Манастирът с 365-те параклиса

След град Калони, разположен на едноименния залив, магистралата, идваща от столицата на о. Лесбос – Митилини, се преобразява в първокласен междуградски шосеен път. Подобно на змия той започва да се изкачва нагоре, промушвайки се между планинските възвишения Агриосикос и Скотино. Не много след началото на изкачването, се стига до разклонение, водещо надясно към манастира „Панагия Мирсиниотиса”, а наляво – към манастира „Св. Игнатий – Лимонас” – нашата цел.

Ние сме малка българска поклонническа група, стъпила за първи път на о. Лесбос – острова на св. Рафаил, Николай и Ирина, и на толкова още много знайни и незнайни за нас, православните българи, светци на вселенското православие.

Първата визуална среща с манастира е от височината на пътя. Гледката е неизразима с думи и със сигурност би привлякла творческата мисъл на всеки талантлив пейзажист или фотограф, а за онова, което виждат очите може би най-добре говорят думите на Псалом 94: „Господ е Бог велик и Цар велик…В Негова ръка са дълбочините земни, Негови са и върховете планински; Негово е морето, и Той го е създал…”(Пс.94:3-5).

„Дълбочините земни”, ширнали се пред нас, са просторното поле, дало името си и на манастира – Лимонас (от гръцки „поле”, “ливада”). „Върховете планински” са споменатите възвишения, а морето… Морето е като една гигантска сияеща синя капка, събрана от Бог в залива Калони, за да бъде обиталище на стотици фламинго и други морски птици. Както и да дарява жителите на о. Лесбос с най-важната подправка – солта. В центъра на тази жива природна картина е манастирът, разгърнал се с всичките си външни и вътрешни постройки на площ от двадесет декара.

Игумен архимандрит Никодим Павлопулос го нарича „истинско духовно поле”*, чиито напояващи го води са молитвите на монасите, а растителността – добродетелите им. Около него, приличащи на големи кошери, са построени множество каменни параклиси, всички издигнати от ръцете на о. Никодим, с желанието му техният брой да бъде 365 – за всеки ден от годината…

Първият вход към този „внушително извисяващ се, царствен и уникален манастир” е широка метална порта. През нея поклонниците влизат във външен двор, покрит с естествен сенник от гъсто преплетена мрежа бръшлян. Гъстотата му е толкова голяма, че само на много малко места слънцето успява да прокара лъчите си, при това толкова тънки и слаби, че по никакъв начин те не могат да нарушат живителната прохлада. Без съмнение тя е истинска утеха за достигналите подобно на нас манастира в горещите обедни августовски часове. В края на този просторен сенчест двор е втората порта, през която се влиза в самия манастир.

Като огромна горяща, но неизгаряща къпина (ср. Изх.3:2), разпалвана от силните лъчи на огрялото я от всички страни жарко слънце, пред нас се издига внушителен храм. Под абсидата му извира аязмо, даряващо поклонниците с бистрата си вода. Каменните плочи, с които е покрит двора, тук-там разделени от зелен мъх или трева, съхраняват върху себе си следите на всички подвизавали се тук монаси. Към небето се извисяват кипариси – сякаш естествени проводници, по които молитвите на братята и поклонниците да преминават от земята към подножието на Божия престол (ср. Изх.24:10). По целия двор са разпръснати различни саксии или стари делви с посадени в тях цветя и ниски декоративни храсти, а по външните стени на храма и по фасадите на сградите около него се стелят бръшлян и други увивни растения. Тихо и ненатрапчиво бръмчат пчели. А радостното клокочене на водата в аязменото корито е като похвална Богу песен.

Според устава на манастира, съставен от основателя на манастира св. Игнатий, епископ на Митимна (Моливос)**, в съборния храм могат да влизат само монасите и поклонниците мъже. В по-стари времена е възможно и в самия манастир да не са се допускали жени. Сега обаче те могат да се поклонят и да се помолят в малък параклис при входа, както и да си налеят вода от аязмото. Затова групата ни се разделя, и неколцината мъже тръгваме по пътеката към храма. Още с прекрачването на прага му се намираме „заобиколени от такъв голям облак свидетели” (Евр.12:1) на Христовата вяра. От стените ни гледат изящно изписаните от боговдъхновен иконописец ликове на множество различни светци: „праотци, пророци, апостоли, проповедници, евангелисти, мъченици, изповедници, въздържници” (из Светата литургия). С благостта на бедните духом, придобили неоценимото богатство на царството небесно, на чистите по сърце, видели Бога още в земния си живот, а сега предстоящи пред Него, на миротворците наречени синове Божии (вж. Мат. 5:3,8-9) те без думи ни призовават „да свалим от себе си всякакво бреме и греха, който лесно ни омотава” (Евр.12:1), за да можем не само да запазим (вж. Евр.12:28) дарената ни от докосването до светостта Божия благодат, но да я отнесем със себе си и споделим с близките и приятелите си. С онези, които не могат да дойдат тук, където сме ние, но ни чакат с нетърпение, та чрез нас и те да се осветят и да прославят небесния наш Отец (ср. Мат.5:16).

В края на иконостаса, но срещу входа, е старинният резбован проскинитарий с иконата на св. Игнатий. Изписан е в монашеско одеяние, обърнат леко встрани, държащ в ръцете си свитък – устава на манастира. В горния ляв ъгъл на иконата е изобразен манастирският храм.

Св. Игнатий се родил през 1492 г. в с. Фаранга на о. Лесбос, близо до Калони, в семейството на благочестив свещеник, потомък на известен византийски род. Още като младенец показал какво велико благочестие и какъв избран духовен плод ще бъде сред подвижниците и аскетите на Православната църква. Подобно на св. Николай Мирликийски, в сряда и петък отказвал да приема майчиното мляко. Образование и грамотност получил от баща си, защото по това време турците окончателно били подчинили острова под властта си. Личното му усърдие в тази насока било обаче голямо, и намерило израз в това, че в последствие св. Игнатий се превърнал в един от най-добрите богослови, калиграфи, поети и иконописци на своето време.

Бидейки семеен, бил ръкоположен за свещеник от митрополита на Митимна Матей, който го назначил за ефимерий на родното му село Фаранга. Имал деца, но благият Бог го изпитал в горнилото на личното страдание, и скоро и децата му, и презвитерата Мария прибрал при Себе Си, като живо останало само едно дете – Методий. Заедно с него бъдещият ктитор и епископ се оттеглил в една местност, където имало малка църквица, посветена на Пресвета Богородица. Около нея започнал да изгражда различни постройки, като по този начин поставил основите на манастира „Панагия Мирсиниотиса”.

По-късно заселвайки се в местността Лимонас, пак около една църква, но посветена на св. Архангел Михаил, поставил началото на манастира, носещ сега неговото име. Тази света обител била обаче не само място на усърден монашески живот, но и книжовно средище, където се преписвали, но и се пишели книги. Аскет по душа, за него било неочаквано хиротонисването му през 1530 г. за митрополит на Митимна.

Този неуморен труженик преминал към вечния живот на 75-годишна възраст, бил погребан в неговия първи манастир – „Панагия Мирсиниотиса”.

Вглеждам се внимателно в образа му. Погледът му не е насочен към свитъка, който държи в ръцете си, нито към храма, а минава между тях, излиза от иконата, и преминава през целия вековен живот на манастира, достигайки до наши дни, когато игуменският жезъл е във вещите ръце на о. Никодим.

Когато отново сме всички заедно, мъже и жени, продължаваме поклонничеството си в пределите на този сякаш необятен манастир. Преминавайки покрай някогашният склад за зехтин, в който огромните делви търпеливо чакат да бъдат отново напълнени, влизаме в друг двор, много по–голям от досегашните два – първият с покрива от бръшлян и този с манастирския съборен храм. Няколко малки параклиса са построени и тук, а сред тях и не много голям храм, посветен на св. Никодим Светогорец. Като господари, обхождащи владенията си по двора се разхождат домашни птици. В просторни клетки, подобно на царствени палати обикалят или си почиват пауни. Под маслиновите дървета спят котки и… неколцина възрастни мъже и жени, отпуснати на пейки и столове.

Тяхното присъствие тук ни изненадва, но скоро разбираме, че тази част на манастира е старчески приют. И точно тук при тези сякаш изоставени самотни хора, в малкия храм „Св. Никодим” за тяхна утеха се съхранява безценното духовно съкровище на манастира – честната мироточива глава на св. Игнатий.

Благоуханието от нея изпълва целия храм. То ни привлича към светата глава, събира ни около нея и ни прегръща, а ние, успокоени от тази чудна прегръдка, отправяме молитвите си към светеца. След това с благоговеен страх един по един в пълно мълчание целуваме светинята. Всички ние сме свидетели на велико чудо – неземно благоухание, напълно необяснимо за светската наука, но ясно доказателство за непрестанната Божия грижа за спасението на човешките души по всяко време, и на всяко място.

Колко време сме били в храма наистина не знаем, но на излизане видяхме, че на двора е настъпило раздвижване. Някои от обитателите на приюта са излезли от стаите си, а онези на пейките са се разбудили. Всички са водени от любопитството да видят кой е нарушил обедния им покой. А може би се радват да видят повече и при това нови хора. Едни ни кимат усмихнато с глава, но други… други ни гледат с очи, през които виждаме болката на принудителната самота. Иска ми се да ги утеша, да им кажа да не страдат, защото макар изоставени от деца, внуци и приятели, не са изоставени от Бога. Че те също са Негов „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити…” (1 Петр.2:9), за които Добрият пастир (ср. Йоан 10:11-14) се е погрижил, като ги е прибрал и приютил на това свято място, поверявайки ги на небесната закрила на св. Игнатий, и земната – на игумена и братята на манастира.

Завършваме нашето поклонничество в манастира „Св. Игнатий – Лимонас” с посещение на неговия музей, съхранил в себе си следи не само от манастирската история, а и от църковната история на о. Лесбос. Трудно е да се опише многообразието от експонати: религиозни, исторически, етнографски, даващи заслуженото право този музей да се смята за най-големия на острова. Сред най–интересните от тях е икона, изобразяваща първите стъпки на Младенеца Христос към майка Му Пресвета Богородица. Възможно е създаването на този иконографски сюжет да е провокиран от желанието на иконописеца да направи обобщен образ на цялата втора глава на Светото Евангелие от Лука, разказваща за детските години на Младенеца – от рождението Му по плът до дванадесетата Му година (вж. Лука 2:42 – 52).

Освен нея, не се забравя и един необичаен свещенически фелон, направен от везана китайска копринена покривка, украсена със сцени от живота на китайския императорски двор. Разбира се, ушилите от покривката фелон не са забравили, запазвайки китайския сюжет, да добавят и везани кръстове.
Накрая, преди да напуснем манастира, се срещаме и с игумена о. Никодим. С работен подрасник, бързащ може би да положи основния камък на поредния параклис. На разклона, от който дойдохме се спираме, за да погледнем за последно това духовно поле, без да подозираме, че някой от нас ще имат възможността да се върнат отново в него.

*Цитатите в статията са от книгата „Ιερα Μονη „Αγιου Ιγνατιου – Λειμωνας” на архим. Никодим Павлопулос, игумен на манастира.

**Митимна (или Моливос) е вторият епархийски център на о. Лесбос.