За Андрей Кураев с любов

Тези дни от Москва дойде една неприятна и стряскаща за много хора у нас вест – известният православен богослов, публицист и мисионер протодякон Андрей Кураев е поставен под запрещение. Предполагам, че малцина в България са следили в подробности живота и професионалната дейност на Кураев през последните години, но едва ли има православен, особено от моето поколение на 40-50-годишните, който да не е чувал това име.

За нас, които през 90-те откривахме наново след дългите години атеизъм и марксически материализъм света на християнството, това откриване ставаше… е, не само чрез книгите на Кураев, но до голяма степен и чрез тях. През 90-те и първите години на “милениума” той беше истинска звезда. Впоследствие като че ли поизбледня, позасъхна, нови ярки и интересни неща изпод перото му не се появяваха, той се посвети на нещо като църковно-политическа журналистика – коментаторство и блогерство в интернет. Знаехме в най-общи линии, че Кураев, който беше един от близките хора на покойния патриарх Алексий II, е изпаднал в немилост след неговата смърт – през 2014 г. той загуби професорското си място в Московската духовна академия и престана да бъде част от официалния дискурс на Руската православна църква. Дали заради естественото си чувство на лична обида или заради нещо друго, но през последните години той ставаше все по-заядлив и нетърпим към лицата и институциите на РПЦ, все по-ожесточено ги нападаше, в това число и нинездравствующия патриарх Кирил. И ето че сега го запретяват, а може би и ще го низвергнат от сан… Тъжно. Много неприятно и обезпокоително.

Помня, че се запознах с него, когато той за пръв път дойде в София някъде в края на 90-те,  в съвсем непринудена, неформална обстановка, заобиколен от група младежи и семинаристи в двора на Софийската духовна семинария. Тогава свещеник в семинарската църква беше о. Людмил Спасов, а ректор – архимандрит Сионий; вероятно те го бяха поканили. Отец протодяконът се държеше много приветливо и мило с момчетата, които го бяха наобиколили и го засипваха с въпроси, реплики, мнения. Помня, че ми направи впечатление скромният му изглед – очаквал съм неволно да видя висок, представителен мъж, а той се оказа дребен на ръст. И въпреки това от него се излъчваше сила, интелигентност, ум. Той беше остроумен и духовит. На същия или може би на следващия ден изнесе публична лекция в характерния си неомисионерски стил в енорийския център към столичния храм “Покров Богородичен”– и хората го слушаха с жаден интерес, ловяха всяка негова дума, смееха се на шегите му, замираха в провокативните моменти на речта му. Той владееше великолепно вниманието и настроението на аудиторията. Впрочем, това не са спомени, аз не пиша некролог, отец протодяконът е жив и здрав и ние му желаем още много, много години живот, крепко здраве и творчески сили, така че да не изпадаме в носталгичен тон. Да минем направо към съвременността.

Спред мен е голяма грешка, че изхвърлиха човек като Андрей Кураев от църковния и академичния живот на РПЦ. С неговата дарба, нестандартен ум, обаяние, харизма той можеше и може да направи много за православието. Беше не само блестящ автор на увлекателни книги за църквата и вярата, но и един от най-добрите проповедници на нашето съвремие. Такива хора не трябва да бъдат подритвани, те са рядкост, те са ценност. Трябваше да използват дарбите му за слава Божия и полза на църквата. Вместо това го маргинализираха. Вместо това го натикаха в ъгъла. Озлобиха го, настроиха го срещу себе си. В негово лице РПЦ си спечели добре познаващ я отвътре злъчен критик, а патриарх Кирил – личен враг. Защо? Кому беше нужно това?

От друга страна, и самият отец протодякон сгреши много, като се поддаде на озлоблението си. Злопаметството, желанието да отмъстиш също е страст, една от най-лошите страсти. Тя изсушава човека, смалява го, прави го по-дребен и нищожен, отколкото е всъщност. Вече отбелязах, че талантът на Андрей Кураев през последните години като че ли се изсуши, издребня. Дребното заяждане с един или друг владика или църковен чиновник ден след ден в евтино-медиен, махленско-вестникарски стил – това не е нивото, което очакваме от името “Кураев”. Това просто не е Кураев – такъв, какъвто го познаваме. Не прилича на орела да се държи като кокошка.

Грозният коментар, който предизвика острата реакция на патриарха, е наистина грозен. Протойерей Александър Агейкин, председател на московския храм “Св. Богоявление”, който почина преди няколко дни от коронавирус, не заслужава злите думи, отправени към него, нито приживе, нито след смъртта си – всъщност в самия ден на смъртта си! Няма да ги цитирам, те наистина са отвратителни. Дали между двамата е имало някакъв личен конфликт? Възможно е; но това не е оправдание. Недостойно е за един християнин, за един духовник да говори по този начин за починал човек, да се подиграва над пресен гроб. Постъпката на Кураев предизвика възмущение в руските църковни среди и това възмущение е справедливо. В края на краищата нека не заемаме от света неговите нрави, неговата злоба и вечната му жажда за мъст. “Светът цял гори с огъня на омразата”, казва в една от книгите си св. Николай Велимирович…

Приемаме със съжаление еволюцията на Андрей Кураев през последните години, защото обичаме този автор и този човек. Той ни е скъп. Надяваме се да видим отново един ден истинския Кураев – философа, мислителя, проповедника, мисионера, когото уважаваме, почитаме и ценим. Вярваме, че това ще стане. До скоро виждане, отец Андрей!