До Мария

Пиша ти днес за първи и последен път.

Как си, Мария? Иска ми се да знам, че разбираш как не питам просто по навик, а защото наистина се вълнувам, вълнувам се и притеснявам за теб!

Има неща, които винаги съм искала да ти кажа. Някои знаеш, други съм ти спестила. А не е трябвало.

Днес съм сама.

Хората понякога ме питат защо съм сама или тъжна. Никога не успях да им отговоря, все мисля, че човек трябва да умее да бъде тъжен. Най ми е трудно, когато ме попитат защо стихотворенията ми са такива. И на това нямам отговор. Но знам, Мария, че ти разбираш и на теб това няма да обяснявам – хората сме комплекс от щастия и нещастия, събираме всичко в ядрото на душите си. И поне знам, че когато съм щастлива и нещастна без причина, съм истинска. Сега, когато си спомня, че говорихме за това онази вечер, онзи юли, когато вятърът шумеше в клоните на черешата, ми става хубаво, защото помня, че ти ме разбра и днес, в студената мартенска вечер пред този компютър, още чувствам разбирането ти. И затова, Мария, ти благодаря от ядрото на душата си. На моята тъжна-щастлива душа.

Не знам дали удържах моето “днес”, но все още си имам утре. И утре, заради теб и заради мен, ще се справя с прииждащия мрак. Виж, ще опитам. Жалко е, че за някои неща, след толкова опити, все пак оставаме неопитни. Но аз не се отказвам, защото знам, че пътят е всичко, което имам и всичко, което искам. Моят път, моите опити. И когато на рождения ден ми пожела да направя всичко онова, което искам, знам защо ми го пожела. Защото ти, Мария, беше усетила моето желание и знаеше за тихата идея на моя път. А сега аз знам, че това пожелание извираше от дъното на сърцето ти, че когато онази вечер медитирахме на гаража у вас, под ореха, ти ми пожела щастие. Ти ми пожела да бъда. Виждаш ли, Мария, че не съм толкова разсеяна и опитите ми не са толкова безпочвени при цялата ми неопитност. Затова, защото ти ми пожела доброто, ще опитам още веднъж с идващото утре.

Прости ми, Мария, че не говоря много. Аз знам, че онзи ден, когато ние стояхме погълнати от урока на чина си, бяхме толкова далеч една от друга, както никога. После опитвахме да говорим, а ти се мусеше, докато аз гледах безизразно през прозореца. И ти си тръгваше. И аз си тръгвах. Стояхме – ти на твоята спирка, аз на моята в очакване на автобуси-номера-маршрути и бяхме далечни. По-далечни, отколкото когато ни деляха хиляди километри. И само защото не си говорехме. Защото аз не ти говорех и затворих малкия си свят в себе си. Сега бих искала да ти подаря един огромен букет с много цветя. Като че техният брой би смекчил онова, което ти причиних. Но, извинявай, Мария, аз няма да ти подаря букет. Защо цветята да блуждаят около мълчанието ми, това няма да те зарадва. Но знам какво ще те зарадва. Моето ново стихотворение. Да, Мария, аз отново ще ти говоря. Само не зная, ще можеш ли да ми простиш…

Сега стоя и се взирам в страницата и буквите и с невротични движения се опитвам да стопля ръцете си. Знаеш ли колко е студено в стаята ми? Студено е. И ми се иска да знам как ти си мислиш сега за мен, или поне ме сънуваш, защото ти, Мария, сега спиш, ти си лягаш рано. Някой път ще ми кажеш дали ме сънуваш. Защото аз често мисля за теб. Дори когато е късно, а аз не спя и се опитвам да стопля ръцете си, защото в стаята ми е студено.

Може би съм малко хаотична, но нали ме обичаш такава. Аз помня много неща. Помня как гледахме български филми в киното, как ядохме шоколад на люлките, как се преструвахме, че говорим по телефона, когато бяхме в парка, как ме галеше по косата под клоните на черешата, колко синьо беше небето онази пролет, как спорехме за “Страната на чудесата”, машината и златната гайка, как пихме “Керацуда” в китайския ресторант, как обядвахме у вас каквото намерим, как ти плака много, после аз плаках много, колко весели бяхме след училище и в училище, когато ми подари най-хубавия подарък, когато се споглеждахме и бяхме щастливи, когато танцувахме рок на гаража със старите каскети на бащите си, когато мислехме, че ще видим на живо SCORPIONS, когато ми показваше картичките си, когато се бяхме преоблекли като циганки и танцувахме, когато се снимахме в багажника на вашия Опел, когато си толкова хубава и добра, когато баща ти правеше водна дъга и ние тичахме хванати за ръце… знаеш ли, Мария, толкова обичам, когато сме заедно…

Понякога дори не знам какво да ти кажа, защото знам, че знаеш всичко. И тогава е добре когато мълчим. Но аз съм виновна пред теб, Мария, за всичко, което знам, че ще ми простиш. За онова гузно мълчание, за това, че досега не съм ти писала така. Това е моята вина пред теб. Мога да стихотворя и да си бъда аз, но не ми ли простиш все няма да съм толкова аз.

Мога да ти обещая – и на себе си, и на теб – че ще се боря за моето утре, че когато съм тъжна, ще е защото съм истинска, а не защото светът не ме е разбрал. Още мога да ти обещая, че ще те обичам, докато мога и след това. И затова ти пиша – да ти кажа за моя хаотичен живот и колко важна си ти за него. Без теб, Мария, и твоето приятелство, аз нямаше да съм аз.

Прости ми и ми прощавай. Обичай ме. Мария, това ми е първото писмо към теб. И последното, защото знам, че ме разбираш, дори и без думи. И за да ти помагам няма да съм гузно-мълчащата. А истинската.

Нали знаеш защо ти казвам всичко това. То е в нас и извън нас. Приятелството. Това, което ти пиша сега, някой друг го казва на човек, когото обича. И мисля, че е важно да ти го кажа, защото ти го заслужаваш. Ние го заслужаваме.

Може би сега сънуваш как седим на бялата пейка в парка в непринудено доказателство за светлината на приятелството. Сънуваш ли, Мария?