Едно лично свидетелство

Ангел Иванов

Георги Тенев написа провокиращ, в хубавия смисъл на думата, текст, посветен на изпитанията, които среща о. Сава Кокудев в служението си в храм „Св. София“. Всъщност самото му служение там е поставено под въпрос. Заглавието на въпросния материал представлява недвусмислен зов – Къде е вашият глас? Провокиран от него, без да съм енориаш към древната базилика, макар в началото на пътя ми като православен християнин да се черкувах именно там и да се изповядвах при незабравимия и обичан о. Ангел Ангелов, реших да напиша този текст, защото по някакъв начин се разпознах като възможен адресат, наред с много други, на горния зов и защото тъкмо от прага на въцърковяването ми преди 9 години познавам о. Сава и общувам с него.

Целта ми не е да коментирам казуса, да проблематизирам ситуацията, да посочвам кой крив и кой прав, най-малкото защото нямам достатъчно информация, а и не е нужно. Освен всичко – не съм аз човекът, който да го прави. Единствената ми идея, потребност и, дори бих казал, дълг в този момент е да дам скромното си и въпреки това убедено свидетелство за личността и служението на о. Сава.

Вероятно сега, в най-усилните дни на Великия пост, това ми намерение ще се стори неуместно за мнозина. Други направо ще кажат тоя пък къде си вре гагата?! и вероятно ще бъдат прави. Вероятно самият о. Сава ще се почувства неловко и смутено от настоящите и предстоящи думи. Съзнавам всичко това. Държа да отбележа, че първо се помолих, сетне седнах и размислих как е правилно да се постъпи. И везната на съвестта ми отсъди. Както пише в Евангелието: от препълнено сърце говорят устата. А бих добавил – и щракат пръстите по клавиатурата. Нещо повече, дръзвам да кажа, че тъкмо сега, в сърцето на светата четиридесетница, в болезненото очакване на Пасхалната светлина, е моментът да не се мълчи, когато някой страда, и то незаслужено.

За един свещенослужител да не служи, освен разпад на смисъла, заложен в понятията, е още малка смърт.

O. Сава е живо въплъщение на онова св. ап. Павлово за всички станах всичко. За студентите си и за изкушените интелектуално е ювелирен богослов и апологет, изящен проповедник и университетски преподавател, енциклопедист. За хората на изкуството е музикант и творец. За изпадналите в социалната периферия е подкрепа. За всички е баща и приятел. Отвъд всичко остава сякаш вечно момче, което не се взима насериозно. Какво по-сериозно от това?! Сред паството му има всякакви хора: учени, програмисти, IT-та, пънкари, педагози, рокаджии, маргинали, бездомници… Това, което за някои е административен проблем и тежест, всъщност изразява в най-пълна степен богатството на Църквата, нейната пъстра палитра от идентичности и характери, събрани от и в Бога чрез отеца. Църквата не е държавно учреждение със съответни унифициращи изисквания за дрескод и правила на поведение, за да върви спокойно работата. Църквата приема и прегръща различията във възраст, професия, социален статус, интереси и т.н. и утвърждава общото кратно между тях – вярата във Възкръсналия Христос. В смисъла на онова Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.

През годините о. Сава не стоеше само в олтара или в свещеническата канцелария, а обикаляше по кръстопътищата, за да събира и лоши, и добри, както четем в притчата за царската сватба. За да се стигне до момента, в който същите започнаха да идват сами при него, просто защото пожелаха да си дойдат у дома при Господа. Да се завърнат там, където никога не са били. Познавам немалко хора, които откриха вярата или се завърнаха към нея след дългогодишно странстване в духовната рожкова чужбина именно с помощта на отеца.

Това служение никой не може да му го отнеме. За него дисциплинарни санкции няма открити. Няма открити.

Сигурно ви прави впечатление присъстващата липса на млади хора в храмовете на богослуженията. С малки изключения това е така не само в столицата, но и в страната. Енорията на о. Сава обаче е различна. Там е пълно с млади хора. Младостта като вечно подновяващ се набор и випуск на спасението. Има една неформална група с абсурдното име, забавно лъхащо на соц – „Православна младеж“. Та в нея младежите вече не сме съвсем младежи. От 10–15 години се събираме на дискусии и трапези, но повечето вече станахме на по 35-40 и нагоре. Е, някой се ожениха, други не, все още… Напоследък обаче се появи нова смяна, 18–25 годишни прекрасни момчета и момичета, които почти изцяло са чеда на отеца. Той ги е завел на Евхаристийната трапеза, предшестваща нашите небрежни полубанкетни събирания и раздумки. Нашата литургия след литургията. Някой ще попита за плодовете – ето ги, стоят срещу мен на масата: млади, красиви, усмихнати…

Ами децата?! Децата са непогрешимият лакмус за одухотвореността на една енория. В тази на о. Сава има много деца. Великите входове и литиите с техния разгръщащ се преден фронт са ахваща тръпка на умиление за очите и сърцата. Сетне следва неделното училище или художествените занимания в парка, неизменно организирани, водени и съпреживявани от отеца.

Отново в парка, в този зад Царския дворец или непосредствено наблизо в градинката пред „Св. София“, се разиграва онова, което бих нарекъл Богословие на Гайдата. Отецът ще надуе меха и ще засвири, Ясен ще хване китарата, Наско – кавала, Ани ще запее, останалите на свой ред ще подемат… Няколко пъти съм бил свидетел на този православен jam session, мога ли да го нарека така или не е много благочестиво?! Както и да е, виждал съм го и по тъмно на поляната около крепостта Цари Мали Град над с. Белчин, Самоковско, в третата вечер на летния поход, посветен на св. Йоан Рилски. Огънят осветява вгледаните в него лица. Присъединяват се църковни и народни певци… В тези мигове по особен начин о. Сава проповядваше и с томителната мелодия на гайдата. Сещам се за едни думи на св. Софроний Сахаров: „Само творчество, което съвпада с волята на небесния ни Отец, произвежда плодове, които могат да преминат във вечността; всяко друго пропада в небитието“.

През последната година всеки понеделник отецът води беседи на разнообразни църковни теми в обновеното крило на Митрополията. Всеки понеделник по 2-3 часа той, лишил от присъствието си многолюдния си дом , в това число и невръстния си младенец, говори, пише, чертае и рисува с маркер по белия флипчарт, за да направи достъпни и разбираеми за аудиторията високите богословски смисли. Малката зала отново събира като под стряха на катедрала (скосеният таван спомага за това усещане) вярващи от всякакви възрасти и битности, но този път от различни енории. После дълго се оттичаме и изпращаме по улиците на града. Това е нашата Беседа след беседата.

В една от тези срещи акцент беше Кръщението. Тогава, а и в спонтанни разговори, отецът неведнъж е споделял болката си от това, че огромната част от кръщаваните и техните близки впоследствие не се завръщат осъзнато към живота в Църквата; че благодатта на кръщението не е в синергия с доброволния избор на човека да съучаства оттук-насетне в богослужбите; че даровете на Св. Дух от последващото Миропомазание не се преживяват като отправна точка към Христовите дарове – Тяло и Кръв; че, както пее поетът с китара Тодор Янкулов в парчето на групата Точка.БГ „Покаяние“: носим разпятието като украшение. И о. Сава винаги питаше: „Защо е така? Каква е нашата отговорност като Църква – отговорността ни на духовници и миряни? Какво можем да направим ние, за да е иначе?“.

Ако някога сте попадали на Кръщение или Венчание, отслужвани от отеца, сигурно сте забелязвали как той изключително отдадено и в същото време фино обяснява на оглашените значението на всички отделни подробности от последованието.

Така де, за него Тайнствата не са треби, а кайроси на божията благодат. Портали, през които Вечността влиза в делника ни.

Основна заслуга в това о. Сава да започне да служи в „Св. София“, доколкото знам, е имал покойният о. Ангел, с когото всички свързваме този храм. Докато пиша този текст, си давам сметка колко общи неща – изрази, образи, метафори, фигури на речта – има той с един друг мой текст, който написах след кончината на о. Анжело. Предполагам, че тези стилистични и съдържателни сходства се дължат на следното – и в двамата с благодарност виждам достойни пастири на Христовото стадо.

Ако някой заподозре, че имам личен мотив да пиша в случая, бързам да кажа – абсолютно е така! Казвам го без никакви угризения и скрупули. Всичко в християнството е лично, общуване между личности и Личност. О. Сава е мой приятел. Неведнъж ми е помагал, дори без да разбира. Последния път беше през лятото, в труден за мен период, когато с няколко човешки и топли думи ме утеши и подкрепи край автомата за кафе, докато чакахме чашите си.

Че точно сега, през Великия пост, о. Сава е връхлетян от изпитания и несправедливости, е повече от показателно – че има нещо там, че има нещо в него. Сигурен съм в едно – и да бъде преместен за пореден път, неговите хора, които следват Христос, отново ще го последват, както го направиха и предните пъти. Но това не пречи да се чуе техният глас тук и сега. И нямам предвид само гласа на писателите, хората на словото, интелектуалците, които са не един и двама в енорията, а абсолютно всеки глас.

Защото когато един достоен свещеник страда, страда неговото паство, страда Църквата и – ще го кажа – страда и Самият Христос.

Та това беше моят леко отстранен глас.

Къде е вашият?