Епископ Иларион (Алфеев): Страсбургският съд се опитва да наложи нова норма в международното право

Изказване на Виенския и Австрийски епископ Иларион, глава на делегацията на Руската православна църква, на завършилата вчера Всеправославна среща в София (11 – 12 март 2009 г.).

Почитаеми архипастири и пастири!
Уважаеми участници на срещата!

Запознавайки се със заявлението на Светия Синод на Българската православна църква от 24 януари и с писмото на Светейшия Български Патриарх от 30 януари, Светейшият Патриарх на Москва и цяла Русия Кирил възприе с чувство на братска солидарност трудностите, през които отново минава българското православие след решението на Страсбургския съд по правата на човека от 22 януари т.г. На срещата си с делегацията на Българската православна църква, взела участие в интронизацията му, и с президента на България г-н Първанов той изрази подкрепата си за Българската църква и българската държава в усилията й да защити каноничното православие и да преодолее разкола. Участието на делегацията на Руската православна църква в тази среща е израз на нашия стремеж да помогнем на Църквата-сестра в решаването на новите проблеми.

Светейшият Патриарх Кирил продължава да следва линията за подкрепа на каноничното православие в България, която Руската църква избра от самото начало на разкола през 90-те години по време на покойния Патриарх Алексий ІІ. Познавайки добре от собствен опит болката, която причиняват раните на разкола и църковните неуредици, Московската Патриаршия винаги е била привърженик на запазването на единството на Българската църква. Ръководейки се от тези принципи, Руската църква взе участие във Всеправославния събор през 1998 г. За съжаление раната от разкола не бе излекувана тогава и продължаваше да кърви, причинявайки болка на тялото на Църквата и на българското общество. Само приетият през 2002 г. закон, който затвърди статута на каноническата Българска православна църква, успя да стабилизира ситуацията в религиозния и обществен живот на страната и бе положително приет в целия православен свят.

В глобализиращия се свят и особенно в Европа, където интеграционните процеси се отличават с голяма интензивност, решението на Европейския съд по правата на човека по делото за българските разколници придобива съвсем друго измерение. Тук не става дума само за конкретно съдебно решение относно взаимотношенията между отделна държава и отделна религиозна общност. Това решение формулира норма, въз основа на която ще се решават други подобни въпроси, засягащи църковно-държавните отношения. Това означава, че тази норма може да бъде приложена спрямо всички традиционни религиозни общности в Европа. Това поражда загриженост не само у Православната църква, но и у всички други традиционни религиозни организации. Ние смятаме, че на тази среща, на която обмисляме с какво можем да помогнем на Църквата-сестра, ние трябва сериозно да обсъдим съдържанието на формулираната в съдебното решение норма на религиозно-държавните отношения.

Въпросното решение на ЕСПЧ убедително демонстрира, че във взаимоотношенията между религиозната организация и националната държава се появи още един важен субект, който в миналото нямаше особено влияние. Имам предвид международните организации, на които националните държави частично са делегирали своите права. Както показва практиката, самите държави стават зависими от решения, които се вземат извън техните предели и върху които те почти не могат да повлияят. Това е сериозно предизвикателство към старата система на националното и международното право, защото процесът на вземането на решения все по-често попада в ръцете на международните бюрократични структури, върху които народите не могат да окажат пряко влияние. В тези условия оценката на мирогледните позиции на международните организации и тяхната съгласуваност с мирогледа на гражданите става много важна.

Впрочем, тази критика не призовава към борба с тях. Засилването на тяхната роля, особено в Европа, означава, че религиозните организации трябва да водят диалог с тях. Особено важно е това за Православните църкви, защото пазените от тях традиции все още са малко известни и слабо представени в международните институции. Засилването на взаимодействието на Църквата и международните организации изисква по-голяма координация между Православните църкви и народи. Въпреки тъжната причина за нашата сегашна среща, аз искам да благодаря на Светата Българска църква за това, че тя събра представителите на всички поместни Православни църкви в София за обединяване на усилията на православния свят в защита на своите интереси. Резултатът на нашата съвместна работа може да се изрази в ясното представяне на особеностите на модела на религиозно-държавните отношения в православните страни пред света. Независимо от своите особености той може да осигури правата и свободите на всички граждани в религиозната сфера.

В своето изказване аз бих искал да разгледам два основни аспекта на подхода към църковно-държавните отношения, които бяха представени в решението на Страсбургския съд и които трябва да обсъдим внимателно. По-подробен анализ на решението на ЕСПЧ ще бъде представен от другите членове на нашата делегация.

В решението на Страсбургския съд преди всичко се забелязва стремеж към утвърждаване на някакъв универсален модел на религиозно-държавните отношения в европейските страни. В параграфите 81, 146, 157 съдът критикува българския закон от 2002 г. за това, че той не съответствал на стандартите на Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ), защото предоставя специален статут на Православната църква и застава на страната на каноничното православие.

В съвременна Европа има голямо разнообразие от модели на религиозно-държавните отношения. Много от тях отчитат създалият се междурелигиозен баланс в страната и се стремят да го запазят, предоставяйки специални възможности на традиционните религиозни общности в публичната сфера, уважавайки при това религиозната свобода на другите граждани. Освен това има страни, в които доминиращата религиозна организация има специален статут. Тази практика изхожда от конкретно създалата се ситуация и се стреми да уважава свободата и вече направения избор на своя народ. Аз съм убеден, че законодателството не може да е в разрез с реалността и да се основава изключително върху теоретични постановки. Задачата му е да отрази универсалните ценности в конкретни исторически условия..

Също така съдът напомня, че държавата трябва да запазва неутралитет. Това е произволно тълкуване на чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека, избирателно прилагано от съда в последно време. Държавите-участнички в Конвенцията не са се задължавали да се придържат към неутралитет в отношенията си с религиозни организации, понеже това противоречи на съществуващите модели на църковно-държавните отношения в много от тях. Това вече е опит за въвеждане на нова, задължителна за изпълнение, норма на международното право без съгласие на държавите.

Наистина в съвременното общество религиозните организации трябва да спазват неутралитет по отношение на политическата борба, например, по време на избори. Бих искал да напомня, че църковният разкол в България започна след падането на комунистическия режим. Тогава на страната на разколниците застанаха политическите сили, използващи националните чувства и антикомунистическите настроения в обществото. Когато тези сили идваха на власт, което в България се случи два пъти, разколът получаваше нов импулс. Това още веднъж подтвърждава принципа, че Православната църква не трябва да участва в политическата борба за власт, и че в размирни времена тя трябва да остава обединителна сила за народа. За това свидетелства и историческият опит на Руската православна църква. Тъкмо поради това всички съглашения, които бяха постигнати на Всеправославния събор през 1998 г., започнаха да бъдат игнорирани от държавните структури на България два месеца след това, когато с подкрепата на правителство на Съюза на демократичните сили се състоя разколническият църковно-народен събор. Ситуацията започна да се нормализира само след приемането на новото законодателство през 2002 г.

Заедно с това трябва признаем, че властта не може да остава неутрална към религиозната сфера при други обстоятелства. Първо, властовите структури трябва да поддържат общественото спокойствие – разколът най-малкото разделя обществото на две противоборстващи групи. Второ, те трябва да се отнасят внимателно към духовната и културната традиция на самия народ. Православието в България – това са вярата и традициите, които са оказали огромно влияние върху създаването на държавните и обществените институции в страната. Разколът разрушава този вековен фундамент. Трето, религията е една от най-важните опори за нравствеността и системата от ценности във всяко общество. В своите взаимоотношения с религиозните организации държавата трябва да отчита тези фактори, а това означава, че тя не може да бъде напълно неутрална.

Но най-голямо недоумение предизвиква съдебното квалифициране на страните и техните действия като религиозни организации, представляващи православната традиция. Съдът се съмнява в легитимността на Светейшия Патриарх Максим, но не предприема нищо, за да провери легитимността на митрополитите Пимен и Инокентий. Тук трябва да кажем, че самото приемане на жалбата от името на т.нар. "синод на Българската православна църква" свидетелства за косвена подкрепа на правото му да се изказва от името на на каноничната Българска православна църква. Това означава, че във вътрешноцърковния спор съдът подкрепя една от страните. ЕСПЧ би действал като безпристрастен арбитър в тази ситуация, ако разглежда тази жалба не като подадена от организация , а като подадена от отделни лица.

За съжаление, реалностите на нашето време доста често позволяват проблемите на вътрешния живот на Православната църква да се решават от външен съд. Ние знаем от думите на апостол Павел, че всички възникващи спорни въпроси трябва да се решават вътре в Църквата (1 Кор. 6:1-7). Самият факт, че разколниците се жалват в светски съд и не признават решенията на Всеправославния събор от 1998 г., говори за това, че те са загубили своята църковност, а значи и правото да представляват православната традиция.

Наистина, Православните църкви се сблъскват със ситуации, когато някаква група от хора настоява, че представлява православната традиция и подава жалба в светски съд, от който очаква своето признание. В тези условия Православните църкви трябва квалифицирано и достъпно да представят своята канонична позиция пред света. От гледна точка на либералния мироглед православната традиция може да се представлява от всеки човек, който претендира за това. Всъщност този подход е наследство от протестантското учение за свободата на човека сам да определя нормите на вярата и да основава църковна организация. Но трябва ли светският съд да се опира именно върху тази интерпретация на религиозната свобода?

Какво ще стане, ако утре всеки поиска да се възползва от това свое право и заяви претенциите си за ръководство в Православната църква и собствено разбиране на Православието? Тогава православният свят ще потъне в хаос и при нас ще се появят много самопровъзгласени църкви, което ще напомня картината в протестантския свят.

Христовата Църква не за пръв път в историята се оказва в подобна ситуация, когато трябва да определи кой представлява истинската Църква, а кой е разколник и еретик. Затова тя е изработила ясни критерии. Това са вярността към учението на седемте Вселенски събори, светоотеческото предание, признанието на каноничната приемственост на иерархията. Напомням, че св. Фотий в своето известно послание много подробно наставлява за това новопокръстения български княз Борис.

В православната традиция участието на светската власт в религиозните дела не се изключва. В същото послание светият Константинополски патриарх пише : "Редно е наистина князът да мисли не само за своето спасение, но да се грижи и за поверения му народ, да го насочва и призовава към същото съвършенство в богопознанието". Между другото, ЕСПЧ в резолюцията си признава правомощността на държавата да се намесва във вътрешноцърковния спор в процеса на преодоляването на разкола в Българската Църква. Но смята, че тази намеса е била непропорционална, въпреки че държавата е имала повод за законно безпокойство (параграф 159). Съдът твърди, че "извънсъдебното изгонване на стотици вярващи и клирици от заеманите от тях помещения е непропорционално", но не забелязва, че целта на тази мярка е възстановяването на справедливостта. В същото време в решението не се привеждат никакви критерии за пропорционалност. Аз смятам, че именно по този въпрос нашето съвещание би трябвало да представи своето разяснение и да очертае допустимото участие на държавата в църковните дела.

От православна гледна точка светската власт трябва да даде възможност на Църквата свободно да взима решенията, засягащи нейния живот, и да се съобразява с тях при формирането на своите действия спрямо Църквата. Както е добре известно, именно този принцип беше нарушен при действията на държавата през 90-те години, когато тя подкрепи разколниците. Съдът пък се стреми да даде оценка на вътрешния живот на Българската православна църква от гледна точка на своите критерии. Така, въпреки резултатите на Всеправославния Събор от 1998 г., съдът няколкократно характеризира разкола в Българската църква като "дълбок" и твърди, че и двете ръководства привеждат убедителни канонични аргументи в своя защита (параграф 136). Освен това, съдът нищо не казва за това дали действията на разколниците са съответствали на действащия тогава Устав на Българската православна църква и доколко законни са приетите от тях документи. Искам да допълня, че съдът не е взел под внимание много факти от историята на каноничната Българска православна църква до разкола. Към тях спада и липсата на всякакъв протест на бъдещите разколници срещу Патриарх Максим от 1971 г. до 1989 г.

Положителен е фактът, че съдът признава правото на държавата да се намесва в конфликтната ситуация, ако тя представлява опасност за общественото спокойствие. Но същевременно критикува закона от 2002 г., не отчитайки факта, че този закон беше приет, за да премахне последиците от държавната намеса по време на друго политическо ръководство в начало на 90-те години. В телеграмата си от 1992 г. до министър-председателя на България Филип Димитров Светейшият Патриарх на Москва и цяла Русия Алексий ІІ, давайки оценка на действията на тогавашното ръководство, пише: "Съгласно получените сведения, Конституционният съд на България е взел страната на сепаратистите, въпреки че именно тяхната позиция е в крещящо противоречие с каноничните норми на Православната църква". В решението на ЕСПЧ не се споменава нищо за организираните от разколниците безредици, за насилието при завземането на храмовете, при което е имало много пострадали, и не се дава оценка за това. Няма и анализ на текущата ситуация, която показва доколко реални са претенциите на разколниците да управляват Църквата. Не са взети под внимание и примерите за доброволно завръщане на много хора в лоното на каноничната Майка-църква. Тези факти трябва да се представят пред съда.

Освен това, в решението на ЕСПЧ има и други проблемни моменти, които, макар и да изискват познаване на църковния живот, са все пак в рамките на компетенцията на светския съд. В частност, разколниците не са използвали нито веднъж законната възможност, предоставена им от действащия тогава Устав на Българската православна църква, да сменят неприемливото за тях църковно ръководство. Не са се опитали да създадат и отделна религиозна организация и по този начин са притежавали незаконно имотите на каноничната Църква. ЕСПЧ не отдава подобаващо значение на това, по каква процедура са били регистрирани каноничната Църква и разколническата организация. Съдът не е установил дали църковното ръководство, оглавявано от Патриарх Максим, е регистрирано преди 1989 г. Също така съдът потвърждава, че разколническата организация не е била по надлежен ред регистрана като законно ръководство на Българската православна църква (параграф 135). Но в решението на съда това не е отразено. С една дума, има много неотчетени от съда реалности и факти, а на много от тях е дадена тенденциозна интерпретация. Мисля, че всички заедно можем да запълним тези празнини.

11 март 2009 г.

Превод: Андрей Романов