Най-голямата заплаха за Църквата

Източник: сп. Мирна, бр. 7

Секуларизмът е загуба на истинния живот на Църквата, отчуждаване на нейните членове от същинския й дух. Секуларизмът е отхвърляне на църковния етос и нахлуване на светски дух в живота ни.

Необходимо е да подчертаем, че секуларизацията на църковните членове представлява смъртна заплаха. Църквата има няколко врагове, от които най-страшен е секуларизмът, защото унищожава самата й същност. Като благословено Тяло Христово самата Църква естествено не е реално застрашена, но заплахата дебне нейните членове.

Секуларизмът, който е възприемане на плътски начин на живот в Църквата и принизяване на християнския живот и на истинската вяра, е свързан със страстите и не е чудно, че се спотайва в Църквата от началото на нейното същестуване. Още в Едемската градина Адам се опитва да тълкува Божите заповеди рационално. Дори и след Петдесетница някои християни приемат антропоцентричен начин на мислене и живот, поставящ в центъра на вселената не Бога, а човека. Гностиците са откровено доказателство за това.

Секуларизмът започва да се разпространява най-вече след прекратяването на гоненията. Преди това християните вярвали и живеели в истината. Подмяната на християнската вяра и начин на живот започнали, когато християнството станало официална държавна религия. Анахорезата, а по-късно и монашеството се появяват като реакция на осветскостяването на Църквата.

Думата cosmos (свят) има две значения в Библията и в съчиненията на Светите Отци. Според първото cosmos-ът е сътвореното от Бога; цялото Творение. Второто значение се отнася към страстите и всичко, свързано с плътта, изоставена от Светия Дух. В понятието „секуларизъм” е вложено именно второто значение на думата.

Секуларизмът е изкривяване на човешката личност от плътския дух и страстите. За секуларизъм говорим, когато животът ни е проникнат от страсти и неправда и ние пренасяме този начин на живот в Църквата и в богословието. Секуларизмът е отчуждаване на живота от Бога, отдалечаване от общение и единение с Него, пристрастяване към земни дела и незачитане на Божията воля в живота ни. За някои понятието секуларизъм дори е синоним на антропоцентризъм.

Секуларизмът в Църквата

Църквата не е човешка организация, а Богочовешкото Тяло Христово. Тя води към богоуподобяване¹, тоест към святост – крайната цел на човешкото сътворение. Един важен стих от Посланието на св. ап. Павел до Ефесяни изразява смисъла на пастирското служение в Църквата. Апостолът казва: „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф.4:11-13). Според св. Никодим Светогорец в израза „познаването на Сина Божий” апостолът няма предвид познаване на Бога посредством съзерцание на Творението и Светото Писание; нечестивото също може да бъде познато по този начин. Вместо това той говори за свръхестественото познаване на Сина Божий, което се постига чрез свято просветление и прослава и с което са удостоени единствено съвършените – очистените от страстите на плътта и душата. Апостолът иска всички християни да достигнат именно такъв вид познание. Изразът: „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” носи идеята за богоуподобяването.

Присъствието на истинската Църква се доказва от успеха в изцелението на човека. Поученията на светите Отци говорят, че Църквата е духовна лечебница. Тук имаме предвид боледуването на nous-а². Неговото изцеление води до очистване, осветление и богоуподобяване. Целта на Църквата е да излекува този гностичен център, за да може човек да се сдобие с познание за Бога като основа за спасението си. Следователно присъствието на истинската Църква се чувства в резултата от лечението. Ако постави точна диагноза, ако знае метода на лечение и изцели човека – тя е истинската, а не секуларната църква.

Съществуват много примери, че именно Православната Църква пази метода и води до резултат от лечението. Обикновените социални взаимоотношения са такъв пример. В действителност, смущенията в междуличностните отношения са резултат от заболяването на nous-а. Лечението, което включва неговото очистване и осветление, има социални последици. Ето защо всичко свързано с nous-а трябва да бъде обект на изследване от науката социология.

Ние, православните, виждаме преобразяването на обществото като преобразяване на nous-а и в този смисъл сме реалисти. Утопично е всяко желание за преобразяване на обществото посредством търсене на подходяща социална система. Важна е не системата, а начинът на живот. Това не означава, че не приемаме всяко усилие за подобряване на някои лоши социални условия в пост-комунистическите и болни общества, които в по-голямата си част не приемат Божието Слово. Най-ефективен и реалистичен обаче е пътят, който минава през изцеление на nous-а.

Църква, която не лекува човека, а се занимава с други проблеми, е светска.

Можем да кажем, че църквата е светска, когато се мисли като религиозна организация. Има огромна разлика между Църква и религия. Религията говори за някакъв безличен Бог, който обитава небето и управлява света оттам. Човекът, чрез множество обреди трябва да умилостиви Бога, за да влезе в общение с Него. Църквата е Тяло на Христа, който е приел човешка природа и следователно между човек и Бог съществува единство. Разбира се, не можем да отречем, че някои християни в Църквата възприемат Бога от религиозна гледна точка. Това се случва в ранните стадии на духовен живот и е резултат на духовна незрялост, но дори и тогава у мнозина присъства желание и стремеж към духовно израстване и достигане на общение и единение с Бога.

Светската църква не прави нищо повече от това да задоволява т. нар. религиозно чувство на човека. Тя се слави с красивите си церемонии, като пренебрегва цялото целебно богатство на истинската Църква.

Църквата е завладяна от светски дух, когато се разглежда като идеологическо поле, откъсната от живота идеологическа система – изпълнена с абстрактни идеи и идеализъм – нещо характерно за антропоцентричните системи, които се основават на философията и се противопоставят на материализма. Идеите нямат връзка с живота, с човешкото преобразяване. Идеализмът е рожба на човешкия разум и се изразява чрез аргументи и идеи.

Църквата не е идеологическо поле. Тя не просто носи някакви идеи, дори и те да са най-добри и съвършени, които да противопоставя на други. Тя е носител на живота, истинския живот, който е плод на общението на човека с Бога. Св. Григорий Палама казва: „На всяко твърдение се противопоставя друго твърдение. Всеки аргумент има контра-аргумент. Това ясно личи във много философски идеи. Но кой би могъл да се противопостави на истинския живот, на живота, който побеждава смъртта?” Църквата не носи идеи, а живот, който надмогва смъртта.

Погрешно и секуларно е да се противопоставя Църквата на стари или нови идеологии или на съвременните идеологически социално-политически системи. Тя не просто подражава на методите и похватите на някоя социална или философска система. Тя притежава живот, който няма нищо общо с целите на идеалистичните системи. Разбира се, когато Църквата изцелява човека, това води до важни социални промени, но те са следствие, резултат и никога причина или принцип.

Светската църква е завладяна от човешка мисъл и абстрактни идеи.

Църквата е проникната от светски дух, когато се принизява до социална организация, подобна на много други организации в обществото. Често се изказват твърдения, че Църквата е най-висшата национална институция. Тя може да бъде същината на нацията, тъй като националната традиция е неразривно свързана с църковната, а членовете на нацията са едновременно и членове на Църквата. Църквата обаче никога не може да се превърне в институция. Когато една революция затъне в бюрокрация, тя загубва своята ценност и това води до нейния провал. Същото важи и за Църквата – като духовна лечебница, която изцелява човека, тя не може да се разглежда като институция в подкрепа на обществото и подходяща за опитомяване на неговите граждани.

За съжаление мнозина остават слепи за пророческата и освещаваща роля на Църквата, насочена към отделната личност и към човечеството като цяло. Те по-скоро я възприемат като най-обикновен декоративен елемент. Използват я за украса на церемониите си, за да изглеждат по-пищни. Други вярват, че нейното присъствие е необходимо, за да се демонстрира широк обществен консенсус. Както вече подчертах, дори и атеистите не отхвърлят такъв тип църква, но и на тях тя носи само отчаяние. Временно им служи добре, но не след дълго ги обзема тъжно разочарование, защото изпитват необходимост от истинска Църква.

Днес се наблюдава една обща тенденция да се разглежда светската църква като по-потребна на съвременните социални нужди. Свидетели сме и на друга прогресирaща тенденция – да нагаждаме проповедите и църковните учения към тези социални нужди – нуждите на антропоцентрично устроеното общество – от страх да не бъдем отхвърлени. Протестантите, или най-общо западните „църкви”, не могат да устоят на това изкушение и поради това носят много отчаяние на онези, които търсят изцеление от истинската Църква.

Изобщо църква, която разпъва на кръст, вместо да бъде разпъвана, която е заобиколена от славата на света, вместо от славата на Кръста; църква, която се поддава на трите Христови изкушения в пустинята, вместо да ги побеждава, е завладяна от света. Тя е обречена да приюти едно паднало общество и да насърчава неговото падение, да сее разочарование и отчаяние сред търсещите дълбочина и смисъл.

Секуларизмът в богословието

Богословието е Словото за Бога (на гр. theo-logia). Предполага се, че този, който говори за Бога, трябва да Го познава. В Православната Църква се счита, че знанието за Бога не е интелектуално, а духовно, и се постига в общението на човека с Бога. В поученията на св. Григорий Палама виждането на нетварната Светлина пряко се свързва с човешкото богоуподобяване, общението с Бога и познаването Му. Ето защо богословието е съзерцаване на Бога, а богословът е този, който Го съзерцава. Всеки, който говори за Бога дори и рефлективно, може да бъде наречен богослов и затова светите Отци приписват това определение и на философите. От православна гледна точка обаче, богослов е онзи, който е съзрял Божията Слава или поне приема опита на богоуподобените чрез Божията благодат.

В този смисъл богослови са онези, които са „видели” Бога, които са достигнали богоуподобяване и са получили Божественото Откровение.

Св. ап. Павел е такъв богослов. Той се издигнал до третото небе и на няколко пъти описва и разкрива своя свръхсетивен опит. Св. Иоан Златоуст, когато говори за св. ап. Павел и за факта, че в неговите посланията има по-големи тайнства отколкото в Евангелието, казва: „Христос ни изпрати по-важни и неизречени завети чрез св. ап. Павел отколкото чрез самия Себе Си.”

Св. ап. Павел, както сам говори за себе си в трето лице, е грабнат и „отнесен до трето небе.”(2 Кор. 12:2) Нека си припомним тълкуванието на св. Максим Изповедник, според който трите небеса са трите етапа на духовния живот. Първото небе е краят на практическата философия или очистването на сърцето и прогонването на всички помисли от него. Второто небе е естествената теория, а именно познаването на същината на нещата от удостоения по силата на Божията благодат човек или с други думи – непрестанната вътрешна молитва. Третото небе е богословстването, чрез което, по Божията благодат и чрез „грабването” на nous-a, човек постига знание за Божествените Тайнства и тайните на небесното царство. Това е „незнание превъзхождащо знанието”, според едно определение на св. Исак Сирин. Това незнание, отнесено към човешкото знание е истинското познаване на Бога. Следователно богословието е третото небе, което е плод на очистването на сърцето и осветляването на nous-a.

Това е свързано с едно друго учение на св. Максим Изповедник, според което всичко видимо трябва да бъде разпънато на кръст, а всички мисли погребани, за да може Словото да възкръсне в нас, човек да се издигне до съзерцаването и да стане истински богослов. Следователно православното богословие е пряко свързано с аскезата и не може да се разглежда извън нея.

Когато говорим за истинско богословие, необходимо е да си припомним тълкуванието на св. Никита Стетат за рая. Като представител на православната традиция, св. Никита прави изчерпателен анализ на рая като „…голямо поле на практическа философия.” Дървото на познанието е естествената теория, докато дървото на живота е мистическото богословие. Когато nous-ът на човека е пречистен, той може да доближи дървото на познанието и от него да получи дара на богословието. Този път са следвали светите Отци и затова са се доказали като безупречни богослови на Църквата и истински пастири на Божия народ. За разлика от тях еретиците се опитвали и все още се опитват да упражняват богословието по други начини, с нечисти сърца и помисли, а не посредством практическата философия, естествената теория и мистическото богословие. Ето защо се провалили и били отлъчени от Църквата.

Когато богословието се различава от описания от светите Отци духовен опит, то вече не е православно, а светско. Такъв тип богословие се среща на Запад, където Светото Писание се анализира и тълкува от човешкия разум извън правилните предписания, дадени ни от светите Отци.

Типичен пример на светско богословие извън патристичната традиция е така нареченото схоластично богословие, което се развива на Запад между XI и XV век. Наречено е схоластично поради различните школи, които бележат развитието му. Най-характерното за него е, че се осланя твърдо на философията и по-конкретно на тази на Аристотел, опитвайки се рационално да обясни всичко, свързано с Бога.

Светското богословие, като функция на схоластиката, се проявява по различни начини. Един от тях е, когато цялостният метод на богословието се основава на разума и съждението. Разсъждаваме за православната вяра, даваме рационално обяснение на истините на вярата или просто проследяваме историята на богословието. Богословието се разглежда като философия за Бога, пренебрегваща цялостния терапевтичен метод на нашата Църква.

Друг пример за светско богословие е когато то се ограничава до естетиката, и дори само се превръща в естетика. Способни сме да напишем поредица от томове и да се впуснем в безкрайни анализи на православното изкуство, да изучим различните иконографски школи, да утвърдим огромната ценност на византийското изкуство, като същевременно се отнасяме с пренебрежение и високомерие към аскезата и исихасткия метод, които лежат в основата на това изкуство.

Очистването, осветлението и богоуподобяването са в основата на православното църковно изкуство, обряд и тайнства. Секуларизмът в богословието се изразява и в това, че въпреки желанието ни за възраждане на литургичния живот на Църквата, не познаваме и не живеем нейния аскетичен живот. Говорим за непрестанно участие в св. Тайнства, без да свързваме това наше усилие с етапите на духовно съвършенство – очистване, осветление и богоуподобяване; полагаме неимоверни усилия да дадем логическо обяснение на светата Литургия, без да усещаме духа на православното богослужение; искаме да премахнем иконостаса, за да могат миряните да надникнат зад олтара, без да се интересуваме защо е установено неговото съществуване и тайното четене на молитви. Тези явления са свързани със секуларизацията на църковното богословие. Когато е откъснато от исихазма, когато не е аскетично, то се превръща в светско, схоластично, варламистко – дори да си дава вид, че е православно и че се противопоставя на западното.

Секуларизмът в духовното наставничество

Духовното наставничество е неделимо от Църквата и богословието и представлява дейността на Църквата по приобщаването на човека към нейното Тяло, за превръщането му в истински неин член. Това е начинът, по който Църквата води човека към богоуподобяване, което е нейна главна цел. Пастирската грижа е свързана с богословието, защото истинските богослови са и истински пастири, а тези, които водят своите пасоми в православния път, правят това именно като богослови. Истинските пастири на Църквата са богоуподобените – онези, които в една или друга степен черпят от преобразяващата Божия енергия или онези, които приемат богоуподобените и следват тяхното учение. Следователно, човек или е богоуподобен, или приема онези, които вече са такива и с тяхна помощ изпълнява своите пастирски задължения.

Мойсей достигнал богоуподобяване по благодат. Той видял Бога в Неговата слава и се нагърбил с нелеката задача да бъде духовен пастир. Както казва св. Григорий Ниски, преди да му се яви Бог, Мойсей бил дори неспособен да разтърве двама евреи, но след това застанал начело на един труден и безкомпромисен народ. Трябва да отбележим, че Мойсей предал опит си от богоуподобяването на хората чрез своите напътствия и получените от Бога закони.

С подобни примери изобилства целият църковен живот. За св. Григорий Богослов духовното наставничество е най-трудната наука и той неизменно я свързва с богоуподобяването на човека. За тази цел е необходимо преди всичко да бъдат изцелени духовните пастири, за да могат да водят своите духовни чеда към изцеление и богоуподобяване.

Методът на духовно наставничество е залегнал в светите канони на Църквата. Ако ги разглеждаме обаче като формална система от правила, не ще можем да видим тяхното истинско място в нея. Както вече казахме, светите канони са лекарството за изцеление на човека. Ако вникнем внимателно в тях, ще видим, че те предсказват човешката болест, изразяваща се в затъмнение на nous-a и са насочени към неговото изцеление, осветление и богоуподобяване. Според св. Василий Велики има пет степени на покаяние: първата е, когато каещият се плаче и се моли за опрощение от вече въцърковените; при втората той слуша Светото Писание, но напуска Църквата заедно с оглашените; при третата каещият се стои в притвора и по време на св. Литургия се моли коленопреклонно; четвъртата степен е покаянието на вече въцърковените, които се молят заедно с останалите верни, без обаче да приемат св. Причастие; последната степен е приемането на Светите Тяло и Кръв Христови. Тези етапи са пример за това, че всеки грях, който в действителност представлява затъмнение на nous-a, е повторение на първородния грях и отдалечаване от истинския живот. Те показват също, че покаянието всъщност е борбата на човека да стане член на Църквата.

Както вече споменахме, наличието на иконостаса например, трябва да се разглежда в този контекст. Навремето нямало иконостас, а само завеса и службата ставала пред очите на всички, тъй като целият свещен храм бил изпълнен с вярващи, с истински църковни членове. Между притвора и същинския храм обаче, имало действителна преграда. Непокаялите се не можели да влизат в храма или да се молят заедно с вярващите. Съществувала т. нар. група на каещите се, които всъщност били със статут на оглашени. По-късно обаче, вследствие на светския дух, проникнал във вярата, каещите се били поканени в храма, но за сметка на това бил издигнат иконостаса.

Не бива, разбира се, да отдаваме твърде голямо значение на външни детайли, какъвто е иконостасът. Духовното водителство не се състои от външни прояви и няма за цел психологическо успокоение и отпускане, а преди всичко представлява усилие да се очисти сърцето и да се освети nous-a.

За съжаление можем да говорим за секуларизъм и в духовното наставничество. Правят се опити да се използват методите на съвременната психология наред със същинските методи на духовно водителство. Някои използват постиженията на психологията, за да помагат на хората. Няма нищо лошо човек да познава тези методи. Но единствено този, който познава и по Божия благодат контролира страстите в самия себе си, който изучава Светото Писание и светите Отци и който е напътстван от богоуподобен духовен старец, може реално да опознае другия, тъй като в основата си проблемите на всички хора са еднакви. Да се прилагат методите на съвременната психология е светски подход в духовното наставничество и е доста вредно.

Вредно е, когато се пренебрегва цялостния аскетичен и исихастки метод на Църквата. Пренебрегва се исихастката традиция, заложена в аскетичните писания, като например Лествицата на св. Иоан Лествичник. Жалко е да се отхвърля здравата традиция на Църквата, насочена не към психоанализа, а към психосинтез, когато разпаднатата от страстите психика на човека боледува от шизофрения.

Вредно е също всяко антропоцентрично схващане, че здравето на човека може да бъде върнато посредством изслушване и говорене. Човешката душа, създадена от Бога, за да достигне богоуподобяване, не може да бъде успокоена от морализаторски съвети или от милостива външна подкрепа. Болестта се корени в nous-a. Тя не е резултат от потиснат или травматичен опит от миналото, а от затъмнението и убиването на nous-a. Неговото лечение и осветление не може да стане чрез антропоцентрични методи, съвети и психоанализа.

Използването на методите на съвременната психология създава такива проблеми, че на Запад тя се смята за провал. Мнозина са стигнали до извода,че тя не може да лекува ефективно. В резултат на това се наблюдават две явления. Първото е създаването на анти-психиатрия, която се противопоставя на класическата психиатрия, тъй като отчита, че тя е на погрешен път в диагностицирането на болестта. Нейни представители твърдят, че класическата психиатрия представлява форма на социално насилие върху човека. Второто явление е нарастващото съзнание на самите психиатри за провала на тяхната наука, което ги кара да се пренасочат към неврологията, заради убеждението, че повечето проблеми идват от нервната система, чийто център е мозъка. Счита се, че някои психологични отклонения като видения, халюцинации и др., са породени от заболяване на мозъчните центрове.

Църквата е скъпоценният бисер на света, изворът на милосърдие на човечеството. Когато обаче този бисер е потъмнен от светски дух, когато християните като членове на Църквата, вместо да принадлежат на тази скъпоценност, вместо да станат светлината на света, са обладани от страстите на света и се слеят с него, те стават жертва на секуларизма. Секуларизмът не довежда човека до богоуподобяване, а представлява антропоцентричен поглед върху живота. Необходимо е Църквата да влезе в света, за да го преобрази, а не обратното. Секуларната църква е напълно безсилна и неспособна да промени света.

¹ theosis (гр.) – В Патристиката се употребява още и терминът обожване – Бел. прев.

² nous (гр.) Думата има различни значения в Патристиката. Тя означава или душата, или сърцето, или дори енергията на душата. Nous преди всичко означава зрението на душата, нейната най-пречистена част. Нарича се още ноетична енергия и не се припокрива с разума. Бел. авт.

Превод от английски: Мария Спасова