Богородица на смъртния одър

Прочетена е и последната страница от святата книга, чието съдържание от кора до кора излъчва свята невинност и благочестие. Това е онази книга, при вида на която дори и най-суровите критици, обременени с предубеждения и предразсъдъци, мълчаливо се спират и, прочитайки я от начало докрай, си отиват със смекчено сърце и окрилен дух. Затворена е книгата, чиито първи думи са: „В еврейското градче Назарет живеели бездетните благочестиви старци Йоаким и неговата жена Анна…”.

Колко светли са първите страници на тази история – озарени от меката и тиха руменина на залеза, изпращащ слънцето, за да изгрее отново след нощта от Изток. Кого няма да зарадва щастието на тези вече стари хора, посетило ги едва при прощаването им със света, за да добави капка мед в техния отровен от скръбта живот?!

С неизказано, райско веселие били изпълнени старческите души на Йоаким и Анна, когато гледали своята малка дъщеря, влизаща в Божия храм, придружена от своите дружки и срещаща там скромен, но тържествен прием. Радостта на тези благочестиви души била толкова чиста и съвършена, че родителите дори не подозирали, че това е първото и последно радостно събитие за тяхната изпросена със сълзи рожба. Младата Мария рано останала сираче, без баща и майка. Заради благочестието им Бог пощадил Йоаким и Анна да не доживеят да видят непрекъснатия низ от беди и страдания, през които трябвало да премине тяхното чедо, за да придобие награда – наистина, велика и непостижима за другите, а именно, че тяхната дъщеря ще се нарече Майка на Сина Божий.

Йоаким и Анна се преставили в Господа, утешавайки се с това, че са оставили своето чедо под покрова на храма, под Божията закрила. Тогава кой би могъл да предскаже така неспокойния живот на тази Девица, която прекарала цялото си детство в църквата – в мир, пост и молитва? И въпреки това бурите на житейското море безпощадно терзаели това сираче, увличали я в неведоми земи, стремително я хвърляли от въодушевление в страх и обратно. За нежната девическа душа бил достатъчен и един потрес от внезапното ангелско благовестие за великата Божия милост, която била определила тази Дева да роди Спасителя на света.

Но за Мария били приготвени и много по-тежки изпитания, които можели да сломят и най-силните духом, да съкрушат и най-голямото мъжество. След първата майчина усмивка, която отправила към Своето Чедо, развеселило душата й, измъчена от тревогата и трудния преход в нощната тъмнина под дъжда, тя трябвало веднага да бяга презглава (от Палестина в Египет), за да спаси това свое скъпо и най-велико Чедо. Именно така, защото цар Ирод се страхувал от нейния Младенец, лежащ върху сламата, и човешката завист лишавала Сина Божий от всякакъв покой дори и в пещерата, в това скромно пристанище.

Обзета от страх и трепет, тя бягала по палестинските равнини, притискайки до гърдите си Детето, ден и нощ неуморно бягала по гори и пустини, бягала без път и пътека, само за да Го спаси от меча на царските палачи. Но тя не трепнала и не отпаднала духом по пътя, не изнемогнала от тревогите и умората, ободрявайки се с мисълта за това, че Господ Бог е и че в Неговата ръка са планинските върхове, и земните долини (ср.: Пс. 49:1; 45:3-4), защото още от ранна младост била вложила в душата си поучението на премъдрия проповедник: „И помни твоя Създател през дните на младостта си, докле не са дошли тежки дни и не са настанали години, за които ще казваш: „няма за мене наслада в тях” (Екл. 12:1).

Тя претърпявала всичко това с вяра в Бога, дори не подозирайки, че името Божия майка ще й донесе повече скръб, отколкото радост. А и можела ли е да мисли иначе след толкова великолепните предизвестия на архангел Гавриил? Можело ли изобщо да дойде на ум на някого, че хората ще посрещнат така враждебно небесния Пратеник и свой Спасител?

Нали дори тогава, когато славата на нейния Син започнала да се носи из целия свят, тежките предчувствия и грижи не напускали майчината й душа. Тя постоянно придружавала Иисус, следвайки Го отдалече, в тълпите любопитен народ, гледала Го с тревога и попивала Неговите думи, но не се решавала да се приближи към Него, страхувайки се да не Му досади. Тя знаела за неговата безгранична любов към всички хора, била слушала Неговите думи: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват” (Лук. 8:21).

Той вече не принадлежал само на нея, ставайки Извор на жива вода за целия свят, но въпреки това Той на никого не бил така скъп, както на майчиното сърце. В това необозримо множество народ, който следвал Иисус по петите по цяла Палестина и възторжено Го приветствал, едни сияещи очи винаги Го гледали внимателно и напрегнато, едни уста непрестанно повтаряли Неговите свети слова и тихо възнасяли молитви за Него. Това била Неговата майка.

А Иисус уверено вървял напред, не обръщайки внимание на глухата ярост на грешниците, повдигаща се срещу Него. Нищо не Го смущавало и плашело. Той винаги бил еднакво величествен и решителен – както на Елеонската планина, при влизането в Йерусалим и в други тържествени минути, така и на последната вечеря при прощаването с учениците преди шествието към Голгота. И само едно внимателно ухо чувало скърцането със зъби против Иисус, само една душа предвиждала намеренията на безбожниците, които „се нахвърлят върху душата на праведника и осъждат невинна кръв” (Пс. 93:21), и сърцето й всеки ден се изпълвало със страх от това, което чувала и предчувствала. Това била Неговата майка.

Искало й се да Му разкаже за всичко, което достигало до ушите й, което говорели хората за Него и което Му подготвят – за да бъде още по-внимателен и предпазлив, макар и да знаела, че Той знае всичко много по-добре. Тя горяла от желание поне в часовете на нощния покой, далеч от светската суета, да размени думи с Него, притискайки към себе си уморената Му глава. Но и през нощите Той нямал отдих, наставлявайки Своите ученици и подготвяйки ги за предстоящите подвизи. Това нейно желание не било съдено да се сбъдне, и тя прекарвала и нощите без своя Син, гледайки с насълзени очи звездното небе и отправяйки към него утешителните думи на цар Давид: „Кога се умножават моите скърби в сърцето ми, Твоите утешения услаждат душата ми” (Пс. 93:19).

Но всички тези душевни преживявания, всички грижи и скърби, цялата злоба и ненавист на хората, която трябвало да претърпи Мария за своя Син – всичко това било нищо в сравнение с онзи страшен удар, който се подготвял както против Иисус, така и против нейната душа. Със собствените си очи тя виждала своя Син вързан, оплюван и окървавен, с трънен венец на главата и слушала адските викове: „Разпни Го, разпни!”. Тя Го следвала и до Голгота, виждала как изнемогва и пада под кръста, събирала капките от Неговата кръв, паднали в праха. До слуха й достигали и звуковете от гвоздеите, които се забивали в Неговите ръце, прегръщали я някога, виждала Го на кръста, гол и обезобразен, претърпял ужасни мъчения, обливащ се в пот и разделящ се и с последните Си сили.

О, ако тя можеше поне да падне в кървящите Му нозе, да ги прегърне и целуне! Но и това било невъзможно за бедната майка. О, майки, които скърбите за своите болни синове, спомнете си за Мария, страдаща под кръста, на който нейният Син претърпявал ужасни мъчения! Спомнете си и укрепете сърцата си с това, с което и тя ободрявала себе си: надеждата на Божията милост!

Но и в най-големи мъки, преди да предаде духа Си на Своя Отец, Христос си спомнил за някого и погледнал надолу към земята. Потърсил с очи Своята майка и я видял съкрушена и изнемогнала. Ясно съзнавайки още един Свой дълг по отношение на нея, Той погледнал към Своя най-любим ученик, Йоан, и казал на Пресветата Богородица: Жено, ето син Ти.

Христовите ученици се разпръснали по целия свят, за да учат и да спасяват човешкия род. Оставили родните си домове и семействата си, и посветили всичките си сили на проповедта на учението на Спасителя. Те вече не били така боязливи, както в онази нощ, когато Иисус бил хванат, а станали безстрашни и могъщи духовни исполини, пренебрегващи всяка опасност.

Докато били в Палестина, с тях общувала и света Дева Мария, помагайки им в утвърждаването на заповедите на Спасителя, насърчавайки ги във всяко добро и ободрявайки ги. Но когато учениците се отдалечили от Палестина и отишли в далечни, чужди и неизвестни краища на света, тя останала в дома на Йоан.

Божията майка не губела времето Си напразно, а употребявала всяка минута за полза на човешкия род, на същия човешки род, който разпнал нейния невинен Син! Посвещавала своите трудове и грижи на страдащите в болниците и тъмниците, утешавала, учела и наставлявала всеки, който имал нужда от подкрепа или съвет. Живеела строго по заповедите на своя Син и затова можела да утолява и скърбите на другите. Била извор на целителна прохлада, черпейки от който, всеки чувствал свежест и облекчение и се укрепявал с небесна любов. Добрите дела, на които се посветила, изпълвали душата й с велико блаженство и утешение, което било въздаяние за всички понесени преди това беди и страдания. Защото едва след като Нейният Син възкръснал, се отворили очите й за ставащото и се появила надежда.

Но ето, дошло време и Мария да затвори очи и да предаде духа си на Бога. Това станало в мир и тишина. Нейната смърт не предизвикала никаква суматоха и безпокойство. Палестина, която била свидетелка на толкова удивителни и бурни събития, и развълнувана от внезапността и неочакваността на станалото, се умирила и безметежно преминавала своя всекидневен живот, и само рядко се вглеждала в своето покрито със слава и мрак лице в огледалото на близкото минало. Светът бърза по своите делнични, обичайни дела.

Пресвета Богородица почива на одъра. А светът дори и не чувства никаква промяна, не разбира, че от него си е отишла най-богоугодната Жена. Светът винаги е един и същ: с празната мълва и дребните грижи за телесните нужди той отнема светостта и на най-тържествените моменти в историята на човечеството. Докато най-великите борци за неговото щастие са умирали в мъки, той спокойно, с нестихваща глъчка от множество гласове се е стремял към хляба. Ето и сега, когато великата Благодетелка на човеците лежи на смъртния одър, уличният шум и многогласие не спират нито за минута.

Но когато я понесат към мястото на нейното упокоение, когато апостолите запеят погребални песнопения, в душата на този свят ще възкръснат ярки спомени за великия Учител на любовта и за Неговата кротка и величествена Майка. И ще се намерят, задължително ще се намерят такива, които ще се присъединят към апостолите и с топла сълза ще оросят гроба на примерната назарянка, и ще устроят своя живот и дела според Евангелието на нейния Син. Изведнъж, за един миг, светът ще забрави за своите грижи и ще възстанови в паметта си целия живот на тази Жена, имаща силна вяра – и сам ще се убеди в това, че името Господне е като „яка кула: побегне ли в нея праведник, в безопасност е” (Притч. 18:11).

В дома на апостол Йоан цари тишина и покой. Нищо не нарушава тази благоговейна атмосфера. Неголямата скромна стая е осветена от два реда светилници, разположени около смъртния одър. Бихме могли да си помислим, че в стаята няма никого, въпреки че всъщност в нея в тази минута е събрано почти цялото Христово воинство. Тук са Неговите апостоли, току-що пристигнали от всички краища на света, за да изпратят Майката на Учителя до нейната вечна обител.

Те стоят с преклонени глави около одъра на упокоилата се Богородица. На лицето й сияе отпечатък на благост и някакво тайнствено щастие, свидетелстващо за отсъствието на всякаква скръб, както и последното „Прощавайте!”, преизпълнено с милосърдие и снизхождение към този свят, оказал толкова малко съчувствие, гостоприемство и любов към нея и към нейния Син. I www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева