Пазете жените!

Когато ми се е случвало да помагам за решаването на някой семеен конфликт, аз почти винаги заставах на страната на жената (да ме простят мъжете) по две причини. Първо, жените са слаб съсъд (1 Петр. 3:7), както казва апостол Петър. Какво можеш да искаш от по-слабия? Ако си истински мъж и глава на семейството, как си могъл да доведеш нещата до криза? Какъв глава си след това? Второ, нашите мъже наистина се държат понякога много недостойно и несправедливо с жените си. 

Един композитор, певец, който беше ходил на гастроли в Америка, ми каза: „Не можете да си представите колко грозни са жените там. Всяко наше момиче там би могло да е киноартистка, фотомодел. Нашите жени са най-хубави, но ние съвършено не ги ценим. Жените в Русия бързо стареят (за разлика от западните). Те са измъчени от работата, бита и трудния живот“. Този човек ми разправи, че на младини не щадял жена си, не разбирал колко трудна е женската участ: водене на домакинството, възпитание на децата… Много години в дома им нямало перална машина, жена му била принудена да пере на ръка. Но с времето той разбрал, че да не жали жена си означава да вреди на семейното си щастие и на самия себе си, и започнал да се старае да й помага и да я радва с каквото може.

Нашите свикнали с всичко жени имат голям успех в чужбина, така си е. Има цели служби, интернет-сайтове „Омъжи се за чужденец“. Мъжкото население на Русия продължава да намалява. А например в Германия мъжете са повече от жените. Да не говорим за това, че нашите момичета са по-красиви, по-добри и не са развалени от идеите на еманципацията. Ето как ние губим нашите жени…

А. Илин, автор на книгата „Женското щастие“, пише:

„Когато в Германия веднъж попитах защо руските жени са толкова популярни, разказаха ми за една руска жена, която не изоставила мъжа си, когато той получил тежка травма.

— И какво от това? — нищо не разбрах аз.

— Ами… тя не го изостави — казаха ми пак.

— Е, и какво? Аз ви питам защо цените толкова руските жени, а вие за травми ми говорите…

И изведнъж започнах да разбирам… Работата е там, че да живееш с болен съпруг е много тежко и натоварващо. И много по-рационално е… да не го правиш. А нашите жени ще се грижат, ако трябва, и за парализиран, и за алкохолик“.

Ще задам няколко риторични въпроса. Много ли жени сте виждали, които след тежката работна седмица да разпускат, ловейки риба, ловувайки или наливайки се с бира заедно с приятели? Мъже — да, на всяка крачка. Кой поема децата след развода и след това ги отглежда, храни, изправя на крака? И, най-сетне, кой е по-многоброен в храма, на службата: мъжете или жените? Ще се спрем малко по-подробно на това.

Веднъж в радио „Радонеж“ се обади една жена и каза: „Цялата надежда на Русия е в отговорните православни мъже“. Отец Димитрий Смирнов, който водеше предаването, отговори приблизително следното: „Че къде сте ги виждали тези отговорни православни мъже? Аз двайсет и пет години служа в църквата, председател съм на няколко храма и мога да кажа: ако нещо ти обещае мъж, той обикновено няма да го направи. При нас всичко се държи върху жените, те са наистина отговорните“. Нали я знаете тази приказка: „Белите забрадки спасиха Църквата по съветско време“.

Казвам всичко това съвсем не за да унижавам мъжете и да провъзгласявам всеобща еманципация на жените. Мъжът и жената са създадени от Бога като две съвършено сродни същества. Те не могат един без друг. Мъжът и жената са призвани да се допълват. Бог е създал Адам и Ева само за едно — да се обичат. И ние също сме призвани да се обичаме и да се грижим един за друг.

Понякога православните (и не само) мъже описват идеала на жената, майката по следния начин. Жената си стои вкъщи, възпитава децата, води домакинството, не работи и чака мъжа да си дойде от работа, приготвила вкусна вечеря. Този образ е взет от дореволюционното време, когато общо взето си е било тъкмо така. Мъжът е хранел семейството, жената се грижела за домашното огнище. Но да си спомним какъв е бил начинът на живот и системата на образованието преди революцията. Образованието е било разделно. Момчетата и момичетата се учели поотделно и в гимназиите, и в другите учебни заведения. След това юношите изучавали мъжки професии (например в Инженерния корпус), а девойките – женски занимания: да бъдат добри съпруги, да водят домакинството (например в Института за благородни девици учели момичетата на езици, музика, танци, рисуване и други предмети). Дори сред представителите на професии като лекарската и учителската жените се срещали много рядко. Само от края на XIX век на жените било разрешено да постъпват като волни слушателки или студентки в някои университети. Огромното мнозинство от женското население изобщо не работело, а само водело домакинството и отглеждало децата.

Да пренасяме реалностите на царска Русия в наше време означява да се абстрахираме от деветдесетгодишната следреволюционна история, когато жените учеха във всички вузове наравно с мъжете. За съжаление път назад вече няма. За да се направи това, ще трябва да се преустрои тотално цялата битова и образователна система.

Разбира се, за жената, майката семейството трябва да е на първо място, и тя трябва да реализира себе си без ущърб на семейството. Но да искаме от жената да отдава напълно всичките си сили на мъжа и децата също не е възможно. Трудът на домакинята, макар на моменти незабележим, съвсем не е лек. И в този труд понякога е необходим отдушник. Някои жени биха искали да завършат образованието си, други да работят с малко натоварване, за да не загубят квалификацията си. И е добре, когато това може да се осъществи. Но и това не е нещо абсолютно задължително. Някои майки се реализират прекрасно, занимавайки се със собствените си деца, обучавайки ги на музика или ръкоделие. Колкото семейства, толкова и ситуации. Но задачата на мъжа не е да отхвърля като глезотия желанието на жената да се занимава и с нещо друго освен домакинството, а да й помогне по възможност в това.

Ще наругая още малко нашите мъже. Когато ухажвахме бъдещите си жени, ние им отделяхме много време, говорехме им комплименти, подарявахме им цветя. Често ли го правим сега? Нима те не са достойни за това? А колко чудесно е да купиш поне едно цвете и да подариш нещо не като формалност, по случай някой празник, а просто защото днес е неделя, например. А кога за последен път сме водили любимата в театър, музей, на концерт? Или сме се разхождали заедно, беседвайки душевно? Колко хубаво е понякога, слагайки децата да спят, да приготвим нещо вкусно и да поседим, да вечеряме заедно. Такива щастливи минути на любовта помагат за укрепването и обновяването на отношенията. Съпрузите сякаш се връщат към времето, когато са били годеници или са празнували медения си месец.

Из книгата на отец Павел Гумеров „Малката Църква“, изд. на Сретенския манастир, 2008 г.

Превод: Андрей Романов