Любиш ли ме, Петре?

проф. Владета Йеротич

В Йоановото Евангелие (21:15-19) Иисус три пъти пита апостол Петър (Симон Йонин) дали Го обича повече, отколкото другите. Петър Му отговаря два пъти с едни и същи думи: Да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам, а третия път се натъжава и Му отговаря: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Тъй като това било вече третото явяване на възкръсналия и прославен Иисус Христос на учениците, Той предсказва на Петър какво трябва да направи за Него през останалото време на своя живот с думите: Паси Моите агънца, предупреждавайки Петър, него и всички бъдещи Христови апостоли чак до наши дни със съдбовното послание: Когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш.

Всички хора, които вярват в Бога, кръстени са и венчани в църква, които посещават богослуженията, изповядват се и се причастяват – всички те мислят, че са Христови ученици, че обичат Иисус Христос и че Той ги обича. А дали наистина е така? Ако е така, трябва да бъдем сигурни, че Господ през времето на нашия живот поне три пъти ще ни постави същия въпрос, който е поставил на Петър в навечерието на неговото изпращане на страдание. Първия път на Иисусовия въпрос: Любиш ли ме, Петре? отговаряме в младостта си, когато този въпрос ни поставят нашите родители, девойката или младежът, които мислим, че обичаме или от които очакваме да бъдем обичани повече от другите. Нашата професия също ни задава Иисусовия въпрос: ти, дърводелецо, лекарю, учителю и свещенико, обичаш ли ме така, че да си готов да посветиш на Мене, Който бях и оставам и дърводелец, и лекар, и учител, и свещеник за всички хора, своя живот, обичайки ме повече от другите?

Различни са отговорите на този индиректен Иисусов въпрос в нашата младост. Ако сме били поне малко несебично обичани от нашите родители в ранната младост, няма да ни бъде толкова трудно да отговорим положително на първото Иисусово призоваване, може би дори разпознавайки зад въпроса за любовта, който ни е отправен от нашето близко обкръжение, божественото Иисусово призоваване. Ставайки и самите ние добри родители, верни съпрузи и изтъкнати (може би дори творци) дърводелци, учители, лекари и свещеници, ние, често и без да знаем, ще изпълним първия Христов завет към Петър: Паси агънцата! Ще бъде много по-трудно, но не и невъзможно, да изпълним този завет, ако в детството не сме били обичани достатъчно, което значи, ако сме имали родители, които не са ни желали, родители, които рано са се разделили, лоши родители със слабости, които са ги подтиквали към тежки грехове.

Вторият Христов призив към Петър (и към Петър у всички нас) ни застига в средната възраст, когато вече по-малко можем да правим онова, което желаем, отколкото докато сме били млади и струва ни се, най-свободни. Средната възраст – тя би трябвало да бъде и зрялата възраст на нашето пълнолетие – ни е научила (или не ни е научила достатъчно) да сме по-съзнателни по отношение на своята отговорност пред вече създаденото (успешно или по-малко успешно) семейство и професия. Ако от младостта си сме се учили (и никога не сме се научили достатъчно) на себеотрицание, в средната възраст, доколкото наистина сме се отзовали на първия Христов призив, себеотрицанието ще ни бъде по-лесно и естествено, преди всичко защото знаем защо и в чие Име се отричаме. Вторият Христов призив – ако сме се отзовали на първия – е много по-силно акцентиран, защото сега Той иска от нас още по-голямо отричане от себе си, за да тръгнем след Него.

А какво ще стане с онези, които са пропуснали да чуят първия Иисусов призив, докато са били млади? Бог никога не оставя никого, човекът е този, който оставя, забравя или не търси Бога. Макар и да не е отишъл на лозето на Господа на Неговия призив в осем часа сутринта, ще чуе и втори призив в десет часа. Вероятно ще му бъде по-трудно да влезе в работата и да продължи да работи със същия замах, с който са тръгнали останалите лозари два часа по-рано; и въпреки това, ако е бил искрен, влизайки в лозето, бързо ще привикне към работата, ще навакса изгубеното време, а Господарят на лозето ще му даде, когато работата свърши, същата заплата, каквато и на дошлия по-рано.

Третият призив към Петър, макар и да отеква със същите думи: Любиш ли Ме, Петре? – е още по-силно изразен, това е един почти гръмовен призив към човека в неговата старост. На Божието лозе вече е единадесет часът, работата на всеки лозар поотделно, а и на всички лозари по света бавно се приближава към края, към дванадесетия час според Божия часовник на историята. Не е късно! С третия призив Господарят на лозето още веднъж с разтворени ръце приема и тези, които доста са закъснели. Ако се отзоват на призива, с очистени и покаяли се сърца, те ще бъдат възнаградени по същия начин в дванадесетия час, дори и да са работили само един час.

О, световна несправедливост за всички рационални умове по света, за всички учители на кармата и прераждането, за всички законници и фарисеи на християнството, за всички сухи логици и схоластици по света! О, любов неизмерима, милосърдие непостижимо, о, радост необяснима, излята върху хората от Онзи, Който не може без човека много повече, отколкото човек не може без Него! Някъде хубаво е казано, че човекът е искал да бъде човек без Бога, но Бог не е искал да бъде Бог без човека и затова е станал Човек.

Но третият призив към онзи Петър в нас, който свободно и с любов се е отзовал на първите два призива, е призив към страдание. Доброволното вслушване в Христовия въпрос към Петър в нашата младост и в средната възраст, както и послушанието към него, не е задължително да значи и неизбежно страдание за Христос. Не са малко известните и неизвестни светии, както и изтъкнатите християнски богослови в дългата история на християнството, които не са били нито убивани, нито гонени, нито презирани или подигравани заради откритото и ясно свидетелство за Христос. По-скоро бих ги нарекъл Христови ученици, отколкото апостоли. До тях не е достигнал третият и най-труден Христов призив към Петър: Любиш ли Ме, Петре? – макар че много от тях силно са желаели да чуят третата Христова тръба. Защото този трети Христов призив изисква от нас да бъдем Христови апостоли и приятели, а не само Негови слуги и ученици. От времето на Петър до днес Христовите апостоли винаги са били малко – наистина, винаги достатъчно, за да се запази Христовото Слово в света – а в последните времена те може би ще бъдат толкова, колкото и в началото. Тогава и те ще разтворят ръце така, както ги е разтворил Петър на Кръста. А Кръстът тогава отново ще получи своето истинско значение: човекът, двойно вкоренен по вертикалата на Кръста: с краката в земята, с главата в небето; и по хоризонталата на Кръста, която представлява животът на християните и християнските народи в историята, с ръце, доброволно разтворени и приковани като знак на отричане, на унищожаване на своето „аз”, на жертва на човешката любов към Изкупителя и Спасителя на света.

За още нещо важно ни е предупредил Господ Иисус Христос, когато е изисквал от Петър неговото свидетелство, че наистина Го обича. Христос е напомнил на Петър за неговото отричане – затова и временно го е натъжил заради трикратното му предателство и отричане от Него пред хората. Кой от нас, „християните”, не се е отричал от Христос много хиляди пъти по три? Добре знаем как и защо сме се отричали от Него. Това е било или поради „страх от юдеите”, от силните и безбожниците на този свят, или сме се отричали с дела, думи, мисли, чувства – винаги, когато сме казвали: Господи, Господи, а не сме изпълнявали Неговата Воля; винаги, когато сме минавали край ранен човек на пътя, както всички са минавали край него, с изключение на милосърдния Самарянин; винаги, когато не сме прощавали и обичали. Блаженопочиналият Браничевски епископ Хризостом (Войнович) прекрасно го е казал: „Бог е там, където човек обича, където човек се жертва заради другия, където човек се радва на човека”.

Трикратният Христов призив-въпрос към всички нас е призив към онзи Симон Йонин в нас, който още не е станал Петър: Христос още веднъж, и след две хиляди години, ни призовава да претворим Симон в Петър, в „скала” на вярата, в която ще се разбива злото, в топаз на надеждата за спасение, в здрав съсъд на любовта, която забравя обидите, защото само тогава прощава.

Щастлив е онзи, който може да се нарече Христов ученик, но блажен е онзи, който се е удостоил да стане Христов апостол. Всички хора обаче могат да чуят и ако искат, да послушат Христовия призив към Петър: вървете след Мене. И онези с един, и онези с пет таланта, и онези, които са дошли да работят на Господнята нива в осем часа сутринта, и онези, които са дошли в единадесет.

Обичаш ли Ме, православни сърбине, непрестанно ни пита Господ Иисус Христос от времето на св. Сава до ден днешен. Обичаш ли Ме, православни народе, повече, отколкото тия? Ако наистина обичаш Христос повече, отколкото другите, засвидетелствай това, добродетелен православен човече, паси и пази Моите овци; звънят в ушите и в сърцето ни думите на Този, Който ще бъде с нас до свършека на света.

От „Остават само делата на любовта“ на проф. Владета Йеротич, „Омофор“, 2017, превод: Татяна Филева