасящи се на небето. „Той е умно момче“, мислеше си Адам, „просто не разбирам…“

Адам отпи глътка от хладкото си кафе, отвори второ пакетче захар и изсипа съдържанието му в безвкусната течност. Той я разбърка внимателно, вглеждайки се в приятеля си и набираше смелост да му каже мнението си, защото се опасяваше, че то ще го смути и навярно ще го ядоса.

„Роб“, каза той, „наистина трябва да внимаваш, когато внасяш религиозна гледна точка в царството на науката. Знам, проблемът за „политическата коректност“ е наистина преувеличен. Но ти стъпваш върху тънък лед, когато започваш разговор за Бога в лекционната зала, независимо дали слушателите ти са студенти или сбор от лаици, дошли отвън. В крайна сметка, ти си учен, с добра и утвърдена репутация. Не бива да рискуваш, като създаваш у колегите си впечатлението, че си някакъв крипто-евангелист. Това действително може да затрудни и забави хабилитирането ти!“

„Мислил съм за това, повярвай ми“, отвърна Райнс. „Метафизиката е табу в един департамент¹ по физика. Но колкото и несериозен и неблагодарен може да се окаже опитът ми, чувствам, че трябва все пак да предложа на някои от нашите хора алтернативен поглед към Бога и Вселената. Един поглед, който не само уважава съвременните научни открития, но и ги възприема в подкрепа на и спомагащи за изясняването на всичко от херменевтиката до есхатологията.“

По лицето на Милър пробяга вълна на объркване. „Аз съм биолог, приятелю. Какво означава този жаргон?“

Райнс се замисли за миг, а сетне отвърна: „Херменевтиката е наука – без значение дали ти се вярва или не – която определя правилата за тълкувание на Библията или на всякаква друга литература. Що се отнася до есхатологията, говорил съм за нея години наред, без да съм бил в състояние да я схвана добре, както за своя употреба, така и в полза на студентите ми. Както добре знаеш, думата означава изучаване на „последните неща“. Но под „последни“ не разбирам есхатологичен финал, в смисъла на „последните етапи на историята“. По-скоро терминът изразява настояще и изпълнение. От християнска гледна точка, това се отнася до настоящата ера, доколкото тази „ера“ е била отворена за трансцендентността. Само че основният фокус всъщност е върху бъдещето, към момента на нечия смърт или към края на времето. Можем да кажем, че бъдещото изпълнение на Божието дело на сътворението и спасението вече се е случило предзнаменателно в личността и делото на Иисус Христос. То продължава от поколение на поколение в историята, под влиянието и целенасочения замисъл на това, което ти би нарекъл ruach Adonai², Светия Дух. Юдейските богослови, както отново добре знаеш, са правели разлика между „настоящата ера“ и „ерата, която идва“. Християните вярват, че във и чрез живота, смъртта и възкресението на Иисус, тези двете ери са се слели във времето и пространството. В някакъв смисъл те са се „сплели“ една с друга. Ако си послужа с проста илюстрация, сега ние сме тук, като пием кафе и се подготвяме за летните си лекции. Но същевременно ние сме „с единия крак в небето“, с радост предвкусвайки „вечно настъпващото“ Божие царство. Ние живеем вече във „вечността“, без значение дали съзнаваме този факт или не.

„Ех, хмм“, измърмори Адамс. Лицето му издаваше смайване и скептицизъм. „Както и да е“, въздъхна той, „сгреших, че повдигнах въпроса!“

„Знам, че звучи невъзможно и софистично“, отвърна Райнс. „Тъкмо затова за нас, християните, е така трудно да обясним на другите, та дори и на себе си, в какво всъщност дълбоко вярваме. Всичко това се основава на нещо, което сме познали от опит. Математиката на Джон Бел и преди ни е предлагала сериозен довод за реалността на сплитането. Но едва след като Ален Аспе привежда емпирично, експериментално доказателство за явлението, сплитането се превръща в реална теория, вместо просто очарователна математическа хипотеза. (Ето защо валидните научни експерименти трябва да бъдат повтаряеми, а теориите, стоящи зад тях – поддаващи се на опровержение!) Същото е при християните. В продължение на столетия ние сме разполагали с Писанията и със свидетелството на безброй много хора, които са говорели за своите най-дълбоки духовни убеждения. Обаче всеки от нас трябва да се вслуша в това всеобщо свидетелство, да го приеме в себе си и да го превърне в лична страна от своя собствен живот. Когато го правим, ние започваме да осъзнаваме нещо, за което мнозина, ако не и повечето хора, нямат никаква идея. Това звучи ужасно претенциозно, знам. Но нашето убеждение се основава на личната и непосредствена опитност с Бога, макар че не можем да споделим тази опитност с друг човек по никакъв действително убедителен начин. Всеки от нас трябва да я преживява и познава за себе си. И ние я познаваме, даже по много начини: чрез молитва, чрез участие в богослужението, в общение с другите в Тялото на Църквата, чрез благотворителност и служение спрямо хората в нужда и особено чрез сериозно изучаване и размишление върху Свещеното Писание. Все пак, невъзможно е да убедиш някого, който не е стигнал до познанието, че тази опитност не е просто някаква идеологична конструкция, невероятна фантасмагория. Ала за хората, които са имали тази опитност, тя е най-чиста и най-дълбока реалност.“

Адам се изкашля и каза: „Предполагам, че вие се нуждаете от един мистичен Ален Аспе, който да предостави на нас, останалите, някакви емпирични факти в подкрепа на вашите твърдения. Що се отнася до мен, аз ще повярвам, когато видя или почувствам, или каквото и да изпитам. А дотогава ще си остана щастлив скептик.“

„За мен е удивително“, репликира го Райнс, „че атеистите осъждат и отхвърлят въз основа на принцип, който не са познали, нито някога са изпитали!“

Милър замълча малко, после бързо изсърба остатъка от изстиналото си кафе. „Трябва да отскоча до библиотеката“, каза той и стана от масата. И като изгледа приятеля си, се ухили: „Може би ще ме убедиш някой ден, ама не днес.“

На следващата неделна утрин, посред кратък летен порой, семейство Райнс – Робърт, Каръл и малкият Томи – тръгнаха за богослужение в една малка православна енория, към която се бяха присъединили преди година. Каръл беше отгледана в гръцко семейство в Лонг Айлънд. Родителите ѝ бяха второ поколение американци, все още здраво свързани със средиземноморската култура и с православната вяра. Тя се беше запознала с Робърт Райнс в библиотеката на университета „Дюк“, когато завършваше следването си като магистър по история на изкуството. Той току-що се беше завърнал от Кеймбридж и се явяваше на интервю в „Крейтън-Лий“ за позицията на лектор по физика. В рамките на една година, взаимното им привличане доведе до женитба. Роб беше назначен за асистент, с перспектива да се хабилитира. Минаха няколко месеца и Каръл забременя. След преживени тревоги от възможен спонтанен аборт, двамата отпразнуваха раждането на сина си с удовлетворение и благодарност. Нарекоха го Томас, по името на бащата на Каръл – единственият мъж в голямото ѝ семейство, който не се казваше Никълъс или Джордж. Томи беше жизнерадостно момченце, изпълнено с безкрайна енергия и любопитство. Единствените моменти, в които изглеждаше гневен или обезсърчен, бяха, когато неуспешно се опитваше да нахлуе в кабинета, докато татко му подготвяше лекционен материал или пишеше статия, изискваща пълно съсредоточаване.

Каръл беше израсла в гръцка православна енория, където старият клисар беше настоявал свещеникът да служи на майчин език – независимо от факта, че никой от енориашите не разбираше особено старинните слова, които все още се използваха в литургията. Това беше всеобщ проблем в гръцките църкви, които Райнс беше посещавал. Там той се чувстваше като аутсайдер в една строго етноцентрична среда. Ако искаше да се покланя на Бога заедно с жена си, това трябваше да стане в енория, където се служеше на разбираем език.

Роб беше здраво прегърнал православната християнска вяра поради нейното богословско разбиране и богослужебна красота, като и двете неща го докосваха дълбоко. След няколко месеца в новия си дом, семейство Райнс се присъедини към местната енория на ПЦА (Православна църква в Америка), чийто млад свещеник, отец Майкъл Тимко, беше роден и отраснал в Мемфис и извършваше богослужението по съответния начин. Периодичната употреба от негова страна на „славянски от Тенеси“ силно дразнеше Роб. Но като изключим това, Райнсови намираха свещеника за интелигентен, начетен и утвърден във вярата си. Постепенно той се превърна в близък приятел на семейството.

Когато неделната служба приключи, Роб и Каръл се смесиха с другите в помещението за кафе, докато Томи лудуваше навън, като играеше на гоненица и жумичка с петгодишната дъщеричка на свещеника, Джени. Дъждът току-що беше спрял, но децата не обръщаха внимание на прогизналите си обувки. Докато родителите на Томи допиваха втората си чаша кафе, към тях малко колебливо се приближи семейна двойка, малко над четиридесетгодишна възраст. Съпругът, Филип Шърман, също работеше в „Крейтън-Лий“ и беше единственият друг православен християнин сред преподавателите там. Роб го беше мяркал два-три пъти във фоайето на факултета, но никога не бяха разговаряли. Двамата мъже се поздравиха сърдечно и започнаха да говорят за дълбокото невежество сред преподавателите и студентите в университета относно християнската вяра или която и да е от големите религии. Тази тема беше основна причина Роб да обмисли сериозно подготовката на поредица от беседи, които могат да породят интерес у интелектуално отворени, макар и доста секуларизирани слушатели.

Когато се върна вкъщи в ранния следобед, Райнс се затвори в кабинета си. Беше се опитал да подскаже на Томи, че ще трябва да пропусне времето за игра, и остави Каръл със задачата да забавлява сина им, като моделират заедно пластилин и правят отпечатъци от пръсти. Професорът в тази къща седна на бюрото си с празен нов бележник и започна да нахвърля план за възможни теми, които би могъл да представи на всеки желаещ да се впусне в опасната област на науката и религията. Два часа по-късно планът-конспект беше готов. Трябва да се започне от основните принципи на квантовата теория и да се включат строежът на атома и неговите странни характеристики – това е материал за неговите първи две беседи. От тук той смяташе да подхване темата за сплитането, а после да насочи вниманието си към Хайзенберговия принцип на неопределеността и към въпроса за една „холистична Вселена“. Към този момент възнамеряваше да въведе понятието за съзнание, както лично, така и универсално. В хода на поредицата щеше да разгледа отраженията на съвременната физика върху християнската вяра, в частност от неговата православна гледна точка.

Знаеше, че трябва да бъде внимателен. Мнозина от хората, които биха присъствали на лекциите му, сигурно ще бъдат от непосещаващите църква, докато други ще се придържат страстно или отчаяно към фундаменталистичните учения, които са погълнали още от детството си. Проправянето на път между Сцила и Харибда би изисквало такт и финес, а той не беше уверен, че може да посрещне предизвикателството. Сред слушателите му най-вероятно ще има и някои южни баптисти. Тези от тях, с които се познаваше лично и които бяха наясно със собствената му църковна принадлежност, бяха като цяло сърдечни хора, без осъждащо отношение към различните. Обаче едно неголямо, но гласовито малцинство в градчето беше вече скочило срещу новата мисия и нейния пастир, най-вече заради „пречупения кръст“, украсяващ купола на зданието. Според тяхната представа, православният троен кръст твърде много прилича на свастика и бяха тръгнали слухове – ирационални и противоречиви – относно „комунистическия произход“ на новия свещеник. Всъщност отец Майкъл беше отявлено консервативен републиканец, ала руските корени на ПЦА бяха анатема за неколцина твърди баптисти. („Тези православни“, мърмореше един от тях, „нямат пастири или проповедници. Те имат „свещеници“. А аз си мислех, че само папистите имат свещеници!“) След това започваше разговорът за целия този тамян и тези „идолопоклоннически“ икони и относно факта, че тези странни хора дори не сядат по време на църковните служби. А най-лошото от известното за тях е, че те целуват Библията, ала не я четат. Роб се питаше дали местните баптисти и православните изобщо могат да се видят очи в очи преди Второто пришествие.

В течение на седмицата Райнс водеше своите лекции и взе участие в един нетърпимо дълъг факултетен съвет. Искаше да отдели колкото се може повече време за подготовка на беседата си в четвъртък вечер. Този ангажимент натъжаваше момченцето му и дотягаше на жена му, но и двамата бяха свикнали с мисълта, че Роб е страстно отдаден на работата си. На моменти им беше трудно да схванат факта, че той още повече беше посветен на тях двамата.

Из Отвъд тези хоризонти. Квантовата теория и християнската вяра на о. Джон Брек, „Омофор“, 2022, превод: Тодор Велчев

Бележки