Отец Добромир Димитров: „Любовта винаги е риск, а бракът e жертва“

Всички сме търсачи на щастието. И ние, християните, също, колкото и празноглаво да звучи на някои от нас тази думичка… Щастие. Независимо дали ще го наречем пълнота, усещане за смисъл или радост от предвкусването на възкресението.

Ето защо така обичаният митрополит Антоний Сурожки пише*: „Възможно е казаното от мен да звучи езически, но аз мисля, че християнското семейство най-напред трябва да бъде щастливо… Нерядко християнското семейство може да бъде най-убедителният довод за това, че ако Бог идва при някаква група хора, Той внася нещо, което не съществува никъде другаде и което може да се нарече щастие, а не разединение. Затова говоря за щастието като първо и много важно условие…“. А знаем, че Сам Христос идва и се намесва в живота на двойка младоженци, извършвайки първото Си чудо като превръща водата във вино на сватбата им в Кана Галилейска. За да я има радостта в единението на любовта. Знак за християните от всяка епоха, че щастливият брак, уповавайки се за него на Бога, е също начин да свидетелстваш за благодатното действие на Светия Дух пред света.

Днес обаче малцина от съвременните млади хора вярват, че Някой може да направи от водата вино за тях и да помогне за преобразяването на брачните им отношения. Затова и все повече двойки съвсем обмислено избират да не пристъпват нито към брачния църковен ритуал, нито към подписа в общината, като своеобразен бунт срещу „институционализирането на любовта“. А други пък избират да се венчаят, приемайки го като някаква формалност и заемайки нисък старт да се освободят от брачната отговорност, щом виното свърши и следсватбеното опиянение отшуми.

Това го показва и сухата статистика. Почти 60% от българските деца са родени извън брака, а за 70% от тях се предполага, че са на родители, които са заедно, но живеят без брак.

Над 50% от браковете в България завършват с развод и повече от една трета от българските деца израстват под грижите на разведени родители. Все пак продължителността на брака в България е приблизително 15 години, което си е направо постижение в сравнение например с Холивуд, където тя е около 5 години.

На Въведение Богородично, когато празнуваме Деня на християнското семейство, е подходящо време да се запитаме защо и как християнското учение продължава и днес да отстоява брачната връзка, разбирана не като „институция- пазителка на традиционните ценности“, а като велика тайна и тайнство на Църквата.

За някои всевечни въпроси, свързани с брака, и някои съвсем нови предизвикателства, които не биха „хрумнали“ на човека, живял във времето на ранната Църква, разговаряме с отец Добромир Димитров. Протойерей д-р Добромир Димитров е свещеник във великотърновския храм „Св. Мина“ и е преподавател по църковно право в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

Отче, бракът е едно от тайнствата на Църквата, но е ясно, че днес голяма част от двойките у нас, които се венчават, не пристъпват към църковния брак толкова като към тайнство, колкото като към ритуал, който „разкрасява“ празничното тържество. Отдавна се говори за нуждата от въвеждането на предварителна подготовка, на срещи на двойката със свещеника, но какво да е съдържанието на тази подготовка и ако е задължителна, няма ли опасност и тя в един момент да се формализира?

Наистина Църквата е разкрила съпружеството като тайнство, т.е от едно общочовешко събитие без оглед на определена религия, от чисто юридически договор, тя го е възвестила като път към спасение, един кръстовъзкресен път, в който има любов, жертва, доверие, страдание и риск. Неслучайно използвам думата риск и подчертавам, че любовта винаги е риск.

Свидетели сме на това ежедневно, толкова често единият партньор си тръгва от брачната общност, като ранява останалите обичащи в семейството. Така бракът не достига своята цел, която винаги е есхатологична. Това означава, че съпружеската любов е нещо повече от комфорт, взаимопомощ, емоционалност на едно психологично ниво. Любовта трябва да е дълбинна, онтологична, да се преживява със съзнанието, че не е нещо ефимерно, а че ще продължи във вечността. Съпружеството е дълбинна тайна, в която човек откривайки другия, открива себе си. Двамата реално стават едно, физически и духовно.

Поради това на онези, които пристъпват към брака, Църквата трябва да благовести какво именно е той и каква е неговата цел. Трябва ясно да бъде подчертано, че бракът е жертва и ако не жертваме себе си в него, със сигурност ще жертваме другия в името на нашия егоизъм. Тоест нашата жертва трябва са бъде победата над собствения ни егоизъм. Трябва да поемем този риск, че ще сме наранявани и въпреки това ще продължаваме да обичаме.

По парадоксален начин това се разкрива и в самото последование на венчанието. На главите на младоженците се поставят венци, които от древност са символ на мъченичество, на свидетелство какво всъщност е любовта.

Нека като пример вземем отношенията ни с Бога, Който е Личност. Бог винаги е “губещ”, тъй като ни обича безрезервно, а ние често пъти не можем да отговорим на тази любов и Го нараняваме. Но като вселюбящ Баща, Той продължава да ни очаква да ни прегърне и да ни даде пръстен на ръката (ср. Лука 15:11-32). Такава трябва да е и атмосферата в брака.

Що се отнася до втората част на въпроса, дълбоко се съмнявам, че имаме желанието да възвестим какво точно е бракът, тъй като самите ние все още позволяваме тайнството да бъде сведено до нивото на едно секуларно, частно празненство, в което тайнството, както казахте, е красив ритуал.

От друга страна, има и други тежки проблеми, венчаваме второбрачни и треобрачни без да се се интересуваме дали новият партньор не е развел онзи, който вече е имал брак. По този начин узаконяваме едно прелюбодеяние, противно на свещените канони. Тези случаи са чести в България.

Ние като общество, все още нямаме критерий за трагедията, която се е случва в съвременното семейство, т.е нямаме диагнозата, следователно не можем да започнем и лечението. Среща с младоженците, която ще бъде чисто формална, по-скоро би затвърдила мнението, че църквата е религиозна институция, извършваща религиозни услуги. Нужно е едно дълбоко преосмисляне на брака като тайнство, преоткриване на връзката му със св. Литургия, в която венчанието се реализира. Нужно е цялостно осмисляне на светотайнствения живот.

Има една християнска мисъл – че думите „Обичам те” означават „Ти никога няма да умреш”…

Тези думи са толкова важни и би трябвало да се отнасят до всички наши взаимоотношения. Смъртта е трагедия на човешкия живот, а истинската любов, тази която е дълбинна, себеотдаваща, жертвена, инстинктивно не може да приеме смъртта.

Чудесен пример за това е споделеното от православен свещеник, който виждал един баща да идва всеки ден на гроба на починалия си син. Бащата казал на свещеника, че по принцип не вярва в Бога, но не може да приеме със сърцето си, че никога повече няма да види обичния си син. Многобройни примери могат да бъдат дадени. Смъртта на дете или на любимия съпруг и съпруга, на майката или любящ баща… Неминуемо като се сблъскаме с реалността на смъртта, разбираме защо е трябвало Христос да се въплъти и да ни спаси от нея. Заради това смъртта е врагът, който трябва да бъде окончателно победен. Така свидетелства и св. ап. Павел: “А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта. (1 Кор. 15:26)”.

Смъртта ни изправя пред екзистенциални въпроси, на които може да се отговори единствено с любовта, доверието и надеждата в Христос, че чрез Него и в Него пак ще бъдем с онези, който обичаме. Че и ние, дори и да умрем ще оживеем (ср. И. 11:25)

Поради това не можем да се съгласим с римокатолическата формулировка: “Докато смъртта ви раздели…”. Любовта е по-силна от смъртта и това се разкри чрез Въплъщението и Възкресението на Господа (ср. Йоан 3:16). Думите :”Ти никога няма да умреш…” са вопъл за непрестанно общение, това означава, че бракът трябва да води във вечността, като там, в есхатона, бъдещия век, ще се открие цялата му красота.

Във времето на глобализацията сме свидетели на все повече бракове между хора от различна вяра. Което пред някои двойки поставя специфични въпроси: според коя религиозна традиция ще се извърши брачният ритуал; в коя вяра ще бъдат възпитани децата, ще бъдат ли кръстени и т. н. Какво бихте посъветвали някой православен, който е в подобна ситуация?

Мнозина не знаят, че днешното последование на венчанието, което се извършва в Православната църква, е въведено точно поради такива случаи. Отделянето на тайнството от св. Литургия е станало поради многобройните канонични казуси през XII-XIII век (брак между православни и инославни, второбрачни, встъпващи в брак с първо венчило и др.), поради което е било невъзможно венчаващите да приемат св. Тайни. Само че, поради падането на Изтока под османска власт, изключението е станало правило.

Бих посъветвал християнина да намира сили да преодолява доктриналните различия, т.е те да не са повод за конфликт с човека, когото обича, а напротив подвиг на любов, като съпрузите вземат най-доброто от традициите си. Въпросът е сложен и не може да се отговори обобщено – всеки случай трябва да се разглежда строго индивидуално.

Известно е, че Православната църква има по-компромисна позиция относно развода в сравнение с католическото разбиране. Има ли развод, за който се оказва, че е бил добро и „зряло“ решение?

Разводът винаги е трагедия, тъй като е породен от “коравосърдечието”, т.е от егоизма на брачните партньори (ср. Мат. 19:8). Православната църква също не приема развода в юридическия смисъл на тази дума, тя просто констатира, че любовта, която е оживотворявала брака, е опорочена. Пак повтарям, тя просто констатира, че поради липсата на желание и усилия от страна на един или и на двамата съпрузи, бракът не достига святата си цел.

Разводът се дава по волята на съпрузите и Църквата не може да ги задължи те да останат заедно, тъй като такова насилие лесно може да породи други по-тежки последствия.

В свое изследване** прот. Йоан Майендорф цитира думите на св. Григорий Назиански по повод втория и третия брак: “Ако имаше двама Христосовци, щеше да има и двама съпрузи или две съпруги; но тъй като Христос е един – едната глава на Църквата – също така има една плът; втората трябва да бъде отхвърлена. И ако забраните втория брак, ще разрешите ли третия? Първият е законен, вторият – простен, третият – незаконен, а всеки следващ е свинство… “. Когато говорим за втори или трети брак, от перспективата на това, че венчанието е свързване във вечността, се появяват „казуси“, които може би звучат буквалистично, но пък ни объркват: например ако вдовица се ожени втори път – с кого ще е по-свързана във вечността – с първия или с втория си съпруг?

Подобен въпрос са задали фарисеите на Христос, питайки за една жена, която последователно се омъжила за седем братя, които един след друг почивали. Те задали въпроса: чия жена щяла да бъде тя при възкресението? Господ отговорил, че при” възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата.” (Мат 22:30). Въпросът на фарисеите бил юридически, а отговорът на Христос есхатологичен. Св. Григорий Богослов, основавайки се на Христовите думи и на свидетелството на св. ап. Павел, вече говори за брака не като юридически договор, а като велика тайна, която се реализира в Христа и в Църквата (ср. Ефес. 5:31-32).

Днес има двойки, които нямат деца, но не защото имат репродуктивни проблеми, а защото съзнателно са направили този избор (childfree). Те са убедени, че това решение не прави живота им по-малко пълноценен. Някои виждат в това голяма доза егоизъм, характерно явление за епохата на консуматорските общества. Но как от християнска гледна точка да приемем такъв житейски избор?

Такъв житейски избор трябва да бъде уважаван. Все пак целта на брака не е раждането на деца, а самият брак. Децата са благословение и дар от Бога… Но вие ме питате нещо друго. Към такива двойки, които нямат репродуктивни проблеми, Църквата трябва да подхожда пастирски, без никакви обвинения и осъждане. Вероятно под маската на childfree се коренят други проблеми, страх, недоверие, съмнения, които Църквата може да лекува.

Няма да е пресилено, ако кажем, че един от „препъникамъните“ за младия човек по пътя към Църквата е християнското убеждение за нуждата от сексуално въздържание преди брака. Един от аргументите срещу това убеждение е, че времената са се променили и ако преди десетилетия хората са се женели още преди дори да навършат пълнолетие, то днес ситуацията е съвсем различна. Каква е духовната философия, която стои зад този християнски призив към съвременните млади хора да се въздържат от сексуални отношения преди да се оженят?

Православната църква е категорична, че целомъдрието е добродетел. Църквата апелира, чрез призива си за сексуално въздържание преди брака, за да покаже истинските измерения на сексуалната любов, т.е от еротична и страстна любовта трябва да се преобрази в αγάπη (безкористна, себеотдаваща любов), която единствено се проявява в пълнота в моногамния хетеросексуален съпружески живот. Разбира се, живеем в хедонистично общество, където този глас се заглушава от консуматорския дух, но съгласете се, какво по-хубаво за един съпруг и една съпруга да знаят, че са отдадени напълно един на друг, както духовно, така и телесно?!…

Известна е позицията на Католическата църква относно противозачатъчните средства, тази нейна позиция понася критики от медици, особено в някои африкански страни, където се правят АНТИСПИН кампании и където тези средства могат да са животоспасяващи.“ Какъв е православният поглед към въпроса?

Православната църква е много внимателна по въпросите на контрацепцията. При СПИН, хепатит C и други тежки заболявания е задължително използването на контрацепция, тъй като става въпрос за здравето на брачния партньор. Що се отнася до здравите съпрузи, то контрацепцията е избор на съпружеската двойка и Църквата не би трябвало да се намесва в тези интимни отношения. Трябва обаче да се отбележи, че има различни видове контрацепция. В случай, че няма зачеване, то тогава контрацепцията се смята за допустима. Ако обаче зачеването е факт, православното становище не приема противозачатъчните с абортивно действие, защото според него тогава става въпрос за аборт.

Често говорим за „синдром на прегарянето“ по отношение на професионалния ни живот. Има ли такъв синдром и в брака? И какъв е изходът, когато любовта някак е отлетяла и е останало само чувството за дълг?

Изкушения винаги има, дори и в най-щастливия брак, тъй като врагът на човека не спи. Поради това е нужна Божията благодат, която се дарява в тайнствата, тя е нашата защита и извор на любовта в брака. Където нещата са се влошили е нужна е грижа, молитва и помощ отстрани. При християните е по-лесно, особено при онези, които имат духовен наставник. Покаянието, изповедта, св. Причастие, поста могат да възродят брака и той да стане по-радостен и благодатен, преодоляващ всяка криза. За съпрузите, които не са християни или са номинални такива, според мен е по-трудно, те трябва да се обръщат към специалист психотерапевт.

В какво се изразява автентичното християнско смирение в брака?

Смирението е грижа и жертва от любов. Понякога е казване на нелицеприятни неща, с цел другият да коригира своите слабости. Това обаче трябва да става с любов. Трябва да си готов да поемеш ударите, самозащитаващи нараненото его на критикувания. С една дума, смирението е саморазпъване в името на любовта. То е жертва на собствения ти комфорт в името на спасението на „другия ти Аз“.

Бихте ли ни споделили какви са въпросите, с които най-често се обръщат младите семейства към Вас, като към техен изповедник, търсейки съвет и ориентир?

Това са тревоги, свързани с егоизъм, изневяра, унижение, пренебрежение, самоволие, самодостатъчност, гордост. Тези случаи, за съжаление, се увеличават. Причината е, че бракът се сключва от незрели хора, незрели емоционално, интелектуално и духовно. Това се доказва и от множеството разводи.

Пак поради незрялост е изключително разпространена практиката на съжителството без брак, практика, според мен, породена от безотговорност към другия, от правото на егоистична “свобода”. Идвайки в църквата, как да помогнем на тези хора, които дори живеят в грях без да съзнават това? Подчертавам, грехът тук трябва да се разглежда не само като морална категория, а като пропуск, лишаване от възможността тяхната връзка да преодолее природното и да прерасне в нещо свято и вечно.

Според мен това е най-притеснителното – че сме загубили критерия за здраво и болно, за добро и зло, за сладко и горчиво (ср. Ис.5:20-21).

Поради това в енорията на “Свети Мина” във Велико Търново подготвихме сборник за брака и семейството, който в момента е под печат. Авторите, които сме подбрали, са съвременни духовници и богослови, които в беседите си разкриват проблемите на младите при избора на съпруг или съпруга, проблемите на семейството и тяхното решение в Църквата. Надявам се, този скромен наш труд ще бъде интересен и на вашите читатели.

 

* Из книгата на митрополит Антоний Сурожки „Бракът като подвижничество“, стр. 48, ИК „Омофор“2003.
** Из „Християнският брак във Византия: канонична и литургична традиция“, превод: Алексей Стамболов.