Защо не ни растат криле

Обикновено си представяме Църквата като един специален и различен свят, в който живеят единствено добри, умни, отзивчиви, честни и смели хора. И в този свят ние самите ще се променим, ще станем също такива мъдри, добри и обичащи ближния, така, както обичаме себе си. Влизаме в него, пълни с надежди и очаквания, даже леко пърхаме над земята. Но времето тече, а не ни растат криле. Не се променяме, не ставаме по-добри и не успяваме да летим, без да докосваме с нозете си тази грешна земя. А и хората наоколо не са по-различни, те са такива, каквито срещаме навсякъде. Обикновени.

Действително, Църквата е особен свят. Посред всичко, което ни е дадено от земния опит — изкуство, науки, разнообразие от професии и увлечения, тя е удивителен и тайнствен свят. Свят, в който можем да видим истински себе си и да се променим. Затова и всичките ни очаквания са донякъде справедливи. Но въпреки всичко, Църквата е събрание от хора. И то твърде различни. Както навсякъде, в храма можем да срещнем и мърморещи бабки и по някаква причина непонятни и неприятни нам личности, в това число и сред свещениците. Как така? Нима не сме длъжни да се променим в Църквата, нима не сме призвани за святост от Самия Бог? Да, християните са призвани за святост. Но значи ли това, че щом не срещаме светци в Църквата, то тя не може да се нарича Църква? Не. Защото Църквата стои върху светостта на Твореца, а не върху праведността на човека. На Литургията след думите на свещеника „Светинята е за светите”, възнасящ в този момент над престола светия Агнец, т. е. Хлябът, Тялото Господне, хорът пее „Един Свят, Един Господ…“. Само Бог е Свят, само чрез Неговата святост и ние сме свети и идваме в храма именно при този Единствен източник на святост, а не при добрите хора.

Когато в Църквата придобиваме благодатта, то едновременно се променяме и не се променяме. Променя се душата ни, сърцето ни, но типът личност си остава същият. Разговорливият не става мълчалив, веселият не става тъжен, слабообразованият автоматично не става интелектуалец.

Когато Евангелието ни учи, че в Христа няма ни елин, ни юдей, това не означава, че християните не признават националностите или че те изчезват след светото Кръщение. Тях ги няма в Христа, защото няма друг критерий, по който можем или не можем да принадлежим към християнството, освен изповядването на Христа Спасителя и причастяването с Неговото Тяло и Кръв. Затова няма нито интелектуален, нито възрастов, нито национален, нито паричен, нито какъвто и да е друг ценз. Не може и да има. А ако има, той е извън Църквата. Ако в храма по-състоятелните миряни са по-забележими от другите, то трябва да ни е ясно, че това е така, не защото в Църквата „така е прието“, а защото просто ние сме слаби. Ценз няма, но в същото време това не означава, че всички трябва да сме еднакви. Защото тогава това не би било Църква и даже не би било и армия, а нещо много по-строго, където всичко е под строй и всички изпитват едни и същи чувства.

Дванадесетте най-близки до Христа хора, образували първата християнска община, според различните ситуации, в които са попадали, са реагирали  различно. Всеки от тях е разбирал Кой е до него – това се е отразявало и върху техните думи и върху техните дела. При това никой от тях не е разбирал напълно с Кого се намира на едно и също място. В определен момент всички те така или иначе предават Бога. А един от тях даже извършва такова нещо, с което завинаги си затваря възможността за завръщане. Уви, днес и ние сме същите — всичко знаем, всичко разбираме, даже нещо правим, но Го предаваме. Отново и отново…

Отиваме в Църквата с очаквания: тук ще намеря нещо различно, че ми се открие друг свят. Но влизаме и посрещаме с учудване (а нерядко и с негодувание) същите онези хора, с които току-що сме се разминали на улицата.

Нима очакването ни е било напразно и погрешно? Навярно да. Но само в този случай, ако сме си представяли другия свят също такъв хаотичен и студен, като този извън църковните стени, но позволяващ ни да прекарваме свободното си време в по-приятна компания. Църквата не ни предлага среща с други хора. Църквата ни предлага да видим другите и на първо място самите себе си по друг начин. Църквата не ни предлага уютен дом сред полето, който е наша крепост от бушуващите ветрове. Църквата ни предлага компас, по който да се движим. Изведнъж забелязваме, че и вятърът и градушката вече не са толкова страшни. Ние не идваме в друг свят, ние просто започваме да се движим и с всяка измината крачка светът наоколо става друг. Но само в един единствен случай: ако компасът ни винаги сочи Христа. I foma.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска