Експанзията на Ватикана

В последно време действията на Ватикана добиват все по-настъпателен характер. За Ватикана втората половина на XIX и две трети от XX век преминават под знака на стремежа на повечето страни в света да освободят всички сфери на обществено-политическия си живот от прякото влияние на религията и църквата. Времената, в които папата е играл роля на политически арбитър, са останали в миналото.

Загубвайки политически престиж и влияние, църквата и папата са принудени да правят големи промени. Успехите на научно-техническата революция във високо развитите страни и внедряването на тези постижения в икономиката се съпровождат с повсеместна криза на католическата църква. Кризата в църквата като институция се проявява преди всичко в съкращаване числеността на вярващите и отказа на част от католическото духовенство от сан и съблюдаване на безбрачие. Негативно се оказва за църквата и осъждането на нейната връзка с диктаторските режими на Мусолини и Хитлер. Както е известно, на 13 март 1933 г. на тайно заседание папа Пий XI (1922-1939) се произнася одобрително за борбата на Хитлер против болшевизма. През юни 1933 г. съвместно пастирско послание на всички немски епископи призовава католиците към сътрудничество с новото правителство. Накрая, как да не си спомним и тези думи на кардинал Фаулхабер, който пише на Хитлер след подписването на конкордата: "Германия е протегнала ръка на папството, най-великата нравствена сила в световната история, и това наистина е велик и благ жест, поставящ на нова степен германския авторитет на Запад, на Изток и в целия свят".

В тези условия Ватикана предприема редица мерки, които трябва да преобърнат започнатите тенденции и да се реваншират за изгубването на някои свои влияния. Повратен момент в този план става 2-я Ватикански събор (1962-1965 г), на който, в условия на обща дискусия, се обсъждат църковните проблеми и се взимат решения, насочени към изход от кризата. При това, крайната цел на нейната сратегия – световно разпространение на католицизма като главна религия на планетата и укрепване на финансовото й положение – остава същата, но тактиката й претърпява някои изменения. В частност тя предвижда откритост на църквата към съвременния свят, пълно обновяване на мисионерската дейност, обръщане от европоцентризма към културата на "третия свят", и накрая – ново разбиране за ролята на миряните в църквата. Особен акцент е направен на повишаване ролята на папата в решение на световните проблеми и политизацията на католическата църква.

Ватикана започва стремително да разширява кръга от държави, с които установява дипломатически отношения. Въвеждат се в практиката визитите на папи (особено на Йоан Павел II) зад граница, техни изказвания от трибуната на ООН и други международни организации. Ватикана постоянно участва във всички крупни международни форуми, в това число и в Съвета по европейска сигурност.

В тази връзка следва да се отбележи, че Ватикана започва твърде активно да използва приемите на светските дипломати, на които по-рано папството не придава значение. Методиката на провеждане на визити на Йоан Павел II е старателно разработена и осигурява необходимия политически и идеологически ефект. Малко са тези политически и обществени деятели в западния свят, които по време на своите задгранични визити имат така уплътнена програма и толкова често се появяват пред масови аудитории.

В същото време, подобни визити изискват немалко финансови разходи (бюджета на Ватикана, например, за 1997 г е: доход – 356,9 милиарда лири, разход – 337,8 милиарда лири). Но ако такива пътувания до чужбина се провеждат, въпреки големите разходи, това означава, че във Ватикана те са считани за рентабилни, полезни и даже необходими.

Забележително се повишава активността в международните работи не само на Ватикана, а и на всички католически сили. Този процес обхваща висшето духовенство на националните църкви и се проявява по-конкретно в превръщане на епископските конференции в САЩ, Германия, Франция, Австрия в разгърнати пастирски послания по въпросите на войната и мира.

Едновременно се предприемат активни усилия за приближаване на самата църква към вярващите, превръщането й в "църква на мирния диалог". Така, по решение на Втория ватикански събор е разрешено да се провежда Богослужение не на латински, а на националните езици. Опростява се самата процедура на Богослужението и то става приблизително два пъти по-кратко. Разрешава се даже да се строят по-семпли католически храмове, във "функционален стил".

С една дума, Ватикана се стреми не само максимално да се приспособи към новите условия, но и активно да влияе на тях.

Ватикана и Америка

При понтификата на Йоан Павел II стават достатъчно сериозни промени в отношенията между светия престол и САЩ. Тяхно начало стават приемите на папата през юни 1980 г на посетилия тогава Рим президент Джими Картър, а след това, през лятото на 1982 г, неговия приемник Роналд Рейгън. В резултат между Вашингтон и Ватикана през 1984 г са установени дипломатически отношения. Оценявайки това събитие, много наблюдатели подчертават, че то е станало важен елемент в стратегията на Йоан Павел II по превръщането на римо-католическата църква в политически фактор от международен мащаб.

От своя страна САЩ също проявява особена заинтересованост в развитието на отношенията си с Ватикана. При тава във Вашингтон изхождат преди всичко от това, че в Рим се намира управлението на всички католически църкви, пуснали корени в много страни на света. Освен това, във Ватикана се стича най-разнообразна информация от многочисленото католическо духовенство. Американските медии писаха, че римската курия може "да снабдява САЩ и други приятелски кръгове с оценки за положението в света, постъпващи от монаси и монахини, свещеници и помощници на църквата, които тя е разположила буквално във всяко ъгълче на земята". В същия дух е и изявлението бившия личен представител на американския президент във Ватикана Ф. Вагнер: "Ватикана има силен дипломатически корпус, способен да добива информация, която не е по нашите възможности да получим." В този дух се изказва и италианската преса, отбелязвайки, че американският посланик е довел със себе си в Рим група "абсолютно предани на Рейгъновата администрация" агенти на американските спецслужби. Те са винаги готови да изцедят от дворците на Ватикана най-важните секрети на католическата дипломация, и ако е необходимо, да оказват въздействие върху определени решения на църквата.

Особено тесните отношения между САЩ и Ватикана си продължават и до сега. След терористичните актове на 11 септември миналата година, президентът Джордж Буш заявява, че "Бог е поверил на Америка страдащото човечество", отбелязвайки поддръжката на Ватикана във "войната с международния тероризъм". Разбира се, трябва да се отбележи, че сближаването на Вашингтон с Ватикана не предизвиква еднозначен възторг в САЩ. Протестантските църкви се опитаха да обжалват решението за установяване на дипломатически отношения чрез съд. Но техният иск беше отклонен с обяснение, че съдът няма правомощия да се намесва във външнополитическите решения на изпълнителната власт.

Сближаването със САЩ е станало за католиците своеобразен "стълб зад гърба", така че закрепването на един участък в тяхната международна дейност се използва за развитие на активността в другите направления.

"Лъжепророците" нямат място в третия свят

За значението, което придава римо-католическата църква в политическите отношения със страните от "третия свят" може да се съди по това, че болшинството й дипломатически представители се намират в страните от тази група. Към това трябва да се прибавят и учрежденията в тези страни и представителствата във вид на апостолически делегации, които нямат дипломатически статут. А в последно време, в близките кръгове около папата се заговори, че следващият папа ще бъде представител на латиноамериканска страна.

Заинтересоваността на Ватикана към отношенията му с "третия свят" се определя преди всичко от демографското развитие: числеността на населението тук се увеличава по-бързо отколкото в другите региони. Азиатските и особено африканските страни се разглеждат като перспективни за внедряване на католицизма. Освен това, тези региони се считат за все още "незаредени" с потребителската идеология, която се оценява като едно от препятствията за укрепване на църквата в западните страни.

През 60-те и 70-те години в Латинска Америка се появяват активно действащи политически групировки с прогресивни възгледи: "Борещи се свещеници на Латинска Америка", "Движение на свещеници в защита на третия свят", "Солидарни християни", "Християни за освобождение" и др. Широко разпространение получава движението "Християни за социализъм", което се заражда в Латинска Америка и бързо преминава в другите континенти.

Подбуждащите мотиви, породили "теологията на освобождението" в Латинска Америка, се проявяват също и в Африка. Там възниква "черна теология", "африканска теология на революцията" и други подобни концепции. Те изразяват стремежа на африканските католици за социална справедливост и политическо разкрепостяване. Привържениците на тези възгледи провеждат няколко международни срещи, в които взимат участие и съмишленици от азиатските страни.

Естествено, това предизвиква недоволство в десните католически среди, които преминават в настъпление срещу тези от развиващите се страни, които се оказват опозиция на ортодоксалния католицизъм. От страна на Ватикана започват гонения на теолозите на освобождението, които Йоан Павел II нарича "лъжепророци". Негативната международна реакция, обаче, принуждава ръководството на църквата да направи някои отстъпки.

Не малко внимание Ватикана отделя и на Азиатско-тихоокеанския регион. По времето на своето папство Йоан Павел II пребивава тук с визити пет пъти. Първото му посещение е през 1981 г, извършвайки престой в Пакистан, след това се отправя към Филипините, на остров Гуам и завършва с посещение в Япония. През 1984 г той посещава Южна Корея, Папуа – Нова Гвинея, Соломоновите острови и Тайланд. През февруари 1986 г той е приет в Индия, а през ноември-декември същата година извършва най-продължителното си пътуване, по време на което посещава шест страни – Бангладеш, Сингапур, Фиджи, Нова Зеландия, Австралия и Сейшелските острови. Във всичките тези страни папата е приет от висши светски и религиозни ръководители, а самите визити са реализация на покани, както по държавна, така и по църковна линия.

Рим и Европа

Европа е най-чувствителното място за Ватикана. Нали именно тук се заражда католицизма и оттук започва неговата експанзия. Сега 40 процента от населението на континента се кръщава по католически обред, а църквата разполага в Европа с най-големия в света контингент на духовенство.

Една от формите за повишаване нивото на политическо присъствие в Европа става разширяването на дипломатическите връзки. Към момента на стъпването на Йоан Павел II (16 октомври 1978 г.) на папския престол Ватикана подържа връзки с почти с всички страни в региона. Остават само няколко страни, с които, основно по исторически причини, такива отношения не съществуват. В числото на тези страни е Великобритания, която формално прекратява своите отношения с папата през 1543 г, когато той отказва да утвърди развода на крал Хенри VIII с Екатерина Арагонска.

По време на Йоан Павел II започва активизация на отношенията между Ватикана и Великобритания. През януари 1982 г официално е обявено, че папският престол и Великобритания желаят да продължат укрепването на дружеските си отношения, по взаимно съгласие вземат решение да преобразуват английската мисия във Ватикана на посолство и да учредят в Лондон папско посолство.

Ватикана възстановява в пълен обем дипломатическите си отношения с трите скандинавски страни – Дания, Норвегия и Швеция, които са прекъснати преди няколко столетия.

Отношенията между Ватикана и Германия винаги са били пропити с особено съдържание. Това се отнася в пълна степен и за съвременността. Йоан Павел II провежда в Германия две визити. Първата – през 1987 г, когато е поставена задача да се определят отношенията към миналото и настоящето и да се привлекат определени кръгове от населението на страната на католическата църква. Официално Ватикана осъжда нацизма. Но въпреки това се помни, че в съществуването си фашистката агресия е вървяла ръка за ръка с католическата експанзия. Най-откровено съюза на Ватикана с фашистите се е проявявал на Балканите. Зверствата на хърватските усташи, устроили истински геноцид, в резултат на който са унищожени повече от 850 хиляди сърби, е една от най-кървавите страници в историята на Ватикана.

И отново на Изток

Историята на католическата експанзия на Изток започва преди хиляда години. След раздялата на западните християни и православната църква (1054 г), Ватикана се стреми с маниакално упорство да подчини на себе си източните християни и техните територии. За това широко използва и открита военна агресия. Първия славянски народ, който папистите успяват насилствено да приведат към католицизма, са поляците.

През цялата си история Ватикана не прекратява своите усилия да приведе към католицизма руския народ. Особено те се активизират през 1917 г, когато във Ватикана решават, че е настъпил благоприятен момент. В Москва е изпратен йезуит Мишел д’Ербини за подготовка на договор, съгласно който за съдействие в укрепването на международното положение на болшевишкото правителство Рим получава правото на безпрепятствено въвличане на православните в уния (съединение на католическото вероучение с православната обредност, фактически нова религия). Но съюз с комунистите не се получава.

Неуспешният опит не задълго охлажда Ватикана. С идването на Хитлер на власт Ватикана решава да използва за своите интереси завоевателната политика на немския фашизъм.

След Втората световна война, десетилетия наред на Ватикана е забранено да води католическа пропаганда на територията на Съветския Съюз. И едва с идването на власт на Михаил Горбачов католицизмът отново се активизира.

През 1998 г започна подготовка за визита на папата, но по редица причини, в това число и на крайно негативното отношение към него от страна на ръководството на Руската православна църква, визитата не се състоя.

В същото време усилено се усвояват други източни страни. За първи обект на това е избрана Румъния (87 процента от населението са православни и около 10 процента – гръко-католици, които живеят предимно в Трансилвания и се явяват етнически унгарци). Това се подпомага от идването в страна на власт на Е. Константинеску, който провъзгласява курс към влизане на Румъния в НАТО и други евро-атлантически структури и остро се нуждае от подръжката на Ватикана. През 1998 г папата прави визита, във време, в което е подчертано съответствието между интересите на румънското ръководство и римо-католическата църква.

Следващата страна, посетена от папата, е Грузия. Нейните ръководители са очаквали скъпия гост, не смущавайки се от факта, че в Грузия практически няма католици. Интересите от тази визита са двустранни, както за Ватикана, така за Тбилиси, не скриващ своята демонстративна ориентация към Запад. В Грузия папата е посрещнат на много високо ниво, даже му предоставят един от столичните площади, за да отслужи меса. Въпреки, категоричното несъгласие на ръководството на Грузинската национална църква, Йоан Павел II служи месата, на която присъстват 15 хиляди души (главно туристи от Полша).

Папата е посрещнат и от някои православно вярващи. Обаче при посещението му в катедралния събор Светицховели става конфуз. Папата решава да използва удобния случай и без разрешение се опитва да проникне в олтара, но пътя е преграден от грузински свещеници. Едва след това следват молби да се разреши на госта да влезе в олтара, на които е даден категоричен отказ. В този смисъл, папата не успява да оскверни със своето присъствие святото място, но той така се е развълнувал, че му става лошо и се налага да се намесят лекарите.

Следващата визита на папата е в Гърция – единствената православна страна, която е член на всички евро-атлантически институции. Поради твърдата позиция на Православната църква там дълго време достъпа за папата е бил затворен. Ватикана се опитвала да надделее над гръцките власти, използвайки своите европейски връзки, но тези опити остават безуспешни. Тогава в Рим измислят хитрия трик с поклонничеството – папата може да иде в Гърция не като глава на римо-католическата църква, а като обикновен поклонник. И така сполучват. На 4 май 2001 г. папата стъпва на гръцка земя. Но за разлика от Румъния и Грузия, тук го очаква много по-сдържан прием. Не само че не му разрешават да отслужи меса и да посещава православни храмове, но даже и на летището няма ни един представител на гръцкия епископат. С това се подчертава, че църквата не е поканила папата.

Става очевидно, че и голяма част от вярващите се противят на папското присъствие. Тази реакция не може да ни учуди като имаме в предвид "небратолюбивото поведение на западните християни по отношение на православните народи през целия период на второто хилядолетие". И въпреки, че в Гърция папата помолва за прошка, малко хора вярват в неговата искреност.

И така, конкретните факти свидетелстват за това, че дейността на католицизма, при това във всички времена и във всички страни, служи на определена цел – да удовлетвори честолюбивите претенции на папата да властва. Разбира се, в началото на XXI век папският престол вече не играе такава роля на абсолютен световен "гарант", за която е претендирал в миналото. Все пак и сега Ватикана заема доста забележително място в системата на международните отношения и продължава да разширява своята мисионерска дейност.