Бенедикт ХVІ прави грешна стъпка?

Дали новият папа не направи първата си грешна стъпка? Изправени пред вълната от реакции, които предизвика в мюсюлманския свят речта му в Регенсбург на 12 септември т. г., по време на пътуването му в Германия, все още се питаме защо е трябвало да ходи да черпи от историята на исляма примери за противоречие между вярата и разума, като че ли няма такива в дългата серия вътрешни – и често жестоки – теологически войни в християнството.

Да беше помел пред собствената си врата, вместо да ходи да търси аргументи в полемичната литература – у Мануил Палеолог, византийски император от ХІV век, спорещ с исляма по времето, когато турската заплаха е пред вратите на Константинопол. Или у Ибн Хазм, този испански автор от ХІ век, който осъжда всякаква теологическа спекулация, но никога не е създал школа в ислямската мисъл? Мюсюлманите негодуват с основание, че за да намери аргументи срещу религиозното насилие, папата отива в толкова отдалечени исторически времена или в маргинални течения на исляма. Трудно е да се разбере подобна невежествена груба грешка, като се имат предвид тъй буреносните отношения между Исляма и Запада.

Бенедикт ХVІ, роден като Йозеф Ратцинтер, произлязъл от великата германска теологическа (католическа и протестантска) традиция, бе завършен и блестящ университетски учен, а при Йоан Павел ІІ – твърде правоверен пазител на римската доктрина. Можеше ли някой да си представи, че политическата му неопитност ще се появи така блестящо и толкова бързо след избирането му през април 2005 на трона на свети Петър? Няколко седмици след възкачването си на върха на Църквата, той изброи имената на държавите, жертви на тероризма, без да цитира Израел, навличайки си силни упреци от Йерусалим. На 28 май, по време на първата си визита на папа-германец в Аушвиц, той приписа Шоата на сметката на ‛група престъпници“-нацисти, без да спомене отговорността на германския народ. А и почете паметта на шест милиона полски жертви от войната, без да уточни, че половината са евреи. Пред вълнението на еврейската общност той коригира изказването си.

Обаче, говорейки за папата, може би трябва да говорим не за неопитност, а за недоверчивост и предпазливост. Държавният му секретар, човекът номер две в курията, натоварен с ватиканската дипломация, бе избран волунтаристично, противно на всички обичаи, извън кръга на професионалните дипломати. Бенедикт ХVI предпочете сигурността, като избра близък нему теолог, кардинал Бертоне, който беше негов съучастник в конгрегацията на доктрината на вярата.

Наскоро Бенедикт ХVІ обяснявал на свои близки, че е уплашен от некомпетентността на апостолическите нунции. Вашингтонският не докладвал в Рим нищо, преди да избухне скандалът със свещениците-педофили в Съединените щати. Но папата не може да продължава да се осланя само на нюха си и на вкуса си към интелектуална конфронтация. Един ловък дипломат от антуража му би могъл да предвиди как биха били употребени в мюсюлманските страни нещастните цитати от неговия университетски урок в Регенсбург.

Бенедикт ХVІ изрази ‛тъгата“ си, но не се извини. Според него става дума за недоразумение, достойно за съжаление. Но – такъв е омагьосания кръг на полемиката – мюсюлманските страни очакват той да се отрече от думите си и да се разкае. Йоан Павел ІІ наистина изрази ‛разкаянието“ си за престъпленията, извършени в миналото от Църквата: антиеврейството на християнските корени, кръстоносните походи, Инквизицията, войната срещу протестантите. Но подобни ‛непосредствени“ извинения към исляма биха били безпрецедентни в историята на Църквата. Лесно можем да си представим ползите, които всякакъв вид екстремисти биха могли да извлекат от подобна папска mea culpa към мюсюлманите. И рисковете от радикалното й неразбиране у католиците.

Без съмнение, формата е сгрешена. Но има ли грешка в съдържанието? От гледната точка на папа Ратцингер, сигурно не. Речта в Регенсбург не е плод на случайност. Тя е плод на пътища на размишление по междурелигиозния диалог, които са му присъщи и които не приличат на пътищата на Йоан Павел ІІ. Бенедикт ХVІ не отрича избора, взет от Втория ватикански събор (1962-1965), в полза на признаването на другите, нехристиянски религии и в полза на започването на диалог с тях. Но той винаги се е разграничавал от срещите на религиите в Асизи, които свикваше Йаян Павел ІІ, виждайки в тях риск от синкретизъм и размиване на католическата идентичност.

Едва избран за папа, той отстрани отговорника за отношенията с исляма, един ‛печен“ преговарящ в един, оценен за твърде банален диалог. После, в името на една повече културна, отколкото теологична концепция за отношенията с исляма, той сля във Ватикана двете ‛министерства“ – на културата и на междурелигиозните отношения. Точно след скандалите с карикатурите на Мохамед, след убийството на проповедници в Турция и антихристянските вълнения в някои мюсюлмански страни, това двойно решение получи стойността на сигнал. Диалогът с исляма изглежда ще бъде поставен под знака на по-голяма твърдост.

Какво всъщност искаше да каже в Регенсбург папата? Че диалогът трябва да бъде прям. Да не е вече диалог на добрите чувства, на потупванията по рамото, на заклинателни апели, често повтаряни и неефикасни, за мира между религиите, предшестващ мира в света. Това, което новият папа иска настойчиво, е диалог, основан на ‛разума“: има или няма зародиши на насилие в свещените текстове? Има или няма в исляма, както и в другите конфесии, критически инстанции, позволяващи една свободна херменевтика – едно право на интерпретация – на текстовете? Има или няма в тях авторитети, способни да формулират правото, да разобличават прекомерните увленчения, да преследват фундаментализма?

Трябва ли да се мълчи по тези въпроси – заради обграждащата ни ислямофобия или пред риска радикални групи да ги инструментализират? Доста умерени мюсюлмани, интелектуалци или не, си ги поставят ежедневно – открито или скришом, под заплахата от репресии. Наистина ли ислямът се чувства толкова крехък, че на всяко външно дразнение, откъдето и да идва то – писател като Салман Ружди, датски карикатури, папата днес – няма други ресурси за отговор, освен емоцията, транслирана по ‛сателитния ислям“ (каналите Ал Джазира или Ал Арабия), най-влиятелният днес; наистина ли не може да даде друг отпор, освен да крещи, че оскърбяват Пророка?

Le Monde, 20 септември 2002 г.