Статистика за вероизповеданието в предстоящото преброяване

Всеки изследовател, занимаващ се с научната област на религията и религиозните общности в България, познава официалните статистически данни относно верската принадлежност на населението на територията на РБ за последните 114 години (1887-2001). Тази информация е старателно обработена от Националния статистически институт (НСИ), надлежно оформена и публикувана печатно и електронно.

От позицията на изминалото време обаче все още трудно би могло да се постави цялостна обективна оценка, доколко тази статистика е коректна, дали има пропуски в задаваните анкетни въпроси или дали съществуват други особени спорни моменти.

Факт е същевременно, че данните трудно могат да задоволят отговора на най-малко един въпрос, който от гледна точка на нашето съвремие все повече и по-интензивно ще занимава бъдещите изследователи на религията и религиозните общности в България. Става въпрос за броя на атеистите, респективно нерелигиозните в българското съвременно посткомунистическо и европеизирано във формален аспект общество.

Тук се налага да направя уговорката, че per se e трудно да се приеме единен обективен критерий за определяне на религиозността и принадлежността към една или друга верооизповедна общност. Становищата на едно или друго вероизповедание по този въпрос могат да варират в големи амплитуди – за израилтяните например е важен произходът, за християните – тайнството кръщение и други гранични моменти, отнасящи се до установяване на принадлежност към тази или онази религиозна общност от самата нея. Известно е също, че принадлежността към едно или друго вероизповедание може да бъде обект на последващи промени. В хода на историята се наблюдават немалко обръщания – от такива в индивидуален план, до покръствания (включително и насилствени) на цели народи, помохамеданчвания (насилствени и доброволни) на масивни групи от населения, твърдящи в последствие, че представляват автохтонни етноси и т.н.

В нашата съвременност измененията в принадлежността към определено вероизповедание са с по-динамичен характер, отколкото в миналото. Наличието на съвременни способи за отстояването на религиозната свобода и светоглед, както и свободата на съвестта, дават сравнително широки възможности за засилена динамика в религиозно отношение, въпреки, че последната не е достигнала пълните капацитети на своята действеност.

Религиозността на всеки отделен индивид, от своя страна, представлява прекалено интимен вътрешен форум на личността, също защитен от религиозната свобода, за да може той да бъде достатъчно обективен критерий и да послужи на странично лице – в случая преброител или статистик при определянето на представителни данни.

В такъв случай при преброяванията не остава нищо друго, освен изключително субективния подход – на собствена самоопределяемост по религиозен и верски принцип от страна на преброявания. Дали обаче подобен метод е достатъчно релевантен?

Преди няколко години бяха нахвърляни няколко бележки по този въпрос. Вече остава по-малко от година, когато ще се извърши поредното преброяване в страната (според Закона за преброяване на населението и жилищния фонд в република България през 2011 г.,) респективно в целия ЕС. Няколко са парадоксите, отнасящи се до самото преброяване и от неговите резултати, свързани с религията и вероизповеданията. На първо място, това са най-вече няколкото спорни спорни моменти във въпроси № 12 и № 13 от анкетната карта за преброяването. Например, прави впечатление, че във въпрос № 12 липсва възможност преброяваният да се самоопредели като непринадлежащ към никакво вероизповедание (в смисъл на религиозна общност), докато във въпрос № 13 преброяваният би могъл да степенува своята религиозност.

Внимателният прочит на тези два въпроса би установил няколко важни констатации:

Колективът в НСИ прави неуспешен опит да намери границата и кръга на взаимодействие между вяра и религия. Не се допуска, че би могло да има лица, които ще се самоопределят като принадлежащи към едно или друго вероизповедание, но същевременно биха могли да се впишат и като нерелигиозни. Прави впечатление и липсата на конкретно поле, в което да се впишат непринадлежащите към никое вероизповедание, които биха могли да се смятат за религиозни.

Неадекватен и дори излишен е изказът във въпрос № 13, т. 2 – тук би следвало да са самоопределят лица, които са един вид "полурелигиозни". Такива които нито са религиозни, нито са нерелигиозни. Подобни лица по правило спадат към нерелигиозни, защото спазват някакви ритуали не поради верски причини, а просто поради културната даденост, в която живеят.

Неадекватно е и изброяването на въпросите – например, ако едно лице посочи, че принадлежи на дадено вероизповедание, но даде отговор, че не е религиозно, то просто не би следвало да принадлежи на вероизповеданието. Затова в крайна сметка така предвидените въпроси в тяхната последователност са просто подвеждащи.

Липсва конкретно поле за изрично вписване на атеисти.

От гореспоменатите забележки би могло да се заключи, че в анкетната карта за преброяването има предостатъчно противоречиви моменти, които могат да възникнат при попълването и е твърде възможно да настъпят разминавания в данните, които да се отразят на коректността на резултатите. Най-вече са възможни обаче оксиморонни резултати, като православен атеист или нерелигиозен протестант, например. Подобни резултати едва ли имат значение за обикновения преброяван. Те обаче ясно заявяват възможната претенция на някои държавни служители, че религиозните въпроси могат да имат всякакви други измерения и да се превръщат в параван за една или друга политическа акция, разбира се, в симптоматично нарушение на чл. 13, ал. 4 от Конституцията на страната.

Като цяло обаче набъбва някакво, макар и символично недоволство у хора, които не могат да идентифицират себе си с възможните данни от графите на анкетната карта по въпросите за религията и вероизповеданието. Напоследък се е сформирала и атеистична група в социалната мрежа Фейсбук, търсеща възможност за включване на преброителна възможност за напълно атеистично самоопределение при преброяването. Този факт не може да безпокои държавата особено, защото в Конституцията на страната е предвидена и защитата на атеистичните възгледи като част от свободата на избор на вероизповедни или атеистични възгледи – чл. 37 от Конституцията. От друга страна обаче, като че ли по-важна е постановката, дали е целесъобразно подобно вероизповедно и религиозно преброяване и изобщо какво е значението на тези резултати от самото преброяване?

Най-малкото, защото прагматично мислещият човек в България веднага ще си зададе въпроса: „За какво й е на държавата да се интересува от това, каква религия изповядват нейните граждани и към кое вероизповедание се числят те?"

Вярно е, че след политическите промени от 1989 г., определени въпроси при преброяванията са вече доброволни. Така чл. 6, ал. 3 от Закона за преброяването през 2011 г. регламентира, че част от данните за преброяването се предоставят доброволно съгласно чл. 21, ал. 2 от Закона за статистиката (последно изменен ДВ 95/2009), който гласи:

"Физическите лица не могат да бъдат задължавани да предоставят на органите на статистиката данни относно расата, националността, етническата принадлежност, вероизповеданието, здравното състояние, личния живот, партийната принадлежност, извършените закононарушения, философските и политическите им възгледи."

Затова въпросите от преброителната анкета, касаещи религиозната тематика са просто доброволни. Могат да останат непопълнени. Именно това обстоятелство прави резултата от преброяването на вярващите още по-неясен и несигурен.

В няколко заключителни бележки бихме могли да помислим кой изобщо би имал някакъв интерес от преброяването на принадлежащите към вероизповеданията и нерелигиозните в България?

Държавата не би могла да бъде заинтересована от данните на вероизповедната статистика, защото за нея съществуват граждани, които са субекти на нейната правна система – те са нейните данъкоплатци, независимо от разликата в религиозно, конфесионално или изобщо в светогледно отношение. Гражданите на държавата имат равни права и задължения, без значение дали са религиозни или не. Същото се отнася и до правните й субекти въобще. Във вероизповедно отношение чл. 4, ал. 1 от Закона за вероизповеданията е категоричен, че всички вероизповедания са равноправни. Това е рефлексия от конституционния чл. 6-ти, който гарантира императивния характер на този постулат. При това, независимо от степенуването на прилагателни имена като традиционен в комбинация с подлози като религия. Без значение е за този постулат е и статистическата обосновка за противоконституционни и противозаконни лични изказвания на религиозни водачи на едно или друго вероизповедание в рамките на публични или частни изяви, като например следното: "Вероучението ще върне обществото ни към добродетелите" (в-к Монитор).

„Ние от Светия синод не се съгласихме с предлаганата концепция на учените. Те искаха всички вероизповедания да бъдат равнопоставени. Православието е в основата на нашата история и ние не можем да се съгласим то да бъде поставено на равна основа с всички останали религии.“

Разбира се, цитираният текст би могъл да бъде основание за налагане на глоба по чл. 38 от Закона за вероизповеданията, във връзка с незачитането на чл. 4-ти от същия закон, но по-важното в случая е симптоматичното мислене в посоката, че каквото е миналото, такова ще бъде и бъдещето, въпреки ясните сигнали с обратен знак.

Държавата не се интересува особено от темата за т.нар. Църковен данък, защото такъв не съществува в България. Макар че данъчните регистри при евентуалното доброволно облагане с фискална тежест на религиозните от страна на техните общности биха могли да бъдат много по-релевантни от преброителната статистика на НСИ. В България обаче е възприета системата на държавно субсидиране на определени вероизповедания, като числеността на членския състав на религиозните общности не е обективен критерий за предоставянето на една или друга сума от държавния бюджет.

Де факто не съществува широко и публично-оповестена процедура на правното основание на нормативни документи, отнасяща се до изработването на проект за субсидиране на вероизповедания, преди гласуването на държавния бюджет в тази му част. Същевременно има известни разминавания между числеността на общностите и пропорционалността при разпределяне на въпросните суми от субсидията за вероизповеданията. Това е достатъчен аргумент, че държавата не се придържа към вероизповедната статистика на НСИ по отношение на финансови въпроси.

На следващо място, вероизповеданията, които сами се интересуват от числеността на своите вярващи, сами водят подобни регистри и са в много по-голяма степен информирани за своята статистика. Държавната статистика за тях би могла да бъде от значение, просто за да сравнят данните си и да се ориентират в тенденциите за развитие на техния числен състав.

Странно е от друга страна, че статистически най-голямото вероизповедание в РБ няма данни, според думите на синодален член на БПЦ:

„…Не е правено проучване колко са православните в България, които не само са кръстени, но се и черкуват. Подобни проучвания правеха службите преди 1989 година.“

В тази връзка, БПЦ, може би най-вече поради огромната численост на своите членове (шегувам се, разбира се), няма възможност да изработи своя статистика относно верните си?

Всъщност, логично е, че ръководството на БПЦ също не се интересува от статистическите данни за своите членове, защото при подобен интерес, църквата би могла сама да възложи преброяването им. Отделно от това, съвсем ясно е, че критерии за установяване на числеността на личния състав на църквата има достатъчно и извън официалната статистика. Например, достатъчно е да се обърне кратко внимание върху броя на кандидатствалите в двете духовни семинарии на БПЦ или да се преброи монашеското съсловие в България. Има, разбира се, и други възможности – напр. броят на кръщенията, религиозните бракове и другите тайнства, които би следвало да се вписват в регистрите на БПЦ, биха могли дават достатъчно ясни индикации за измененията в числеността на личния състав на вероизповеданието. Но какво е изобщо значението на подобна статистика? Какво би било значението от промяната? Никакво.

Службите на Държавна сигурност вече не се интересуват от числеността на вероизповеданията. Всъщност за последните десетилетия те са изпълнили поставената им задача – да обърнат хората от атеисти в православни атеисти. Затова и отдавна се интересуват от имотите и авоарите на определени религиозни общности, с ръководствата на които от десетилетия също продължават да имат сериозни контакти.

В заключение би могло да се отбележи, че статистиката, която НСИ ще изготви въз основа на своите анкетни въпроси при преброяването през 2011 г. съдържа редица неясноти и не само поради доброволния й характер няма как да бъде напълно коректна. Това се отнася и за минали преброявания в РБ. Същевременно вероизповедната статистика или нейната динамика не е значение нито за държавата, нито за вероизповеданията. Поради своята условна коректност, последната не е ефективна дори за научните изследователи. Освен, че натоварва държавния бюджет с допълнителни разходи – като работно време на преброителя и стимулира потоци на ДДС върху разноски за материал (хартия) или електрически ток при употребата на електронно преброяване, тази статистика е в най-висша степен безполезна.