Някой, който би ми казал: „Можеш да го направиш“

Идването ми в Чикаго означаваше, че мога да прекарам известно време с Джийни Френч, основателка на Националната коалиция на жените и партньорка в това изследване. Изглежда променена от последния път, когато я видях, най-вече защото е бременна в седмия месец и очаква близнаци. Въпреки това, докато провеждахме пресконференция, бързахме за радиошоу, обядвахме с журналист, присъствахме на прием и се разхождаме по улиците в центъра на Чикаго, енергията ѝ ме оставя без дъх. Продължавам да ѝ напомням, че бременността натоварва сърцето и лекарят ѝ препоръчва да си почива. Тя продължава да ме поправя, че единственото обещание, което му е дала, е да спре да ходи в офиса. Изпреварва ме по претъпканите тротоари на Чикаго, русата ѝ коса се сипе над раменете на сивото ѝ палто и тя върви, сияеща от любов към живота на града.

В четвъртък вечер се отбиваме в център за бременни в предградие на Палатин с гръмкото име „Общност за запазване на човешкото достойнство“¹. Името опровергава възрастта му – PHD е основан през 1970 г., в зората на движението против абортите, когато акцентът е преди всичко върху правата и справедливостта. Днес фокусът е изместен към състраданието и подкрепата. Един модерен съвременен център за бременни би получил името „Жените“, „Любов и грижа“ или „Сърдечен ритъм“. (PHD сега се използва като съкращение на „Помощ за бременните с достойнство“ – „Pregnancy Help with Dignity“.)

Посещавала съм безброй центрове за бременни – от каравана на чакълест път в бедняшкия квартал Уотс до модерен офис в небостъргач, но PHD е най-впечатляващият, който съм виждала. Помещава се в красива тухлена сграда, построена като жилищен дом от началото на XX век. Интериорът е пищен, с дърворезба и врати с панели от оловно стъкло. Толкова много стаи за консултации са разпръснати по двата етажа, че загубих броя им. Всички са декорирани в морскосиньо, кремаво и пепел от рози, с тапети на огромни, кичести цветя. Това е обичайният мотив при обзавеждането на подобни места – почти всеки център за бременни, който съм виждала, е украсен по същия начин. Явно съм пропуснала момента, когато преди няколко години са приемали Закона за вътрешния дизайн на центровете за бременни.

Приземният етаж на центъра е просторен и препълнен с дарения, прилежно подредени стая по стая: мебели за бебета, дрехи за бременни и бебешки дрехи, изпрани, сгънати и подредени на купчинки по размер, пол и сезон. Толкова добре са заредени, че предават част от вещите на други организации – преброих девет големи найлонови чувала, пълни с дрехи, всеки с етикет „Армия на спасението“.

Друга причина за успеха на PHD е техният професионализъм. Докато повечето центрове имат само един или двама платени служители (или изобщо нямат такива), PHD има седем и над сто и петдесет доброволци. Всеки, който извършва консултации, трябва да е професионалист с диплома в областта. Консултантката Лин Шпрехе със забележителна отдаденост се грижи за жените в центъра. Поканила е всички тях да се срещнат с мен тази вечер, и иска преди това да ме поразпита приятелски в ресторанта. („Пеша или с кола?“, пита Лин. „Пеша!“, заявява Джийни.)

След като се връщаме, се настаняваме в стаята за консултации на Лин, а в 19:30 ч. участничките пристигат. Всички се прегръщат. Синди, млада жена със светлоруса коса на опашка, се хвали с годежен пръстен сред радостни поздравления. В началото описвам проекта, след което, под строгия поглед на Лин, каня всяка жена да сподели историята за своя аборт.

След дълга минута мълчание дребничката, добре облечена Сали се престрашава: „Бях изнасилена от мой приятел в навечерието на Нова година. Още тогава бях сигурна, че съм бременна. Направих аборта шест седмици по-късно.

Не беше трудно решение, но беше ужасно решение. Чувствах, че трябва да го направя, за да оцелея. Мислех, че родителите ми никога повече няма да ми проговорят, ако разберат, че съм бременна. Дори вярвах, че баба и дядо в рая ме мразят. Опитах се да го накарам да бъде съпричастен. Трябваше да се ожени за мен, не виждах друг начин. Но той беше такъв кретен. Дойде с мен в клиниката, но аз платих процедурата. След това ме заведе у тях и повече не ми обърна внимание. Лежах кървяща, в ужасни болки, но вместо да ме утеши, той излезе и си купи детска състезателна кола, направи си писта на килима в хола и покани приятелите си да играят!“

Прекъсвам я, за да кажа, че съм чувала за друг случай, когато реакцията на мъжа към аборта е да купи момчешки играчки – може би за да подчертае, че той е детето, не някакъв узурпатор. Сали е изумена.

„Не мога да повярвам, че изтърпях това унижение. Бях съсипана. В клиниката се държаха толкова студено, докторът дори не ми каза името си, но си помислих, че това заслужавам. Чувствах се притисната, сякаш нямах друг избор. Всяка моя стъпка беше по инерция, само за да оцелея. След това се затворих в себе си, цели десет години, с изключение на кризите около годишнината (т.е. тенденцията при жените след аборта да изпитват силна скръб на датата от аборта, на датата, когато бебето е трябвало да се роди, или на датата на зачеването) и отказвах да имам бебе.“

Това беше преди четиринадесет години. Сега имам две дъщери и си мисля какво мога да направя, за да им помогна. Мисля, че най-важното е осъзнаването как тялото ви работи. Не разбрахме много от порастването – нали се сещате, просто ни даваха пакет превръзки и това беше. А ние трябва да научим момичета на динамиката на взаимоотношенията: как да се справят с момчета и да не попадат в подобни ситуации.

Трябва да започнеш от ранна възраст.“

Синди се намесва: „Трябва да научим младите момичета да очакват уважение. Не мога да повярвам, че се оставих да бъда използвана. Момичетата трябва да си върнат властта в тези ситуации“.

„Не забременях заради липса на контрацептиви“ – казва Мария, сдържана латиноамериканка в тъмни дрехи. „Всъщност използвахме презерватив. Бяхме възрастни хора, наближавах тридесетте, бях се върнала в колежа и живеех у дома. Първия път, когато спах с този тип, забременях. Беше катастрофа. Но абортът не беше вариант за мен.

Макар да бях уплашена, част от мен се вълнуваше. Помислих си: „Ако някой би повярвал в мен и би ми помогнал да се справя, това е майка ми“. На път за дома от лекаря спрях и купих детска книжка. Представях си, че тя ще се разстрои отначало, но после ще каже: „Ето какво трябва да направим“ и щяхме да се справим.

Не бях подготвена за това, което последва. Когато казах на мама, тя ме погледна и каза: „Трябва да направиш аборт“. Не можех да повярвам. Бях дълбоко огорчена и разочарована от нея. Казах, че не искам, и тя предложи да се омъжа за него, дори и само за година, и след това евентуално да се разведа.

Чувствах се отвратена – сякаш този цирк щеше да оправи нещата. Той не искаше да се жени. Когато казах, че мисля да задържа бебето, отвърна: „О, не, трябва да напусна университета“. Така че се предадох. Но само ако имаше някой, който да ме насърчи, който да ми помогне да разбера какво наистина искам да направя, и ако имаше начин да се подготвя за финансовите и практическите проблеми, никога нямаше да направя аборт.“

Дойде редът на Либи. Макар да не е на възраст, изглежда опустошена, слаба и изморена. „Не бях в добри отношения със семейството си“ – започва тя. „Страхувах се да им кажа. Майка ми беше алкохоличка и никога не съм я обичала. Така и не ѝ казах. Избягвах баща си дори повече, защото ме биеше. Нямам други близки роднини.

Пол беше първото ми гадже, единственото същество в живота ми, което ме обичаше. Бях обсебена от него и не можах да се откъсна. Когато забременях, отидох в център за бременни, но жената там беше доста груба. Беше стара, с прошарена коса и нито можех да я почувствам близка, нито да ѝ се доверя. Напомняше ми за майка ми. Имах нужда от някой по-млад, някой като мен – имах нужда от сестра, някой, който да премине през всичко заедно с мен. Ако можех да направя план, да си събера багажа и да замина, знаейки, че има на кого да разчитам, щях да го направя.

Толкова много исках да имам нормален живот, нормално семейство. Справях се добре в училище и мечтаех да отида в колеж. Със сигурност ми се искаше да имам друго семейство. Но не исках да се отнасят към мен прекалено майчински. Моята представа за майките не е много добра.

През следващите четири години направих още два аборта. След втория се опитах да се самоубия. За всеки от тях пожелах само местна упойка, исках да съм сигурна, че ще почувствам болката. Не ми пукаше дали е чисто, не ми пукаше дали ще умра на масата. Не ходих на вторичните прегледи, а антибиотиците, които ми даваха, хвърлях в тоалетната. В много отношения пропадах все по-надолу и по-надолу. Не съм религиозна, но във всеки случай имах усещането, че Господ ще ме накаже. След първия аборт казах на Пол: „Няма Бог“.“

Когато отбелязвам колко отчаяна трябва да се е чувствала, се присъединяват и останалите. „Прекалено много неща се случват“, казва Мария. „Всичко се обърква. Бременността се отразява на всяка област от живота ти, дори дрехите си не можеш да носиш. Всеки ден тялото ти се променя, а времето не чака.“

Сали казва: „Мислех си, че мога да взема това решение, да се справя с последиците и никога да не погледна назад. Хората трябва да знаят, че това ще съсипе живота им! Защо не ни слушат, когато казваме, че това е разрушително преживяване, което преобръща живота ти?“.

„Но аз го знаех“, казва Синди. „Бях категорично против абортите; знаех, че са нещо ужасно. Но когато се случи с мен, се почувствах в клопка…“

Тя е най-младата от групата, седи на дивана с кръстосани под себе си крака и попива всичко с поглед. Дрехите ѝ са обърнати наопаки – с рошавите власинки на подплатата прилича на плюшена играчка. „Когато чух за Мрежата за обгрижване (на неомъжени бременни жени – бел. ред.), когато разбрах, че има някой, който може да осигури подслон и училище за бременни жени, се разплаках. От това имах нужда, казва тя. „Бях само на осемнадесет, първи курс в колежа, и нито харесвах, нито уважавах себе си. Никога не съм се наслаждавала на секса, но заради него момчетата ме харесваха. Затова и забременях – защото бях несигурна и ми липсваше самоуважение, а търсех любов и приемане от мъжете.

Имах сериозна връзка с един мъж и когато казах на родителите си, че съм бременна, те предложиха да се оженим. Тогава се усъмних, че е възможно бащата да е някой друг. Пиех доста в колежа. Много се притеснявах да кажа на родителите си, че не съм сигурна кой е бащата, затова просто им заявих, че не искам да се омъжвам. Излъгах ги, че съм получила спонтанен аборт.

Когато се замисля какво е можело да промени решението ми, стигам до извода, че съм имала нужда от място, където да се почувствам приета и в безопасност. Или при някое семейство, или дом с момичета на моята възраст, с които заедно да се справим с това. Дори не знаех, че има места като този център за бременни.“

Споменавам, че според отговорите на проучването ми основната нужда на повечето центрове за бременни е да помогнат на жените да продължат бременността и впоследствие да имат повече възможности за осиновяване. Питам дали планирането на осиновяване би променило нещата за някоя от тях.

„Не!“, казва Синди категорично.

„Може би да“, отвръща Либи. „Никога не съм искала деца. Никога не съм виждала стабилно семейство.“ Либи, която дойде съсипана, се разведри в хода на разговора. Приятно ѝ е да има група, в която да споделя. От време на време на лицето ѝ се появява лека усмивка.

Последната в кръга е Мей, стройна и темпераментна чернокожа жена в яркожълто и бяло. Докато жените, които срещам в тези групи, са като цяло сломени и мъдри, Мей влезе весела, сияеща и готова за разговора. Тя е стюардеса в една авиокомпания, но наскоро е започнала втора работа в центъра на Чикаго, за да надвие „страха си от града“. Мей изглежда силна личност, взела живота си в свои ръце.

Доброто ѝ настроение изглежда още по-необичайно, когато започва разказа си. „Вчера се навърши една година от аборта ми. Бях много влюбена в бащата на бебето и мислех, че и той е влюбен в мен. Бях на път, когато му се обадих от Лас Вегас с новината. Отне му четири дни да ми върне обаждането. Шокът беше огромен. Бях покрусена. Мислех, че ме обича! Беше ми по-трудно да преодолея загубата на любовта си, отколкото аборта.

Позволих му да ме убеди, да ме принуди да направя аборт. Не обстоятелствата ме накараха да го направя. Имах достатъчно пари, кариера и така нататък. Той беше на 43 г. и можеше да си позволи да издържа семейство. Но аз просто се оставих да бъда забъркана в това. Смятам себе си за жертва и за глупачка, бях голямо момиче и трябваше да се справя по-добре.“

Мей е завладяна от болката и скръбта си, гневът ѝ е последван от смях. „Сега мразя всички мъже, те са животни. Никога няма да позволя някой да ме докосне или да ме изнасили отново. Така стоят нещата за мен. Дори самата мисъл за това ме отвращава. Той ме омерзи, този лъжец. Каква игричка само изигра!“

Ярката енергия на Мей контрастира с примирения тон на другите жени. Спомням си поговорката, че депресията е гняв към самия себе си. Другите говореха за това как личният им опит е довел до самоомраза, дори до саморазрушение и мисли за самоубийство. Гневът на Мей е насочен към един-единствен мъж, когото, надявам се, няма да срещне в някоя тъмна уличка.

Питам жените от групата дали абортът е променил начина, по който гледат на бащата на детето или на мъжете като цяло, както очевидно се е случило с Мей.

Мария казва: „Да, бях много разочарована от него. Мислех, че е безхарактерен, но останах с него още две години. Просто не можех да си се представя с другиго. Мислех, че съм…“

Мей възкликва: „Убиец“.

Мария довършва: „Уличница. Не можех да скъсам с него“. Мария поглежда надолу, после казва нещо, което очевидно не е имала намерение да сподели. „Две години по-късно направих втори аборт. Този път отидох сама и използвах фалшиво име. Исках да го направя тайно и възможно най-бързо. Почувствах, че губя здравия си разум.“

Когато бях на масата, лекарят каза: „Бебето е твърде голямо и не мога да го направя. Ще трябва да отидете някъде другаде.“ Избухнах и започнах да крещя. Трябваше да приключа с това сега. Докторът го направи… Бях много объркана. След първия аборт знаех, че имам нужда от помощ и дори отидох да се лекувам. След това настъпи саморазрухата.“

Докато говорим за това как абортът може да разруши самоуважението ни, Джийни припомня прословутия случай на Лорена Бобит, която кастрирала съпруга си с кухненски нож. Джийни беше чула Бобит да разказва в интервю по телевизията как съпругът ѝ веднъж я принудил да направи аборт с думите, че не става за майка. В нощта на инцидента тя влязла в кухнята и видяла ножа на масата. Джийни цитира Бобит: „Помислих си за аборта и взех ножа“.

Из стаята плъзват усмивки и Сали казва: „Каква приятна фантазия“. Примерът с Бобит определено развеселява жените, претърпели аборт. И може би е по-добре, че гневът обикновено се насочва навътре.

Приключваме с няколко въпроса. Либи пита защо никога не е искала деца. Мей пита, изненадващо, защо понякога има желание да отиде до къщата на човека, да го излъже, че използва контрацепция, и да забременее отново нарочно. Питаме Либи и Мария за разликата във вземането на решения между първия и втория аборт. Те подчертават, че е много различно, че вторият аборт е почти предрешен. Всяка си припомня неистовата нужда да преодолее аборта възможно най-скоро. Би било много по-трудно някой да ги откаже от втория аборт, отколкото от първия.

Сали разказва историята за своето изцеление. Мислела, че ще отиде в ада: за католиците абортът е смъртен грях. „Не можех да направя нещо по-лошо от това. Нямаше как заради следващата си грешка да ме пратят в десетия кръг на ада.“ Тя се чувствала неспособна да даде на двете си дъщери духовни съвети, затова посещавала един църковен приют, за да се запознае с другите млади майки и да избере достоен кандидат, на когото да повери духовното наставничество на дъщерите си.

Когато свещеникът призова всеки, който желае, да се изповяда, аз си помислих: „Не и аз. Какъв е смисълът?“. Но за мое изумление просто се изправих и тръгнах напред. Можете да избирате между стол пред свещеника и стол зад него. Помислих си: „Предпочитам да не ме гледа“, но някак си отидох и седнах пред него.

Когато го погледнах и казах: „Направих аборт“, си помислих, че ще бъде ужасѐн. Но вместо това той ме погледна с такава любов. И никога няма да забравя думите му, които наистина започнаха да ме изцеляват: „Когато си била на онази маса, Иисус е бил там с теб“. Сълзите се стичат по бузите на Сали.

Мария казва: „Да, и за мен! Изповядах се в един приют. Най-удивителното беше, че свещеникът беше сериозно болен. Всъщност предстоеше му да влезе в болница със сърдечно заболяване. Но той остана достатъчно дълго, за да чуе изповедта ми. Винаги съм чувствала, че това е специален дар от Бога, че Бог казва: „Ти си специална и независимо от обстоятелствата, аз ще ти дам възможност да получиш опрощение“. В очите на Мария също блестят сълзи, но после се засмива. „Може би имах късмет, че свещеникът беше болен. В противен случай щеше да ме прати в ада!“

Либи поглежда със завист. „Наистина е прекрасно, че сте измолили прошка чрез свещеник. За мен нещата все още не са приключили.“

Накрая задавам обобщаващия въпрос: „От какво имахте нужда, за да задържите детето си?“. Отговорите си приличат.

Мей казва: „Любовта ми ме накара да изгубя доверие в себе си. Ако бях послушала вътрешния си глас и се бях отнесла с уважение към собственото си решение, щях да родя това бебе“.

Мария е съгласна. „Жените имат нужда от любов, подкрепа и практическа информация. Просто надеждата да не умира.“

„Обадих се на гореща линия за бременни – казва Мей – и те се молиха за мен, но това наистина не беше достатъчно. Трябва да е някой, когото познавам и уважавам, някой, който би ми казал: „Можеш да го направиш“. Някой, който да говори с мен, гледайки ме в очите, всеки ден или всяка седмица.“

Либи добавя: „Трябва да насърчаваме жените да дойдат няколко пъти тук за консултация преди да вземат решение.“ „Ако можех да дам съвет – продължава Мария – бих казала: „Вече съм го правила и преди, и е толкова ужасно, че не бих минала по този път отново.“

Вечерта приключва и се сбогуваме, преди групата да се раздели. С Джийни се връщаме до колата ѝ. Нощният въздух е студен и ободряващ. Говорим за очертаващия се модел: центровете за бременни казват, че жените се нуждаят най-много от финансова помощ и подслон, но самите жени почти единодушно изтъкват на първо място емоционалните проблеми и проблемите във взаимоотношенията. Можем да предположим, че вероятно жените, които посещават центрове, вече са сложили в ред своите връзки. Джийни припомня класическата психологическа теория, че „йерархията на нуждите“ се простира от основните потребности на оцеляването до нуждата от емоционална и духовна грижа. Тя казва: „Това е като „Пирамидата на Маслоу“, само че обърната. След като бъдат задоволени емоционалните им нужди, хората са в състояние да обмислят как да посрещнат и своите практически нужди.“

Решаването на емоционалните проблеми и проблемите, свързани с човешките взаимоотношения, е сложна задача. Когато се качваме в колата, питам Джийни дали когато преди година за първи път заговорихме за проекта, е мислела, че ще изглежда по този начин. „Донякъде да“, казва тя, докато намества близнаците зад волана. „Но определено си мислех, че ще е по-лесно.“

Откъс от Истинските избори. Алтернативи на аборта. Да се вслушаме в жените от Фредерика Матюз-Грийн, „Омофор 2022, превод: Персиана Пастухова-Личева

Заглавието е от редакцията