Грузинската църква между шовинизма и демокрацията

В историята на християнската Църква епохата на гоненията и досега се отличава с особен ореол. В най-ново време не липсват цели поместни православни църкви като Руската и Албанската, които отстояват вярата с цената на хиляди жертви. И Грузинската църква с пълно право може да се нарече “църква-мъченица”. От създаването си през ІV в. до ХХ в. тя е принудена да води почти непрекъсната борба за оцеляване – срещу зороастрийството, исляма, руския шовинизъм, съветския атеизъм.

Вулгарната социология не е в състояние да обясни оцеляването на тази църква при крайно неблагоприятни условия. Единственото достоверно обяснение може да се търси само в свръхестествената закрила, с която грузинският народ се ползва в историята. На периферията на християнския свят, при суровите природни условия на Кавказ, обкръжени от врагове, грузинците са синоним на православни християни. Това се признава и от иноверци като османския пътешественик Евлия Челеби през ХVІІ век, който отбелязва, че грузинците особено се гордеят с вярата си.

Но църковната история на Грузия има не само светли страни. В нея се откриват и остатъци от езичество, и суеверия, и невежество, и периоди на отпадане от вярата, когато аристократи и интелигенти нерядко се приспособяват към източните завоеватели или римокатолическата пропаганда.

Грузинската църква е единствената в света, която е основана от жена – св. Нино, през ІV в. Тя е независима до 1801 г., когато е принудена да стане екзархия на Руската църква. През 1917 г. използва преломните събития, за да обяви автокефалия. Московската патриаршия посреща този ход враждебно и между двете църкви се установява схизма. Когато Сталин променя радикално отношението си към православието през 1943 г., Руската и Грузинската църква се помиряват.

Настъпването на демокрацията в Грузия през 1991 г. не само нормализира състоянието на Грузинската църква, но я превръща в духовен стожер и коректив на обществения живот. На практика национализъм и православие са тъждествени понятия в Грузия. Църквата мъдро отказва да се ангажира с борбите между президента Звиад Гамсахурдиа и заелия неговия пост Едуард Шеварнадзе през 1991-1992 г. Шеварнадзе приема кръщение и участва активно в набирането на средства за строежа на катедралата “Св. Троица” в Тбилиси. Когато той на свой ред е свален от безкръвната революция в Грузия в края на 2003 г., католикосът Илия ІІ, който е депутат, нарочно не присъства в Народното събрание. Той призовава народа към спокойствие и миролюбие, без да вземе страна в двубоя между Шеварнадзе и неговия съперник Михаил Саакашвили, бивш министър на правосъдието, учил в САЩ.

Разцветът на Грузинската църква в най-ново време се доказва от броя на епархиите и архиереите, които от 5 през 1972 г. нарастват на 29 през 2003 г. Рязко се увеличава и броят на манастирите. През 1995 г. в Грузия има вече 10 мъжки и 7 женски обители. Църквата разполага с две духовни академии в Тбилиси и Кутаиси, четири духовни семинарии, една гимназия, неделни училища. Църквата е патрон и на Гелатската академия на науките. Броят на студентите богослови през 2000 г. е 687 души, което е забележителен брой за народ с численост четири милиона души. Църквата навлиза в училищата, болниците, казармите, затворите, приютите. Благовестието на Евангелието се разпространява чрез многобройни периодични издания и радиостанция “Иверия” (от 2000 г.). Сред грузинците се засилва и масовата религиозност с всички присъщи й явления, за което говори и големият брой “явявания” на Св. Богородица, чудеса и пр. В края на 2003 г. е сменено и държавното знаме, като е възприет средновековният грузински флаг. Той представлява т. нар. йерусалимски кръст на бял фон, фланкиран от четири по-малки кръста.

Поради засилената старостилна пропаганда, подкрепяна от разколнически църкви в България и Гърция, в Грузинската църква назрява конфликт. През 1996-1997 г. игумените на пет манастира поставят ултиматум пред патриарх Илия ІІ и Св. Синод, че ще напуснат църквата, ако тя не излезе от всички икуменически организации. За да предотврати разкол, Грузинската църква предприема тази радикална стъпка на 20 май 1997 г. Тя става втората православна църква в света след Йерусалимската, която скъсва с икуменизма (третата е Българската). В същото време разколниците, които са отлъчени, продължават дейността си. Този факт показва, че истинските им цели нямат нищо общо с вярата. В Южна Осетия е основан т.нар. Синод на противостоящите, подчинен на гръцкия разколнически синод на митрополит Киприан.

През 2002 г. отношенията между църквата и държавата са издигнати на качествено ново равнище. На 30 март грузинският парламент гласува промяна на Конституцията, според която между двете национални институции се сключва конкордат. Той е официално подписан на 14 октомври с.г. в катедралата “Светицховели” от католикоса Илия ІІ и президента Шеварнадзе. Според конкордата държавата се задължава да възмезди частично огромните материални загуби, нанесени на църквата през съветския период между 1921 и 1990 г. Всички храмове се връщат на църквата, а въпросът за земите й се решава от комисия. Църквата няма да плаща данъци, духовниците се освобождават от военна служба, тайната на изповедта става неприкосновена, църковният брак се признава от държавата, 12-те Господски празници стават официални и неработни. Грузинският народ посреща конкордата с възторг. След “кадифената революция” в края на 2003 г. някои кръгове поставят въпроса за отмяната на този договор като едва ли не лична инициатива на сваления диктатор Шеварнадзе.

Трябва да се признае, че от една страна конкордатът е забележително постижение за Грузинската църква и възкресява “симфонията” между държава и църква във Византия. Но от друга страна днес условията в света са коренно променени в сравнение със Средновековието и подобна симбиоза крие опасност от провал, както е известно от историята на Руската църква.

По покана на грузинския президент и със съгласието на патриарха папа Йоан Павел ІІ извършва официално посещение в страната на 8-9 ноември 1999 г. Мнозинството духовници и вярващи реагират възмутено на визитата. На 16 септември 2003 г. грузинският католикос-патриарх Илия ІІ оповестява декларация и порицава правителството, което зад гърба на църквата иска да сключи споразумение с Ватикана по време на визитата на архиепископ Жан-Луи Торан в Тбилиси от 18 до 20 с.м. Целта на спогодбата е да даде юридически статут на 50 000-те римокатолици в Грузия, който да е равен с този на православните. След три дни няколко хиляди студенти блокират улиците около парламента и заставят властите да се откажат от подписването на споразумението за голямо огорчение на папата. В разгара на спора в Тбилиси пристига Цариградският патриарх Вартоломей І, за да подкрепи явно каузата на православието.

Възползвани от демократичните промени след 1991 г., редица протестантски общности засилват дейността си или навлизат за първи път в страната. Тъй като не е приет закон за вероизповеданията, те не са регистрирани и нямат статут на юридически личности. Грузинците, които изпитват исторически комплекс към чужденците като завоеватели, започват упорита борба с тях. През последните години в Грузия са извършени над 700 нападения срещу църкви и офиси на различни религиозни малцинства като йеховистите, баптистите, петдесетниците, римокатолиците и някои православни разколници.

Една от старокалендарните епархии в Грузия – Глданската, се възглавява от отлъчения свещеник Василий Мкалашвили, който е подчинен на гръцкия митрополит на Оропос и Фили Киприан и построява пет църкви. Неговите фанатични последователи се наричат “василисти” и наброяват над хиляда души, някои от които са доста богати. От 1999 г. той и неговите последователи започват своите изстъпления срещу събранията на протестантски секти, римокатолици и други православни разколници. Властите си затварят очите или открито им симпатизират. През декември 2002 г. щурмоваците на Мкалашвили задържат камион с четири тона литература на Свидетелите на Йехова и я унищожават. След като в. “Резонанс” помества статия в подкрепа на сектите, металната врата на редакцията е заварена с оксижен и журналистите са предупредени, че следващия път сградата на “сатанинската редакция” ще бъде запалена. Мкалашвили дълго време се укрива в нелегалност. От време на време той се появява внезапно по телевизията, анатемосва враговете си и заплашва, че ако бъде заловен, Грузия ще бъде разрушена от опустошително земетресение. След многобройни протести на Съвета на Европа, САЩ и пр. в началото на юни 2003 г. Мкалашвили е осъден задочно на три месеца “предварителен арест”. В Грузия се разпространяват видеофилми на погромите на Мкалашвили срещу разни секти.

На 12 март 2004 г. полицията напада негово богослужение в предградие на Тбилиси и успява да го арестува, като малтретира над 30 старостилци. Протестантите, които наброяват над 60 000 души в страната, завеждат съдебно дело срещу Мкалашвили и шестима негови последователи, като в обвиненията срещу него цитират 80 случая на погроми, нанасяне на побой и изгаряне на книги. Процесът се отлага осем пъти. Отправените му обвинения са свързани с нарушаване на религиозните права на гражданите, повреждане на имущество и организиране на масови безредици (чл. 155, 187 и 225 от Углавния кодекс на Република Грузия). На 31 януари 2005 г. свещ. Василий Мкалашвили получава минималната присъда, предвидена от закона – шест години затвор. Помощникът му Петре Иванидзе получава четиригодишна присъда. Двамата обжалват. Прави впечатление, че йеховистите и баптистите се отказват в съда.от исковете си към зилотите и даже им прощават.

Редица баптисти, петдесетници, лутерани, мюсюлмани и свидетели на Йехова се оплакват, че вносът на религиозна литература, включително Библии, на практика е невъзможен. Грузинската патриаршия е сключила негласен договор с митниците, според който подобна книжнина може да влезе в страната само с нейно разрешение.

Когато полага клетва на 25 януари 2004 г., Саакашвили обещава, че ще направи всичко възможно да обедини страната – една задача, която изглежда утопична и дори невъзможна на този етап. Същото се отнася до евентуалното обединение на Грузинската църква. Ако бъде направен опит да бъдат присъединени насила сепаратистките провинции, това неминуемо ще предизвика война и ще засегне пряко руските стратегически интереси. Опитът да се нахлуе в Южна Осетия през август 2008 г. претърпява провал. Саакашвили също заявява, че Грузия не е и не трябва да е арена на руско-американското съперничество. Но е съмнително дали тази малка и бедна страна може да бъде неутрална в света на голямата геополитика и тоталната война срещу тероризма. Що се отнася до политиката на Грузинската църква, тя е принудена да балансира между растящия национализъм и фундаментализъм на нисшия клир и вярващите от една страна и нуждата от международен авторитет от друга страна. Днес такъв авторитет може да се постигне само чрез спазване на религиозните свободи и сътрудничеството с другите църкви и религии.