Кое е по-страшно от един владика?

Коментар на г-н Владислав Митев, главен редактор на официалния сайт на Варненска и Великопреславска св. митрополия, по повод публикацията на г-жа Илиана Александрова Варненски главоблъсканици. Православие БГ публикува текста със съгласието на автора и уточнението, че той изразява неговата лична позиция

И преди често съм казвал – четат, но не разбират! (Сякаш говориш в антените на извънземни!) Не, всъщност те са просто нецърковни хора. Далеч от Христа – но при това убедени, че са велики християни: полезни за Църквата, благочестиви… И ето – поредният пример! Истинска трагедия…

Както казва Илияна, настръхна ми косата. Но не от друго, а от нейното… есе. Враждебността в него е колкото безпочвена, толкова и смъртоносно отровна. Макар и само за тези, които все още не са имунизирани от Бога (вж. Лк.10:19). Но нали точно те са Му и най-свидните!

Ето ги и тук – разните ехидни приказки за „зъбчетата“ на владиката, ама как той уж казал, че е виновен, но с една такава ирония, дето никак не си личала, та чак ти иде първом да му повярваш, ама после някой те поправя; приказки за „кирливи ризи“ и т.н., и пр. … Бях казал на друго място, че отровата на писателя (неговото презрение) образно казано се просмуква през буквите му и попива в душите на хората. Неизбежно е! И точно на това неведнъж съм наблягал в коментарите си.

Но ето и конкретни неща. Опитът на Илияна за някаква защита на „журналистите“ например е жалък, защото те не са хомогенна маса. Има голяма разлика между техните лични позиции. Освен това може да каниш гости на трапеза – да!, но нима с това също така им позволяваш и да ти ровят из бельото (и из бюрото), и да ти се качват на главата, когато спиш при половинката си? Тайните записи, които все пак нищо особено не постигнаха, ясно доказаха само едно – жалкия морал на „светските“ (разбирай – безбожните) папараци от БТВ – една всеядна и богохулна телевизия. Тя отдавна поощрява и циника Слави Трифонов с хулите му срещу Църквата, и други много „свежи“ предавания… Знаем ги тези хора добре.

После следва старата тема за „овчедушието на народа“, който си е позволил да търпи злоупотребите на злия алчен владика, вълк-хайдук (поне с такава представа оставам – защо ли?). Злоупотреби, едва ли не сравними с 45-те години комунистическо мракобесие и 17-те години мафиотски терор (поне така схващам намека).

Ето и подлите въпросчета, които уж се очакват от Църквата:

„ …Ооо, ти пък какво си направил/а за църквата?

…Искаш да рушиш църквата ли и ти сега…?

…Владиците имат голяма отговорност, те повече от тебе ще отговарят, затова мълчи…

…Те не са безгрешни, ти да не би да си?

…Никой не е безгрешен, да не искате да са ангели…”

Горните въпроси са изопачени, защото всъщност никой не ги задава по този начин – рязко и конфронтационно, и никой не изисква мълчание. В живота подобни въпроси не са подли манипулативни хитрости, целящи да отклонят вниманието от владиците-тирани и така да им позволят и занапред да си безчинстват. Те са просто въпроси, които в контекста на разговора (от който контекст не бива да се вадят!) проверяват готовността на „изобличителя“ за неговата „мисия“. Те го карат да направи опит за последна оценка на обективността на своите съждения. Защото тежестта на критиката изисква особено висок морал, духовност и… църковен опит! Как пък не е успяла Илияна да схване ни едно от разясненията, които са правени по този повод! Не от мен (само) – а колко хора са го обяснявали това, отново и отново! Или пък не е съгласна? Нищо, слава на Бога за всичко!

Върху овчедушните християни се стоварва и вината, и обвинението на авторката. Те не са контролирали владиката! Те не са му се съпротивлявали, те не са му търсили сметка. Те не са се занимавали отговорно с църковния бизнес и са допуснали злоупотребите да се случат. Накратко: „Докато има овце, ще има и касапи!“

Превеждам си това така: Ух, проклет добитък! Защо ли нямат зъби, за да хапят? Всеки би парирал другия – и… така ще има мир, ще има справедливост. Един вид, нещо като „пистолетна демокрация“ от Дивия запад. Мир и ред – основани на опасението от това, че всеки си носи пищова и може точно ти пък да не си най-бързия… Зверски ред. Не, всъщност – светски. Fight fire with fire!

Ако в такова едно отношение към църковните настоятели има някаква християнска духовност, значи аз нямам представа от християнство, а пък от православие – съвсем. Вместо уважение, съчувствие, признание за тяхната честност и полезно служение – тежък съд и обвинения върху и без това слабите им рамене. И то, това са „добрите герои“! И на тях, един вид, им се казва: Като сте негодни мижитурки, защо се захващате?! Марш – овчедушни, некадърни мекотели! Не го е казала точно това, нали?… Е, аз лошо чета, моя е вината – между редовете някъде съм го прихванал.

Всъщност в Църквата важат съвсем други правила и закони. Там няма светска демокрация! Няма силови структури и механизми както в светските общества, където има взаимен контрол на институциите и гражданите. В света всеки очаква злоупотреби от всички. Единственият начин те да не се случват е например… да се създава контролен орган, който да контролира органа за управление, а трети да контролира и двата, четвърти – третия, а първите два да контролират четвъртия, а всички да донасят срещу всички на пети, който пък да прилага сила… и т.н. И народът, естествено, да им плаща и честичко да ги избира и да ги сменя, когато се олеят да крадат – защото те за да крадат са влезли във властта. Те пък от своя страна да манипулират и отъпяващо да обработват народа с „PR“: демагогия (популизъм), масмедии, поп-фолк и всякакви сурогати.

Това са механизмите, по които функционира светското общество. Джунгла – зъби, нокти, борба и оцеляване, но… канализирано, в система. Всъщност, ние сме свидетели колко трудно се справят със задачата си даже и такива сложни механизми за контрол, предназначени да обуздават човешката греховност. Не само в нашата страна мафията като октопод е пронизала с пипалата си и властта, и народа, и прави каквото си иска. Престъпленията никога няма да свършат и справедливост за всички (Justice for all…) никога няма да има. Въпреки всичко народът ни се топи и обществото ни загива. Когато духът на обществото се разлага, „структурите“ могат да удържат греховността му колкото мрежа – вода. Но авторката май предлага и ние да приложим тази светска схема – в Църквата! Вероятно трябва да направим парламент, мандати, контролно-ревизионни органи, църковна полиция… Не знам защо, но ми се плаче от подобни възгледи.

Може би това наистина ще бъде приложено – един ден. Тогава ще има „мир“ и от Христос няма да има нито нужда, ни следа. Ще сме си „добре“ и без Него. На мен ми се иска да дойде това време по-скоро, за което моля Бога – да дойде Неговото царство, да бъде Неговата воля – както на небето, тъй и на земята… Защото това ще стане при славното Второ Христово пришествие. Но аз няма да помагам за настъпването на тези времена; има си кой.

„В църквата отговорност пред другите изглежда не се носи. Наистина, пред кого отговарят управляващите в църковната институция? Пред настоятел Михаил Ангелов?!“ – пита авторката.

Една истинска християнка много добре знае пред Кого отговарят „управляващите в църковната институция“ (Господи, помилуй!), която изобщо не е и „институция“. Този, пред Когото те отговарят е запазил Църквата ни 2000 години и изглежда ще я пази още дълго. Никоя човешка структура – държава, империя или каквото и да е – не е оцеляла толкова дълго, а механизми за контрол и в тях е имало колкото си щеш…

„Може да се попита, защо ни е предприемчив дух, ако нещата, дето ги предприема, не са в интерес на църквата? А какъв е точно интересът на църквата? Кой олицетворява този интерес? Кой го е заявил?“ – чудесни въпроси! Аз също бих ги задал, но… знам отговорите. Е, ще почакам. Може и „изобличителите“ да се сетят. А нищо чудно да се изненадат, защото моите отговори може да се окажат различни…

„Кой е казал ясно: искаме да знаем какви пари има в митрополията, в енорията…, искаме да направим нещо добро с тях и това да бъде ясно и прозрачно за всички, понеже някога в църквата дори „всичко им беше общо”… Искаме църковно училище, искаме книги, искаме школа по вероучение или църковна болница, примерно… Искаме да направим сиропиталище или дом за самотни майки. Искаме да си заложим времето, спокойствието и силите, но да правим тези полезни неща, за да растем в любовта за слава Божия. Искаме да поемем риск!“ – ех, какъв пасаж!

И аз искам много неща. Но Църквата се намира в света, макар и да не е от него; а светът се мени към по-лошо. Там, където се оперира с много пари идеалистичните наивни представи (както казват, детски илюзии) бързо се изпаряват. Нито може, нито е редно и противоречи на здравия разум – де на кой му хрумне да знаят „какви пари има в митрополията, в енорията…“, и да искат да направят „нещо добро“ с тях, без да имат ясна представа как точно. Светът, в който живеем сега е в състояние на тежка информационна война, защото информацията е власт. Това потвърждава нуждата от централизирано управление, каквото впрочем в Църквата винаги е имало. Нашата страна е тежко заразена от мафиотски структури и е пресечна точка на много (и то огромни) интереси – както легални икономически и политически интереси, така и интереси от страна на повече или по-малко „тъмни среди“. Аз лично не бих поощрил владиката, който има тежкото и отговорно служение да лавира измежду всички тях, за да защити нашите, църковните интереси – да изважда публично на всеобщо достояние всички свои планове; та даже и ресурсите, с които разполага.

По време на войната се е казвало: лекомислената дума носи смърт! И не само в комунистическия СССР, а и в Англия, абсолютно навсякъде. То е вярно и сега, в Църквата – предимно в духовен план; но също и в чисто икономически. Нали авторката радее за светските правила и норми? Да, но само когато трябва те да се внедрят вътре в Църквата. А спрямо отношенията на Църквата с външния свят – точно обратното; всичко надолу с главата.

„Ето почвата, на която вирее финансовата безотговорност в Църквата…
Моите уважения, но натъртванията, че в Църквата е налице финансова безотговорност са форма на тежко обвинение, което удря шамар на Светия Синод и с това на Църквата. Такава „безотговорност“ засега не е доказана и за момента не мога да определя подобни изрази по друг начин, освен като клевета. Дано авторката да си дава сметка, че публикациите също могат да бъдат безотговорни. С това те предизвикват тежки последици за Църквата и за душите на хората.

… Нашата лична „мирянска” незаинтересованост и безотговорност. Тя, а не конкретната сделка, е истинският проблем. Ако някой ще спори по това, нека каже – какъв е механизмът на отговорност за финансовите дела в църквата. Каква е нашата отговорност за тях? – Наивни въпроси.

Има отчетност, има и отговорност! Но както „нашата заинтересованост и отговорност“ не може да ни вкара пряко в управлението на държавата – така не може да го направи и в управлението на Църквата. Отговорностите се гласуват и възлагат според компетентността и готовността на даден служител да ги носи. На новоповярвалия Драганчо няма да му поверят веднага канцеларията на Св. Синод. Няма и да му позволят да изнася оттам каквото му попадне, както е впрочем и на всяко друго място. Нашата Църква не е без структури и не е система на теократичен деспотизъм, както някои твърдят. Не знам дали самата Илияна е църковен настоятел, но съвсем очевидно не говори като такъв – затова съжалявам, че явно няма представа в какво точно се състоят отговорностите на това служение. Ако пък се има предвид „механизъм на отговорност“, разбиран като демократична отчетност пред някакъв публичен, и при това власт-имащ орган, нещо като „църковен парламент“, или „общо събрание“ или каквото и да е подобно човешко творение – за мен това е нелепа идея и просто означава непознаване на самата Църква като такава.

Не е интересно какво пише в устава на БПЦ. Важно е как стоят нещата в действителност…
Ако веднъж – при избора на владика, например, е твърде даже важно какво точно пише в Устава; а друг път – когато става въпрос за контролиране на финансовата дейност на владиците от дадени миряни – не е важно… Тогава съм изкушен да се запитам какво точно отношение има Илияна към Устава на БПЦ? Изучавала ли е църковно право (каноничното право няма и да споменавам – то е ясно)?

… Защо в храмовете не се води счетоводство по правилата на всички други организации в държавата? Какво знаем за истинското материално състояние на църквата ние, миряните? Откъде го знаем? Имат ли връзка тези въпроси с тежкото положение на българските свещеници? На всяка критика или конкретен въпрос се отговаря уклончиво; започват обвинение в спекулации. Защо така?“

И така нататък, и пр., пак темата за липсата на достъп до информация, пак оплаквания от непрозрачност…

Да, тук наистина има проблем на доверието. Но неизвестно защо Илияна слага акцента само върху едната страна. Има и друга! Достопочтените мирски („не-клирски“) ревнители също трябва да заслужат доверието на клира и на цялата Църква – но само чрез своята лична помощ, активно включване и участие в църковните дела, а не чрез дистанционен натиск и „изобличения“ по медиите.

„Нещо повече – по църковните ни дела хората съдят за Църквата, а по делата на църковните ръководители – за Църковния Ръководител… „
Най-после се спомена (завоалирано) и Той – Христос, истинският „Ръководител“; пред Когото всеки отговаря; Който урежда всички проблеми така, както никой от нас не е в състояние да го направи. За съжаление, именно по църковните дела на митрополит Кирил хората най-малко съдят – било за него, било за Църквата, било за Христос… Въпреки, че и самият владика им напомня първо тях да търсят – ако имат очи да ги видят, разбира се. Но уви, те съдят за владиката по друго – по хулните писания! Тоест не по делата, а по приказките за делата. Оттам си правят те изводи и за Църквата, и за Христос. И затова Го хулят, а не заради някакви реални (но недоказани) користни далавери на владиците.

Да, имат право да ни „критикуват“ атеистите. Но, пак едно уточнение – чуждите на Църквата и на Христа не критикуват – те нападат! Нима не е ясна разликата между двете?! Църквата е семейство! За това става въпрос – толкова ли е сложно? Но как може да го разбере човек, сам чужд по дух на Църквата?… От тези, които не критикуват както биха критикували баща си, а така, както биха „критикували“ заловен изнасилвач.

Да, и аз се срамувам! Но се срамувам не от владиката и не от фарса като продукт на БТВ, а от фарсотворците зад микрофоните и клавиатурите и от тези, които ги подкрепят. Те ми пречат, защото уж за да обършат с парцал моята светиня, първо „с добри намерения“ хубавичко я наплюват.

Обидата на дядото е горчива, но не е безсмислена! Тя е просто… не, не „многозначителна“, а еднозначно християнска. Всъщност той би трябвало просто да мълчи – както Христос пред Пилат; и моля Бога следващия път да го направи.

И накрая с крокодилски сълзи е оплакано „раздухването на такива истории“. Но при това самото то е подкрепено допълнително с още 11200 български буквички, набрани една по една от самата авторка. Били сме в безизходица… Някои са – и нищо чудно; но кои? Христос е извеждал Своята Църква от най-„безизходни“ положения; но да си спомним за Неговите най-малките! И щом стана въпрос за тях, добре е преди да започнем да пишем да си набележим един вир и да си приготвим по един голям воденичен камък – може и да ни потрябва.

Да си кажа и аз от какво съм огорчен!

От това, че човек от екипа на pravoslavie.bg (от редакцията!), който екип все още геройски се опитвам да уважавам – нито има вярна православна духовна нагласа, нито сериозни канонични, догматични и др. църковни познания, които се изискват, за да се пише подобен материал, нито – което е най-страшното! – има това отношение на любов и грижа към Църквата, което аз лично (наивно, може би) съм очаквал.

Несериозни тези, напъни да се атакува съществуващия ред, критика на едро, наивни въпроси – всичко това е нормално. Но тази злост, това негодувание, това дълбоко вътрешно убеждение в порочността на владиката Кирил (и не само на него), което просто прозира през редовете, предубедено враждебното отношение, което надминава и това на репортерите от БТВ и наподобява статиите на църковните врагове – това е най-страшното. В нашето информационно общество това е много по-вредно за Църквата от всичко, което би могъл някога да присвои или да прахоса набеденият злодей. И това става при наличието на един добър духовно-надзорен съвет. Има в него хора, които познавам и дълбоко уважавам. Един от тях сам е владика. Друг пък е мой личен духовен наставник. За Бога, кой от тях благослови този материал? Това не е „светски“ сайт, и това не е преписана чужда публикация, а авторски „анализ“!

Аз също съм чувал разни лоши неща за някои хора и организации, може би не съвсем безоснователни. Но като християнин досега не съм си позволявал да взема страна по начин, превишаващ моето ниво на компетентност, което знам добре.

Да, и аз също не се интересувам кой знае колко, лично от митрополит Кирил! Но имам Църквата за майка и независимо кой управлява нашата епархия – точно както ме съветва и самата Илияна, няма да стоя безгласен, когато я нападат.

Други публикации на автора по темата