Църквата не е музей

 

 

Бях на 8 години, когато се преселихме от Франция в Америка. Израснах в Свето-Владимирската духовна семинария, където преподаваше моят баща. Там бях прислужник, пеех в църковния хор, служих като дякон заедно с отец Александър Шмеман. Когато той стоеше пред престола, неговата радост се пренасяше върху всички присъстващи. Именно благодарение на отец Александър реших да се посветя на литургичното богословие. Завърших университета Notre Dame в Индиана, където написах дипломна работа под ръководството на един от най-големите специалисти по история на византийската литургия отец Роберт (Тафт). В своите изследвания се опитвам да съчетавам историческият метод на отец Роберт с пастирския подход на отец Александър, защото е опасно да превръщаме богослужението в „църковно-археологически кабинет на древността”. Богослужението не е музей.

 

 

Точно така. Поради тази причина той напусна Франция. Руската интелигенция във Франция беше напълно откъсната от реалната действителност. Мнозина мечтаеха да се върнат в Русия, да възстановят империята и царя. Нито баща ми, нито отец Александър мислеха за това – те не се интересуваха от политика. Живееха на Запад и смятаха, че Бог ги е изпратил там, като има Свои основания за това. Те познаваха прекрасно руската литература, чувстваха се руснаци, но бяха удовлетворени от живота в Америка, където се събираха повече православни, отколкото във Франция: руснаци, карпато-русини, украинци. И отец Георгий Флоровски, и отец Александър Шмеман, и моят баща – отец Йоан Майендорф, идвайки тук, придобиха огромни възможности за проповед на православието.

 

 

Те смятаха себе си за представители на евхаристийната еклезиология, тоест разбиране за това, че Църквата е народ, събран около олтара за извършване на Евхаристия. Освен това, отец Александър се занимаваше задълбочено с изучаване на кръщението. Именно той въведе практиката на кръщелните Литургии, по време на които тайнствата се извършваха в естествен ред, отвън навътре в църковния живот – кръщение, миропомазване и Причастие. В мнозинството от случаите днес връзката между кръщението и причащението е изгубена.

 

 

Кръщението е влизане в Църквата, в нейното евхаристийно събрание. Чрез кръщението човек се съединява с Тялото Христово, затова в него трябва да участва цялата енория, и в Америка все по-често кръщението се извършва в присъствието на голям брой енориаши. Тогава кръщаваният усеща, че става част от пълнокръвния живот на Църквата. Това е особено важно за онези, които идват в православието от други конфесии.

 

 

По този начин се създава усещане, че православието е общуване между Бога и мен, което няма връзка с църковно-литургичния живот на общността и единството в Христовата Чаша. 

 

 

 

Това е сложен въпрос. На него може да се отговори исторически, а можем да отговорим и като изходим от практиките, които съществуват в Поместните православни църкви. Например, в Америка над 90% от православните гърци нито веднъж през живота си не са се изповядвали, въпреки че всяка неделя се причастяват.

 

 

Да, типична ситуация! Гърците въобще не се изповядват пред енорийски свещеник. С енорийския свещеник те пият узо, а за изповед отиват в манастир при духовния си отец. В Америка доскоро монасите бяха малко и гърците отвикнаха да се изповядват. В Руската задгранична църква и при сърбите вярващите пристъпват към тайнството изповед всеки път преди причащението. И в нашата Американска православна църква (АПЦ) съществуваше тази практика, когато дойдохме тук преди 50 години. Но под влияние на отец Александър Шмеман хората сега се причастяват по-често и не е възможно да следваме традицията, с която сме израснали.

 

Отец Александър се изказва остро против рядкото причастяване в книгата си „Великият пост” (приложението „Светинята е за светите”), като твърди, че то разделя живота на църковен и светски. Не е правилно да се смята, че подготовката за Причастие е някаква строга процедура, която трябва да спазим в продължение на три дни или седмица. Целият ни живот е подготовка за Причастието.

 

 

В ранната Църква всички християни са се причастявали след всяка Литургия. Изповедта е съществувала за онези, които са напуснали Църквата, които са извършили убийство или друг тежък грях. Затова тя се е практикувала веднъж в живота. Едва много по-късно, вече през 6-7 век, възникнала нова практика (тогава тя още не била наричана изповед), повече монашеска – когато вярващите идвали при своя духовен отец или духовна майка и обсъждали живота си. Мисля, че след 9 век практиката за частна изповед пред свещеник надделяла. Приблизително тогава започнали да свързват причастяването с изповедта. То престанало да бъде нещо естествено за християните.

 

 

Това е очевидно. Ако християните не се причастяват, тогава изповедта е необходима всеки път, когато дойдат в храма. За човека, който води християнски живот, изповедта има съвсем друго значение. Мнозина днес не осъзнават за какво е нужна тя и я подменят с психотерапевтична беседа със свещеника.

 

 

Права сте. Другият проблем: кой може да изповядва? През последните години при нас, в Америка пристигнаха монаси от Атон. Те изобщо не познават живота на американците; освен това някои от тях поучават в разрез с вижданията на Църквата и епископите (например, че мъж и жена не могат да живеят заедно, в резултат на което се разрушават семейства). Има и млади свещеници, които се стремят да станат „духовни отци”…

 

 

У нас също. Младостарчеството е опасно явление, тъй като работи против свободата на християните.

 

 

В САЩ положението е сходно. В Американската православна църква (АПЦ) мнозина преминават в православието от други конфесии и търсят хора, които са готови да им дадат лесни, макар и често неадекватни отговори.

 

Що се отнася до изповедта и Причастието, няма общовалидно правило за всички: при вас в Русия практиката е една, у нас в Америка е различна. Това, което знаем в исторически аспект е – тайнството покаяние се е променило в по-голяма степен, отколкото останалите тайнства.

 

 

Това е знак, че разнообразието е естествено явление за православния свят и че то винаги е съществувало в Църквата. Ако бихме поискали уеднаквяване, какво да бъде то и кой трябва да реши този въпрос?

 

Ние сме малка Поместна църква. Православните в САЩ са около 2-3 милиона, а в нашата Американска православна църква (АПЦ) членуват около 100 000 човека. При това сме разделени на 12 юрисдикции: гръцка, румънска, българска, сръбска, украинска… Мога да ходя в православни храмове от всяка една традиция и да се чувствам в тях като „у дома си”, въпреки че и пеенето, и дори уставите малко се различават помежду си.

 

 

 

Действително маслосветът често бива извършван преди смъртта, присъства свещеник и никой друг. Но защо тогава църковният устав изисква участието на 7 свещеници? А след това около тежко болния да се събере цялата църковна община. И в глава 5 от Посланието на св. ап. Яков пише за това. Там е употребена думата „презвитери” – това не са свещеници, както тълкуваме този израз днес, а по-скоро „енорийски съвет”. Дълг на участниците в този съвет е, когато някой е болен, да последват свещеника и заедно с него в болницата или в дома да помажат болния.

 

Запазено е свидетелство от 11 век как при извършване на елеосвещение в домашната църква са помазвали не само болния, но и всички присъстващи; дори къщата, стаите, вратите, стените – защото болестта на човека оказва въздействие върху всички и всичко около него. Елеосвещението връща в църковния живот човека, който е болен и отделен от църковното събрание, а понякога дори от Бога, превръща болестта в кръст. Ние страдаме с Христос, и страданието ни преминава във Възкресение. 

 

 

Да. В чинопоследованието на това тайнство се говори повече за опрощаване на греховете, отколкото за изцеление на страдащия.

 

 

Безспорно. Но то е особено важно най-вече за болните. И е хубаво, ако в него участват не само свещеникът и един-двама вярващи, а колкото може повече близки и енориаши.

 

 

Необходима е преди всичко катехизация. Но най-важното според мен е енорийската общност да бъде реална, а не формална („идваме в храма, постим в сряда и петък, вършим това и онова…”), и пълнотата на живота в Църквата да се осъществява не само по време на богослужението, а непрестанно. При нас, в повечето енории т. нар. „тайни молитви” се четат наглас, хорът пее не на балкона, а отпред, като помага на народа да участва в пеенето, хората се причастяват често и се стараем Литургията да бъде прозрачна за всеки. Именно това отец Александър Шмеман искаше да предаде на православните в Америка.

 

 

До известна степен, да. Първите големи руски учени – Дмитриевски, Мансветов, Скабаланович, се занимаваха с история на богослужението. Но всички тези промени започнаха още преди Революцията, в процеса на подготовката на Събора от 1917 г. След Революцията в Русия всичко застина (някои принципи бяха възприети от „живата църква”, обновленците), а в Париж литургичното движение се развиваше в трудовете на отец Николай Афанасиев, отец Киприан Керн, отец Александър Шмеман, който беше техен студент, също и на моя баща. Тази традиция Шмеман и Майендорф пренесоха в Америка.

 

 

Отец Александър беше ли радостен човек? 

 

Той беше много радостен човек: обичаше да се смее, да се шегува, обичаше да яде и да пие, беше щастлив в семейния си живот, възпитаваше три деца. Нашите летни къщи в Канада се намираха една до друга. Наоколо гори, планини, гъби, езеро – малък рай…

 

 

Когато пристигнахме в Америка, през 1959 г. Аз бях ученик на 8 години и 5 месеца. Оттогава се изповядвах при него чак до неговата кончина през 1983 г.

 

 

Веднага. През лятото всички деца се събирахме около него и той разговаряше с нас, учеше ни на молитви, учеше ни да прислужваме. Беше винаги весел и привличаше децата.

 

 

Изключително мек. Той изслушваше, но не обичаше да дава съвети. Често на изповед свещеникът говори повече, отколкото изповядващия се, а отец Александър слушаше и накрая винаги казваше няколко положителни думи. Той смяташе, че човек трябва да бъде свободен и избягваше да дава готови предписания: „направи това или онова”. Казваше: ти си християнин, Бог ти е дал свобода, решавай как да постъпиш!

 

 

Отецът много обичаше богослуженията, обичаше тържествените Литургии, въпреки че понякога се изказваше негативно за архиерейските служби. Освен това, той беше отличен проповедник. Малкото проповеди, които съм имал възможност да слушам през детството си във Франция, бяха неразбираеми, абстрактно-богословски и нямаха връзка с реалния живот. Отец Александър се обръщаше към нас „тук и сега”.

 

 

Според мен „За живота на света”. В нея той показва откритост към световната литургична традиция. Неговото православие не е бягство от света, а призив към всички да участват в живота на Църквата. Често отправям съвет да прочетат тази книга хората, които питат какво е православието.

 

 

Баща ми преподаваше в Свето-Владимирската семинария, във Фордхемския и Харвардския университети, работеше в Центъра за византийска история Dumbarton Oaks. Той беше голям учен, за разлика от отец Александър Шмеман, който беше голям пастир. Смятам, че това е основната разлика между тях. Но и двамата много обичаха Русия и вземаха присърце нейната съдба. Когато моят баща подаде оставка през 1992 г., искаше по-често да пътува до Русия и да пише богословски трудове, предназначени за руснаците. Дотогава, живеейки на Запад, той пишеше за западните хора. Мисля, че това е най-голямата заслуга както на отец Александър, така и на моя баща: те се оказаха способни да преведат православието на езика на западния свят.

 

 

 

Това е главната причина, поради която те се преселиха от Франция в Америка. Почти 100% от членовете на Американската православна църква (АПЦ) са американци, от които половината са пето-шесто поколение на руската емиграция (де факто вече американци), а останалите – преминали в православието коренни американци.

 

 

Те знаеха, че ако ние сме единствената истинска Църква, сме длъжни да проповядваме това там, където се намираме.

 

 

Не трябва да се страхуват. Благодарение на проповедта православието съществува на Запад. Ние, православните, носим отговорност да познаваме и да изразяваме ясно своята вяра, защото отвън ни питат и сме длъжни да даваме отговори.

 

 

В училище не много. Но когато бях студент в университета, при мен често идваха колеги и професори и ми задаваха въпроси за православието.

 

 

Напълно доброжелателно. Поради това не бива да се страхуваме. Нека да започнем с това, че Евангелието е блага вест: в света е изпратен Божият Син и ни е дадена възможност за спасение. Проповедта не трябва да звучи заплашително.

 

 

Да покажем, че е нужно да търсим царството небесно. Хората се стремят към него. И отец Александър, и моят баща проповядваха по този начин и в църквата се чувстваха като у дома си. В навечерието на своята кончина през 1992 г. татко ясно видя голям образ зад престола в нашия семинарски храм: Иисус Христос причастява апостолите Петър, Павел и останалите. Последната му дума беше: Евхаристия.

 

 

Той много се радваше, че Руската църква се възражда, чувстваше се част от нея. Татко служи в Кремъл по времето на пуча на празника Преображение Господне, заедно с патриарх Алексий ІІ. Той пристигна, когато се основаваше Свето-Тихоновския богословски институт и някои архиереи реагираха на неговото идване твърде негативно. Протойерей Владимир Воробьов ми разказа колко много им е помогнал моят баща по онова време със своя авторитет. Баща ми си даваше сметка, че Руската църква се нуждае от образование. За 80 години богословското образование и самото богословие изчезнаха, въпреки че през 19 и началото на 20 век руските духовни академии бяха на същото високо равнище, на каквото се намират и най-добрите западни университети. Най-изтъкнатите учени литургисти през 19 век са руснаци: Скабаланович, Мансветов…

 

На тях до ден-днешен се позовават и западните учени! 

 

Големите западни учени, занимаващи се с изучаване на византийската литургия, като Тафт, Матеос, четат и уважават руските учени. Но за възстановяване на необходимото равнище на богословското образование в Русия, се изисква да премине още не едно поколение. Сега все повече руски студенти, които се обучават на Запад, се връщат в Родината и виждам, че днес нивото на духовните училища е доста по-високо в сравнение с преди 10 години. Между впрочем, мнозина „образовани” хора гледат на Църквата като на остатък от миналото. Необходимо е да им покажем, че Църквата не е музей, тя има отговори на актуалните въпроси на съвременното общество.

 

 

Вършете това, което вършите: откривайте университети, повишавайте равнището на богословското образование… Вие притежавате невероятни възможности: вашата Православна църква е най-голямата в света. И всички ние се радваме, че Руската църква се възражда. Вселенското православие се нуждае от баланс между гръцката и славянската традиции.

 

 

Руското православие не трябва се затваря в себе си, а да бъде открито към света. Вие носите огромна отговорност: руското православие е бъдещето на цялото православие.

 

 

Биографична справка: Павел Иванович Майендорф е роден на 22 ноември 1950 г. в Париж. Завършва Trinity College в Хартфорд (1972), Духовната семинария „Св. Владимир” в Крестууд (1975), защитава докторска дисертация в университета Notre Dame в Индиана (1987). Доктор по богословие. Заместник-председател на Богослужебния отдел на Американската православна църква (1989). Професор по литургично богословие в Свето-Владимирската семинария (1997). Председател на комисията „Вяра и църковно устройство” към Националния съвет на църквите в Америка (1996-1999, от 2000 г. заместник-председател на комисията). Работи в Богослужебния отдел на Американската православна църква, член на Societas Liturgica и Society for Oriental Liturgy, редактор на изданията на Свето-Владимирската семинария St. Vladimir’s Theological Quarterly и Orthodox Liturgy Series. Секретар (1999), вицепрезидент (1999), президент (2001) на Православното богословско общество в Америка. | taday.ru

 

В статията са използвани снимки от сайта www.svots.edu