Стрелата на тщеславието

Св. Йоан Златоуст е голям анатом на човешката душа, велик психолог, както всички велики отци. Защо те всички са имали познание за дълбините на човешката душа? Защото те самите били чисти и когато човек се очисти чрез Божията благодат и радост, тогава пред него ясно се разкриват много тайни…

Например той знае защо човек боледува, защо му идва плаче, когато има всичко, защо не се радва на моментите на щастие и благословение, които получава, и най-вече защо Бог отсъства в живота му. Когато човек се отдалечи от Бога, тогава започва да събира плодовете на своето отдалечаване – не се радва на нищо, и не само не се радва, а добавя нови грехове и проблеми към своите пороци и страсти.

„Тщеславието е демон, който има очарователна форма“, казва св. Йоан Златоуст. Всички грешки и страсти на хората са като меда, пък казва о. Теоклит Дионисийски, тълкувайки други по-ранни св. отци. Той казва, че всяка страст първоначално открива пред нас един омайващо красив образ, ние се очароваме от тази страст, но накрая тя оставя в нас горчивина. Това е като меда – ядеш, ядеш мед, но накрая ти остава горчивия вкус. И както казва един старец, сякаш пием вода от извор, бидейки жадни, и в момента, в който пием, заедно с водата поглъщаме малките жабчета, които плуват в нея.

Св. Йоан Златоуст казва, че както демонът се опитва да изкушава монасите, представяйки лицето на някоя жена, за да ги предизвика, така и тщеславието има хубав, съблазнителен образ, но накрая остава човека в много по-лошо състояние.

На друго място той казва, че тщеславието е мания – онзи, който е обзет от нея постоянно иска все повече и повече слава. Тщеславието не е страст, за която от един момент нататък човек може да каже, че се е наситил. Тщеславието постоянно храни човека, превъзнася го душевно. Той си мисли, че се намира на върха, че е центърът на света, че е Алфата и Омегата. Това се случва и засяга всички нас. И при онези, които правят първите си стъпки в духовния живот, и при напредналите. Стрелата на тщеславието преследва всички нас!

Какво всъщност е тщеславието, как се е изменила тази слава, която е била вложена в нас от Самия Бог? Според учението на Църквата славата (т.е. стремежът да управляваме) е вложена в човека от Бога. Това за някого може би ще прозвучи като оксиморон. Възможно ли е славата, тоест желанието да властваме, да управляваме, да бъде вложена от Бога? Разбира се, защото Бог е вложил тази слава, т.е. нуждата да управляваме нашите страсти, нашите движения на сърцето, лошите си помисли, за да бъдем господари на нашия живот и да не ставаме роби на самите себе си. Освен тази слава, Бог е вложил в нас и любовта към Божията слава. С други думи, от момента на Сътворението Бог сътворява човека да обича Божията слава, да прославя Бога, да гледа ангелите, тварите, природата и цялото творение да отнася като слава към Бога и да бъде доволен, да изпитва радост от тази прослава. Човекът обаче е паднал. Падението, както знаем, променило и подменило всичко и покварило и отчуждило човека от божественото. Той вече се отвръща от това, което е обичал първоначално.

Припомнете си, че когато змията, дяволът отишъл да изкушава човека, той започнал да му говори лъжи и да клевети Бога. Към клеветенето, той добавил и внасянето на съмнение в Божията слава. Така онова, на което човекът доскоро се радвал като благословение, а именно да прославя Бога, сега дяволът го подменя и казва: „Не, Бог го прави за Себе Си, защото теб те смята за нищо!“. Човекът започва да прави сравнения и казва: „Защо мен да не ме счита за нещо?Защо и аз да нямам това, което има Той?“. Той започнал да „къса парчета“ от тази Божия слава и вместо да благоугоди на Бога, както казва св. ап. Павел, човек реално започва да угажда на себе си – става самовлюбен, тщеславен, горделив, придобива самомнение. След падението човекът се променя вътрешно. Той възприема върху себе си черти, които не е имал по-рано, губи своето безсмъртие, придобива тленност, вече чувства болка и се стреми да угоди не на Бога, а на себе си. Той става нарцистичен, гледа самовлюбено, непрестанно сравнява другите със себе си. Припомнете си, че когато Бог възложил отговорностите на първите хора, Адам още с първата си грешка бил готов да „продаде“ Ева като казал: „Не аз, а тя ме увлече!“. Като него, и ние днес във всеки момент искаме да избягаме от тежестта на нашата отговорност, вместо да я поемем. Защото нашето тщеславие, самомнение и гордост, както всички страсти, ни заслепяват и веднага сме готови да кажем: „Не аз, всички други са виновни!„. Адам казал това и ние сме наследили този негов навик – нагласата да се оправдаваме.

И така, човекът трябва да господства над себе си, тъй като Бог го е направил господар, за да може да има власт над себе си. Много е важно, че когато човек е управляван от страстите – от тщеславието, самомнението, гордостта, осъждането, въпреки че чувства, че прави това, което иска, всъщност той става роб на своите страсти. Сякаш в него живее господар, който му казва – прави това, прави онова! Често ние имаме лъжливи усещания, главно младите хора, които не са понесли толкова много удари от живота и затова са по-горделиви и самоуверени в своите избори, докато възрастните имат житейски опит и затова са по-смирени, защото животът им е нанесъл повече удари и така ги е смирил.

Веднъж в един автобус се качил духовник, който седнал в един ъгъл, в близост до него една група млади хора започнали да го иронизират, говорели много, но свещеникът не им отговарял. В един момент обаче той станал, хванал най-опърничавия от тях и му казал:
– Може ли да ти кажа нещо?
– Можеш.
– Слушай, ти се държиш по този начин и си казваш: „Правя каквото си искам и никой не ме интересува!„, но ти се вслушваш в някого, вслушваш се в собствения ти Аз, каквото ти каже той, ти си готов да го направиш. Той ти казва: „Върви там!„, и ти веднага му угаждаш… Аз съм по-анархист от тебе!

Младежът го погледнал невярващо и казал:
– Ти си по-анархичен от мене и носиш расо?! Ти си от системата! Аз съм по-анархичен от тебе! Защо ти да си?

– Защото при мен е така – каквото ми каже моят Аз, правя обратното! Казва ми: „Отиди да спиш, изморен си!„, а аз му казвам: „Не, няма да спя, ще отида на бдение!“. Казва ми: „Хапни си нещо вкусно!„, а аз му казвам: „Не, няма, ще постя!„. Следователно кой е по-голям бунтар от нас двамата?

Младият човек свел глава и повече не казал нищо.

Момчето и историята са реални. От тази среща в автобуса минало време и същият този старец и младежът се срещнали на Света гора, в Дафни, където духовникът чакал корабчето с други свои духовни чеда. Докато седял, някой се приближил към него и му казал: „Геронда, благослови!“. Той се обърнал и видял висок монах, който го запитал: „Знаете ли кой съм? Аз съм онзи млад човек, с когото говорихте в автобуса, и вашите думи дадоха плод. Тогава си казах – какъв е този поп, който се противи на себе си, и ми стана ясно колко важно е да не правиш онова, което Аз-ът ти нарежда, а винаги да правиш това, което Бог иска.„.

Затова ние, хората, въпреки че вярваме, че сме свободни далеч от Бога, в действителност сме роби. Затова св. Нектарий казва, че изборът между злото и доброто е една псевдодилема за свободната воля на човека. Свободни сме само когато избираме доброто. Защото, когато избираме злото, тогава ставаме роби, но не на Христос. На друго място св. Нектарий Егински казва, че Христовият роб означава да бъдеш абсолютно свободен, а блажени Августин казва: „Обичай и прави каквото искаш!“. Защото този, който обича Бога, стои в пътя на Божията благодат и Христос му казва какво трябва да прави и какво не.

Говорим за стрелата на тщеславието и стигаме до трите изкушения, които Христос е изпитал. Едно от тях е това на славолюбието, когато дяволът Му показал всички царства на света и тяхната слава и Му казал: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.„. Разбира се, дяволът не предлагал свои неща. (Един последовател на „Свидетели на Йехова“ отишъл при стареца Паисий и по повод този евангелски епизод му казал: „Дяволът би ли дал нещо, което не е негово?!“. А старецът му отвърнал: „Защо, не може ли дяволът да излъже? Толкова е просто…“.) И така, сред изкушенията било и това на тщеславието – дяволът се опитал да изкуши Христос със славата, да Му каже, че това, което има, ще се увеличи. Когато някой става монах, той дава три обета – за девство (целомъдрие), за послушание и за нестяжание, които съответстват на трите изкушения, които били отправени към Христос. Монахът върви по следите на Христос, Учителя, отивайки в пустинята, в усамотени места, там се бори с трите големи изкушения, които измъчват не само монасите, а и всеки човек. Това са изкушението на славолюбието, на сребролюбието и сластолюбието. Но за тях имаме и съответните лекарства: послушание – за славолюбието, нестяжание – за сребролюбието и целомъдрие – за сластолюбието. Това важи не само за монасите, които открито, пред останалия свят, дават тези обети. Нека си припомним, че в миналото бракосъчетанието във Византия се извършвало с въпроси и отговори. Подобно на монашеските пострижения. Това е нещо много сериозно, не гледайте днес, когато всичко е „видео и снимки“. Затова Църквата е издигнала брака до Тайнство и човек трябва да осъзнава смисъла му – не просто да споделяш покрива си с един човек, който довчера не си познавал, а ти самият, твоето тяло и душа, да бъде половината на друг човек. И така, не само монахът дава обет, а и брачният човек, в рамките на семейството. Въпросът с обета за девство, ще кажете, няма обаче как да важи и за брака. Но важи, защото така, както монахът, който се посвещава на Бога, е „сключил“ брак и не трябва да разкъсва тази връзка, така и брачният човек не може да има друга връзка и по никаква причина не може да разкъса нейното единство. В брака обетът за целомъдрие се разбира именно в смисъла, че онзи, който живее в брак, може да има само една връзка.

Въпросът за послушанието също е свързан с темата за тщеславието. Наистина, какво означава да имамe послушание? Не означава ли това „вместване“, „побиране“ (от гръцката дума „σύγχωρω“)? Да се дръпна малко назад, за да се поберем и двамата… Да проявявам послушание означава да разбирам, да проумявам волята на другия. Не означава, че аз съм чорбаджия и ще правя това, което мисля за добре, защото то е правилното! Всички мислим, че нашето е правилно. И затова и се борим за него докрай. На никого от нас не му хрумва, че не е прав. Естествено, от това се пораждат много и ужасни проблеми. Затова и в рамките на семейството, не само на монашеството, се вричаме в послушание. От друга страна, не може всички да бъдат капитани и е добре да осъзнаваме смисъла на екипажа, защото нито капитанът може да управлява сам кораба, нито екипажът може да остане без управление. Трябва да осъзнаваме ролите и служенията в семейството. Главата на нашето тяло е необходима и без нея човек не може да живее, но за да живее, главата се нуждае от тялото. Както главата има нужда от останалото тяло, така и тялото – от главата. Понятието за ролите изобщо не ни понизява в семейството, а ни указва нашата роля.

Тщеславието е, както казват лекарите за някоя болест, като микроб, който има дълбоки корени, които не знаем откъде тръгват, както и не знаем докъде стигат, до каква дълбочина. Нека видим някои симптоми. Отиваме на работа и ме питат за мнението ми. Казвам го, другите също споделят тяхното, и накрая моето не минава. Как аз посрещам това? Огорчавам се, започвам да водя гневен диалог в себе си. Започвам да съдя другите и да ги обвинявам, защото съм стъпил върху лъжлива основа и си мисля, че не съществува възможност мнението на другия да е по-правилно от моето. Това те изпълва с терзания и мъчителни мисли. Тоест онова, което тщеславието поражда в нас, е по-болезнено за самите нас, отколкото за хората, към които се отнася.

Една маскирана форма на тщеславие е т. нар. работохолизъм или перфекционизъм. Това го виждам изключително много в себе си, когато понякога си мисля, че трябва да направим нещо съвършено, или това, което правя е съвършено и т.н. Това е маскиран егоизъм. Кой ми каза, че това, което говоря, е правилно и перфектно? Вдигам моята летва и казвам, че всички трябва да минат оттам и който не мине оттам, значи греши? Откъде накъде? Вместо това нека да съизмервам себе с летвата, поставена от Христос! Да, въпреки че разликата е безкрайна, но да кажа, че аз мисля правилно, а всички други, които не ме следват, грешат, мисля, че това е опасно и поражда много проблеми. Ако в семейството се държим по този начин, тогава отношенията охладняват. Затова е много важно да имаме благост и да даваме на другия – дори когато няма право – да говори, да не го съкрушаваме, като го поставяме в ъгъла… Много е трагично, повярвайте ми, много ме плаши този образ – на затворената врата за петте неразумни девици, на които Христос казва: „Не ви познавам!„. Затова нека ние не изваждаме хора „от сметката“ и нека не казваме: „Ти не знаеш, ти не ставаш!“. Тоест оставяме ги вън и мислим, че „Ние сме!„. И си мислим, че водим духовния живот. Повярвайте ми, Бог много пъти позволява ние, които уж знаем какво е духовен живот, да се поучим от хора, които може и да не стъпват в църква. С това Бог ни казва, че тази духовна сграда тук, ако не стъпва върху смирение и истински духовен живот, е гнила и ще се срути. Ако не си се научил да слушаш и да имаш послушание, ти си без корен.

В Патерика се говори за един старец, който носел вериги и наказвал себе си по този начин. Веднъж до него седнал друг старец, който, като го видял, че носи вериги, си помислил за него, че притежава голяма добродетел. Но за да го изпита и да му помогне духовно, той станал и внезапно му ударил силен шамар. Другият веднага се засегнал и започнал да крещи, да роптае. Тогава неговият събрат му казал: „Жалко за твоите подвизи, заради хората ги носиш, а не за Бога!“. Тази история ни разкрива нещо много сериозно и… страшно – този фалш, който показваме дори в нашата вяра. Изпитвам страх за момента на Второто Пришествие, когато реално в онзи миг ще се окажем пред погледите на всички хора и ако допреди това те са мислели нещо по-различно за нас, тогава всичко ще се открие по страховит начин и ще видят кои реално сме. Това, което сме изградили с гордост, ще се срути по ужасяващ начин. Понякога мисля за това, разтърсвам се и си казвам: „Да пази Господ! Не изобличавай моите дела пред ангелите…“, както пеем в Молебния канон към Света Богородица.

Последиците от тщеславието наистина са страховити и трагични. Не само за нас, за нашия духовен живот, но и за хората около нас. Вятърът на тщеславието – казва св. Йоан Златоуст, разпръсва всички съкровища на добродетелта. Сякаш събираме скъпоценни съкровища, но духва силен вятър и ги разпилява. Мнозина християни, казва светият отец, които мислят, че са пострадали много заради добродетелта, но са гледали към човешката слава и не са вършили всичко за Божията слава, са понесли много загуби в духовния живот.

Духовният ни живот означава постоянно изкачване и слизане. Когато полагаме някакво усилие в духовния си живот, например спазим някой пост, тогава и идва изкушението, което ни казва: „Сега си добър! Сега, когато не яде, си добър! По-добър от другите!“. Духовният живот е непрестанно „вървене по въже“ – никога не можем да кажем, че сме застанали на сигурно място, че сме на твърда земя, а не в кораба, който се клати. Понякога дяволът минава и по заобиколни пътища: някой ти казва нещо лошо, дяволът ти казва: „Отвърни му!„, а ти стискаш зъби и не отвръщаш, и тогава дяволът минава по заобиколния път и ти казва: „Браво! Така правят добрите християни! Сега си много добър!„.

Войната е неумолима, жестока, кървава, но човекът, който води тази борба, не остава сам по пътя – той има Божията благодат и сила.

А тщеславният човек, стига до гибелни резултати и последици. Първата последица е разклащането на връзката ми с Бога. Не приемам Бога за Причина, Благодетел и Начало на всяко добро в живота си, за всеки дар, всеки талант, който имам. Живея с убеждението, че всичко това е изцяло мое, че е моя заслуга… Втората последица е, че освен връзката със Самия Бог, се разклаща и връзката със собствения ми Аз. Много пъти се намирам във война със самия себе си. Имам впечатлението за себе си като за добър човек, а нещо дребно, някаква малка неправда спрямо мен ме кара да се разкъсвам отвътре. Тщеславието не ни помага в себепознанието. Ефикасно лекарство срещу него е смирението, изповедта, отсъствието на срам. Срамът е вид тщеславие. Когато духовникът ни каже нещо и се огорчим, трябва много да внимаваме, защото това е скрит егоизъм. Не ни харесва. Веднъж старецът в манастира ми беше казал нещо, аз се огорчих и тогава той ме запита: „Защо се огорчи сега? Понеже си допуснал грешката, или понеже ти направих забележка?“. Ако е защото си допуснал грешка, това е правилно, здраво огорчение, но ако е защото ти направих забележка, тоест тъй като си станал за резил, тогава егоизмът продължава да работи в теб. Просто е сменил формата си, но продължава да си играе игрички с нас. И трето, тщеславието не ни помага в отношенията с другите. Тщеславният човек трови отношенията си с другите. Смята, че всички гледат към него, но повярвайте ми – хвалбите към тщеславния човек лесно могат да се обърнат в думи срещу него…

В капана на тщеславието лесно падат хора, които водят духовен живот. Затова трябва да сме особено внимателни! Смятаме, че тъй като не сме паднали в тежки грехове, уж сме по-добри от другите, от онези – изтерзаните, които се мъчат със своите страсти, зависимости и т. н. Но повярвайте ми, това е далеч от истината. О. Атанасий Ивиритис някога казваше, че „облажава“ греха. С тези думи той не е имал предвид, че е хубаво човек да падне в грях, за да се покае, но много пъти онзи, който е вкусил от греха, престава да бъде надменен, не смята себе си за по-добър от другите и затова той може с по-голямо смирение да намери Божия път. Старецът не казва – „за да намерите пътя към Бога, вървете да грешите, за да се покаете после„, а ни казва да внимаваме, да пазим с двойна стража. Важно е не само да събираш духовни плодове, а и да ги съхраняваш. Бог от нищо не се гнуси толкова много в духовния живот, казват светите отци, колкото от егоизма.

Един човек отишъл на небето и почукал на портите на рая:

– Кой е? – попитали отвътре.
– Аз.
– Няма място за тебе!

Той отново слязъл долу на земята, където го попитали:

– Ходи ли горе?
– Ходих – отвърнал той.
– И какво ти казаха?
– Казаха ми, че няма място за мене.
– Върви пак.

Той отишъл отново и пак почукал:

– Кой е?
– Аз.

Нищо. Никакъв отговор. Отново се върнал долу и тогава някой го попитал:
– Я ми кажи, когато отидеш горе, какво казваш?
– Хлопам на врата, отвътре ме питат кой съм и казвам, че съм аз.
– Е, благословени човече, Аз-ът влиза ли някога в рая?

Когато отново похлопал на райските врати и го попитали кой е, той казал:
– Никой не е. Един изтерзан човек, най-последният от всички. Такъв съм.
Тогава раят се отворил и го приели вътре.

Важно е да знаем, че без Бога неизбежно ставаме егоцентрични, както казва о. Михаил Кардамакис, и всички други хора стават средства и оръдия за нашето тщеславие. Ако Бог отсъства от моя живот, ако за мен Той не е Владика и Цар на живота ми, тогава моето его заема Неговия трон, тронът на Христос в мене и започва да командва. Ако нямам Христос в мене, Който да ме насочва как трябва да се отнасям към другите, тогава егото ми сяда на трона на моето сърце и то започва да ми нарежда. Този път е много опасен и дано Бог не допусне да вкусим от него, а ако минаваме оттам и получаваме удари и рани по тези пътища, Бог да ни дава сили да ги преминем успешно!

Превод: Константин Константинов