Присмехулниците – новата секта в България

Тези дни медийното пространство се претрупа от скандали, свързани с духовници, миряни и църковен народ. Къде пресилено, къде понижено, но все неща, които биха смутили както всеки вярващ, така и някого, който е далеч от църковните дела.

Винаги, когато се заговори за скандали, особено такива, които показват голотата на човека, неговата сексуалност, са обект на безбройни коментари и всенародно удивление, макар и да се дава вид, че се гнусим от тях. Всеки уж не гледа, уж не вижда, а ела да видиш, когато е сам, как се наслаждава и даже завижда, че не е на мястото на този или тази…

Като духовник и монах ме е срам, наистина ме е срам не от хората, а от Бога, защото и аз ежедневно предавам Бога с моите си провинения, волни и неволни, явни и тайни.

Народът наистина се е ошашавил! Струва ми се, че вече нито църковници, нито нецърковници са наясно със себе си и с това, което ги заобикаля. Като стои човек отстрани и наблюдава, нищо друго не вижда, освен едни хора – и от едната, и от другата страна, които са толкова мръсни и смърдящи и които се обвиняват едни други, че едните са по-мръсни и смърдящи от другите. Това е съвсем очаквана картина. Имайки предвид обзелата ни мнима духовност, крайните резултати са такива. Всеки мрази другия, всеки мисли, че е прав, всеки говори от името на Бога, всеки се поставя на мястото на Христос, всеки мисли, че прави добро и е „воден от чувство за отговорност“. И когато всичко това се превърне в ежедневие в църквата и в държавата ни, то вече приема облика на законното и адекватното, създава се нов дух, който няма нищо общо с целта, която е стремеж към Христос.

След като тези дни се пренаситих от толкова много информация, разсъждавайки над всичко, което се случва, си спомних един момент от живота на Ной, след потопа, който ми се струва, че носи особен смисъл в днешната ситуация:

„Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си. Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си. После рече: благословен да е Господ Бог на Сима; а Ханаан ще му бъде роб; да разшири Бог Иафета, и той да се посели в шатрите Симови; а Ханаан ще му бъде роб.“ (Битие 9:20-27)

В тази библейска история ще видим три неща, който са свързани с днешните ни размисли и страсти. Първото е опиването на Ной. Той сади лозе, събира плодовете и се напива – една чисто човешка картина, един момент, който ни разкрива човешкото в личността на Ной – мъжа, който бе избран от Бога да съхрани човешкия род, да го запази да не бъде изтрит от лицето на Земята, и този същия го виждаме паднал в опиване. Божият избраник пада в греха на опиването, поддава се на материалното, на сладострастното, на светското, бихме казали днес.

Второто е отношението на малкия син, който вижда баща си, че, опит, лежи гол под шатрата и започва да се смее, да се подиграва, да подстрекава и своите братя и приближени към това. Той се смее и подиграва над състоянието, в което доброволно се е предал неговият баща. Синът осмива не нещо друго, а голотата на баща си. Вижда се неговото плътско и извратено съзнание.

Третото, което ни разкрива този момент, е, че двамата по-големи братя, чули и разбрали за случилото се, отиват и заднешком, без да гледат баща си и неговата голота, го закриват и предпазват от осмиване и поругаване. Една духовна сцена.

В тази история се говори и за последствията, а те са много тежки за малкия син – казано е, че той и народът му ще бъдат роби, но не на кого и да е, а на робите на неговите братя. Страшно проклятие.

Струва ми се, че нашето общество е изпаднало в такава криза, в която са изпаднали синовете на Ной. Духовници, вярващи, народ, журналисти, ние сме участници в сцената на малкия брат. Ние сме той. И трябва да си го признаем! Това е новата секта, сектата на присмехулниците!

Всичко това навява следните мисли. Първо, всеки човек, независимо кой е и какъв е, пада в грях, къде доброволно, къде неволно. Това в никакъв случай не пречи в отношенията му с Бога. Напротив, показва, че въпреки всичко човек падайки, става и продължава напред по пътя си към Бога. Ной беше пиян, падна в греха на пиянството, но въпреки това Бог чу проклятието му и то се стовари с голяма сила върху сина му и върху неговото потомство.

Второ, малкият син, виждайки слабостта на баща си, не го оправда в мислите си, а тъкмо напротив – не само, че го заклейми, но и започна да го съди. Той не остави нещата в Божиите ръце, а се превърна в съдия вместо Него. В този миг той изключи Бога и възвеличава само и единствено него – егоизма. Бог няма място в отсъждането на греха, защото съдът вече е направен.

Трето, другите двама синове се смириха, не осъдиха баща си. Напротив, те го оправдаха в постъпката му. Не разгласиха падението му, а го скриха, покриха греха му. Не че го скриха и чрез това му дадоха възможност да греши пак и отново, но чрез това му дадоха свидетелството, че му имат доверие и знаят, че животът е низ от падения и изправяния в духовната борба. Със своята любов и грижа към авторитета на своя баща, те го направиха горд, и заради чистотата на своите деца, той бе решен да внимава над себе си. Това се вижда и от благословиите, с които ги обсипва.

Четвърто, независимо кой е прав и кой е крив в човешките взаимоотношения, те са нищо в сравнение с Божиите мисли и допущения. „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ.“ (Исая 55:8). Затова падението без покаяние не е простимо, като това тегне не само до гроб, а и в поколенията. Давид, когато се разкая, получи оправдание, Бог сне от него греха му, но до края на дните си той остана да страда.

Това са духовни ориентири, които ни показват какво трябва да е отношението ни към всичко, което ни заобикаля. Защото всеки в своите си мисли и настроения и от двете страни ще се опитва да се изкара прав и безгрешен. Но това не е нормално. В тези постъпки няма вяра, няма покаяние, няма доверие в Бога. Тук господар е егоизмът.

А понякога хората си мислим, че изпълняваме Божия поръчка. Колко жалко е човек да си мисли това! Това значи, че никога не е чел Библията, а и светите отци, с желанието нещо да научи и да подпомогне духовното си израстване. Това е велико самомнение. Падение на паденията. Това са хитрувания, които нямат общо с християнската духовност. Когато човек надхитри дявола, нека се погледне и види какъв дявол е станал и той самият!

Има и една друга категория хора, която мнимо страда от случващото се и с видимо прискърбие приема това като нещо, което разваля имиджа на Църквата. Колко сме окаяни! Това показва, да, нашето внимание и правилна насока, но и неразумността ни относно Божието величие и спасителен план за всеки един от нас. Трябва да се терзаем не какви са другите, а какви сме ние. Да видим себе си и да плачем за нашите си грехове. Когато човек види истински себе си, уверявам ви, няма да смее да погледне другиго. Това не беше ли съвет и от нашия Бог, Който казва: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?„ (Мат 7:3). Спасители на Църквата не сме ние, а Бог. Ние се ползваме от благодатта на и във Църквата. Ние сме никои, за да отправяме нападки и обвинения. Това е едно лицемерно стоене в Църквата.

Затова и онова, което ни очаква, е осъждане, проклятие. Както това сполетя малкия син на Ной. Колкото и странно да е, камъните, които днес хвърляме, ще ни паднат на главата. Не защото някой ни напада, а защото като бумеранг те ще се върнат при нас. Тогава няма да има оправдание, няма да има състрадание, няма да има и прошка, защото доброволно сме се поддали на присмехулството. На новата секта на нашето съвремие. Сектата на присмехулниците.

Не парадирам, че съм прав в тези си разсъждения, но преди да бъда осъден, нека всеки погледне себе си и сърцето си и тогава да го направи. Никой да не казва: „Ама този е поп, владика, вярващ…“. Никой да не се оправдава с това, защото всички пред Бога сме едно. Няма ни цар, нито господар, нито роб, нито свободник, всичко в Христа Иисуса едно сме. „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.“ (Гал 3:28).

Обществото и църквата ни няма да се оправят, когато се изкарват компромати, защото това е страдание и проклятие, а промяната ще дойде с мир, единство и подпомагане в духовната борба. Тогава Бог ще си свърши работата, а няма да я вършим ние. Тогава ще бъде делото Божие, защото сега е човешко.