Християнството, вярата и народността

Човечеството в своя исторически път познава само два вида големи общности, които изразяват същинската идея за доброволно и съвместно съжителство в едно общество. Единият, класическият вид е верската общност, създадена на основата на духовно родство и осъзната доброволна съпричастност към абстрактна идея. Втората е народностната общност, създадена на основата на общата кръв и на естествения семеен нагон у човека. Двете големи общности – верската и народностната – създават у отделната личност жизнено необходимите му разбирания за добро и зло, за истина и лъжа.

Съзнанието за отредената на всеки от нас жизнена мисия се създава само във верската и народностната група. Затова във всички случаи, познати в световната история, деградацията на човешкото същество започва след неговото самоволно или насилствено откъсване от големите верски или народностни социални образувания. Лишеният от верско и/или народностно чувство и групова съпричастност е безотговорният индивид и съвсем справедливо още езическият философ Аристотел вижда в това състояние дивият звяр.

Възгледът за единство на народностна и верска общност е разглеждан в Светото Писание. Същевременно обаче съществуват две разбирания по въпроса за отъждествяването на народ и вяра. Едното е римокатолическото, върху което хвърля отражение тезата за папската върховна власт. Наблягайки на вселенския, универсален и административно единен характер на християнската Църква, учените от Западна Европа не позволяват в заключенията на трактатите им да се помисли за съвпадение на вяра и народност, защото това би довело до разрушаване на папския абсолютизъм в административен план. В този случай се сливат двете различни понятия –вселенско и административно единство. Римокатолическият подход разглежда света основно в примерите и събитията на философските отношения център-периферия. Светът се построява около една точка – Рим и всички народи принадлежат на неговата периферия, като – и това вече е много важно –йерархията на цивилизованост се определя от административната и географска близост с Вечния град.

Казано иначе – ако идва нов народ на историческата сцена, той първоначално се вижда в периферията на народностното битие, където е в състояние на езичество и варварство. По-късно преминава през средната степен на преход, където е разглеждан като цивилизоващата се общност. За да достигне накрая в етнокултурните категории на центъра Рим на „своя”, т.е. вече граматизирана община, припознаваща структурната йерархия и висшите ценности на римокатолицизма, ставайки част от вселенската християнска общност, подчинена на папата. Разбира се, пътят на приближение към центъра се осъществява, като въпросният народ застава първоначално в преддверието на единната администрация и официи.

Втората глобална и непровинциализирана версия за отношенията между вяра и народност е православната. При нея административното устройство и вселенското единство не се намират задължително във взаимна и непосредствена обусловеност в схемата „център-периферия” и етнокултурни характеристики на полуцивилизованост. Наличието на център не пречи на съществуването на успоредни, поместни християнски средища, които се обединяват от принципите на учението и истинността на тайнството, а не от службите на пряката административна йерархия. Така в отделни случаи се достига до съвпадение на народностна и верска принадлежност, без да е необходимо за това да се правят помощни конструкции и да се изобретяват хибридни понятия, защото самостойността на Църквата не позволява да се изгражда самоцелна йерархия, нито да се изоставя културната народностна идея за сметка на вселенската. Народът при Православието се вижда зает с опазването и защитата на вярата, която изисква повече духовна общност, нежели служебно-административна официя.

Естествено, важен показател и при двата вида световни представи е разбирането за езика. Езикът, говорен от определен народ може да бъде наднародностен, ако на него е преведено и предадено с философски, но разбираеми категории Светото Писание. Доводът за подобно интересно състояние на езика, който е хем нардностно обвързан, хем е универсален, не се извежда от степента на разпространение на този език всред други народи, племена и общности. Стойността на езика зависи от неговото освещаване пред Бога и Неговите наместници на Земята. Всеки автор, който познава различните вероизповедания и тяхното отношение към езика, знае, че верският текст, т.е. религиозното общение, е първо общение между човека и Бога и след това вече може да служи перфектно като инструмент за граматизирано литературно творчество. Следователно верската и народностната идея се покриват в случаите на съвпадение на роден и богослужебен език. Такива случаи в историята на християнската ера са познати съвсем малко.

Православната идея, която допуска многорелигиозно съжителство не се безпокои за национални ексцесии от употребата и разпространението на един народностен език, който е вселенски, заради светостта и способността му да предава духа на учението без да се опитва да излезе от съборността на църковното начало. Следователно институциите при непротестантите и некатолиците не пречат на неинституционалните общности да намерят мястото си в държавата, стига разбира се да не проявяват враждебна нападателност, водеща до граждански войни и сътресения от социално-политически характер. Толерантността на Православието е известна и показателна за онези, които използват на различни равнища понятието за народ и народност.