Тайнството Брак

За всеки повърхностен поглед монашеството и бракът се отричат взаимно. Но при едно по-дълбоко вникване те се оказват вътрешно допълващи се там, където животът ни е на висотата на живота на Духа. Тайнството брак въвежда по своему в монашеското състояние, и при възникването си е включвало специфично монашеския ритуал на постригването. Бидейки две страни на една и съща тайна, те се събират еднакво в девството на човешкия дух, тази висша и всеобща ценност. „Когато Христос повелява да следваме тесния път, Той се обръща не към монасите, а към всички хора (…) Следователно и монахът, и мирянинът трябва да стигнат до едни и същи висоти (…) Бъдете целомъдрени в брака – и ще бъдете първи в Царството Небесно, и ще се радвате на всички блага”, учи толкова вдъхновено и ясно св. Йоан Златоуст2 [1]. Св. Амфилохий, епископ Иконийски (†394) отразява добре православното разбиране, когато казва, че и брачното състояние, и девствеността, учредени еднакво от Бога, са от религиозна гледна точка еднакво и във висша степен достойни [2].

Духовното целомъдрие-цялостност прекрачва рамките на физиологията и говори за самото устройство на човешкия дух. Свойство на християнската мисъл е да утвърждава разнообразието на служенията и следователно – на призванията. Безсмислено е да питаш дали някой конкретен монах е станал по-издигнат, отколкото ако беше женен, и обратно. Трябва да питаш дали той е по-горе или по-долу спрямо собствената си мярка за святост. Величието е – и това е точният смисъл на смирението – да отговаряш на собствената си мярка, установена от Бога. Двата склона на Тавор – този на монашеската святост и този на брачната святост – водят към върха, където съвпадат. Както единият, така и другият въвеждат в „Божия покой”, в „радостта на Господа”.

Наред с монашеското състояние в православното свещенство съпружеското състояние на „белия” клирик доскоро беше дори задължително. Неженените свещеници (по-млади от 40 години) бяха разрешени в Русия едва през ХІХ в. Характерно е, че по време на Първия вселенски събор тъкмо епископ Пафнутий, един от най-строгите аскети, защитава женените свещеници. Освен това много канони са категорични и сурово наказват всички, които смятат, че свещенството и бракът са несъвместими или се изказват и с най-малкото пренебрежение за светото установление на последния [3]. „Бракът и съпружеските отношения в брака са сами по себе си нещо достойно и непорочно. Съюзът на мъжа и законната му жена може да бъде целомъдрен съюз.”[4] Ето защо Трулският събор (691 г.) провъзгласява:

Понеже научихме, че в Римската църква е установено като правило, че ръкополаганите за дякони или презвитери се задължават да не бъдат повече в общение с жените си, ние, следвайки древното правило на апостолското благоустройство и ред, нареждаме семейния живот на свещенослужителите по закона да пребъдва и занапред нерушим [5].

Жененият свещенослужител доказва със семейното си положение, че то съвсем не е пречка за участието в самото сърце на литургичния живот – извършването на тайнството евхаристия. Най-великите аскети (св. Макарий, св. Йоан Касиан и др.) говорят за възможността за блуд в душата и въображението на монаха. От друга страна, те държат за целомъдрието на истинските съпрузи. Тъкмо в духовното целомъдрие, в чистотата на духа монашеското състояние и бракът стигат до висшата си точка и се допълват взаимно [6] .

„Бракът е честен и брачното ложе е непорочно, защото Христос ги благослови, когато превърна водата във вино на сватбата в Кана”, провъзгласява текстът на чина на венчанието.

Райското установяване на брака

Установяването на брака в рая е твърде древно и непоклатимо предание. Говорейки за брака, Господ се позовава върху Стария Завет: „Не сте ли чели?” (Мат. 19:4, също Еф. 5:31). „Синът само потвърди това, което Отец е установил”, казва Климент Александрийски и изказва основополагащата идея за райската благодат на брака [7]. Ако създаването на човека е за него кръщение (раждане), любовта на първата съпружеска двойка, която била „една плът”, означава, че едемската Църква добива началото си в брака, в съпружеската пълнота на първата двойка. Именно радостта на младоженците на сватбата в Кана подбужда първото явяване на славата Божия в четвъртото Евангелие.

Климент отива още по-далеч: „Бог е създал човека, мъжа и жената; мъжът е Христос, а жената – Църква.”[8] Бракът като архетипов образ вече съществува предварително в двойката, защото Адам е създаден по образа на Христос, а Ева по образа на Църквата. Апостол Павел формулира най-същественото: „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Еф. 5:32). По този начин бракът възхожда към времето преди грехопадението и ритуалът уточнява това: „Нито първородният грях, нито потопът повредиха нещо в светостта на съпружеския съюз”. Св. Ефрем Сириец добавя: „От Адама до Господа истинската съпружеска любов е била съвършено тайнство”[9]. Ето защо според равинската мъдрост единственият канал за изливане на благодатта у езичниците е била тъкмо съпружеската любов [10].

Споменът за рая, „райската благодат” изпълва с радост: „Да се възрадваме и развеселим (…) блажени поканените на сватбената вечеря на Агнеца” (Откр. 19:7,9). Второзаконие (24:5) напомня, че всеки мъж, който е стъпил наскоро в брак, се освобождава от всякакви задължения, за да „весели жена си”. Ритуалът на венчанието се гради около радостта, но тази радост, вярна на духовната дълбочина на своята тайна, насочва към истинското, скритото си сърце. За да разкрие цялата си вътрешна светлина, тя трябва да се извиси и да стигне до радостта на мъчениците и изповедниците – радост, която наистина грейва само когато се принасяш напълно в жертва. Огрени от тази светлина, ние интуитивно усещаме, че без съпружеската любов на първата двойка самият рай щеше да загуби нещо от пълнотата, която въплъщението носи в недрата си, и дори нямаше да бъде рай! Чрез „припомнянето” на тайнството любовта отново прави достъпен рая. Именно тази „райска благодат” зове любовта да прекрачи отвъд всичко земно и да стане могъщ аргумент на красотата, която свидетелства за истината чрез простата си и прозрачна очевидност. Душата рипва, казва Клодел [11], „не като тлъста крава, която дъвче неподвижно своята дъвка, а като девствена кобила, с уста, горяща от солта, която тя е взела от ръцете на своя стопанин (…) през открехнатата врата утринният вятър донася мирис на ливада”, небесна ливада.

За източното предание присъствието на Христос на сватбата в Кана само потвърждава сакраменталното учредяване на брака. Евангелският разказ подчертава дълбокото символично значение, върху което се спира внимателно светоотеческата екзегеза. Това е преди всичко превръщането на водата във вино, един вече евхаристиен символ, който властно зове към преобразяване на грубата страст в благородното вино на харизматичната любов [12].

 Образът на брака

Създаването на човека, учредяването на брака и основаването на едемската Църква се оказват събрани в едно творческо действие на Бога, което показва тясното им родство. Сватбената терминология, която Библията използва, когато засяга тайната на взаимоотношенията на Бога и човека, намира с това своето обяснение (невеста, съпруга, сватба на Агнеца).

„Не е добре за човека да бъде сам”, провзъгласява свещеният текст, защото самотното съществуване не отразява Бога. Както смята св. Амвросий Медиолански, човешкият род е „добър” само в единството на мъжкото и женското. Именно Адам-Ева, мъжът-жената са онази човешка двоица, която отразява множествеността в Бога, Който, бидейки „Един”, говори „Ние” (Бит. 1:26). „Когато мъжът и жената се съединяват в брак, те са образ не на нещо земно, а на самия Бог”, твърди св. Йоан Златоуст [13]. Мъжът и жената се съединяват в третия елемент, който е Бог, както божественото и човешкото влизат в ипостаста на Словото, както Отец и Син се съединяват в Духа. Единството в множествеността е израз на троичния догмат, който е жизнената истина както на църковния, така и на съпружеския живот. „Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Климент Александрийски прилага тези думи към брака [14]. Поради това дълбоко преплитане на значенията, отнасящи се към архетипа, бракът е притча за бъдещия век. „Онзи, който не е свързан с веригите на брака, не притежава в себе си цялостното същество, а само половината му.” [15] „Мъжът и жената не са две същества, а едно”, не се уморява да повтаря св. Йоан Златоуст [16]. Това е опростеният образ на съюза, който не е вече този на двойките („защото във възкресението вече нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии”), а на мъжкото и женското в интегралната цялост на Човека в Царството Божие: във възстановения Адам, съдържащ Ева в недрата си. Св. Йоан Златоуст нарича семейството „малка Църква“  [17], мислейки за ecclesia domestica, домашната Църква, за която говори апостол Павел; това е все същата идея за органичната клетка на Църквата, пророческият образ на Царството Божие.

Първичната цел на брака

Православното разбиране е персоналистично в своята основа [18]. Съпружеското състояние е особено призвание за добиване на пълнота в Бога. „Любовта променя самата същност на нещата”, казва св. Йоан Златоуст [19]и добавя: „Само любовта създава от две същества едно” [20]. Само любовта познава Любовта. „Само любовта съединява човешкото същество с Бога и с другите човешки същества”[21]. Любовта става форма на благодатта, за да преодолее греховното състояние на разделението и егоцентричната изолация. Най-разтърсващото откровение възвестява еднаквата природа на любовта, която Бог проявява към човека и човекът към Бога и която живее в дълбочината на сърцето, когато то е чисто и отворено за човешките същества. Песен на песните говори ясно за това: „Любовта е силна като смърт, (…) стрелите й са стрели огнени” (8:6). Самият тип на съпружеската любов е духоносен по същността си. Материята на това тайнство е взаимната любов, която съдържа целта в себе си, защото дарът на Светия Дух я превръща в „нерушим съюз на любовта”, което позволява на св. Йоан Златоуст да даде великолепно определение: „Бракът е тайнство на любовта” [22].

Срещу латинското определение prolis est essentialissimum in matrimonio (потомството е най-същественото в брака) и matrimonii finis primarius est procreatio atque educatio prolis (първата цел на брака е създаването и възпитаването на потомство) православното учение твърди, че изначалният смисъл или крайната цел на брака е съпружеската любов – в онази пълнота на единството на съпрузите, която ги превръща в домашна Църква. Бракът може да е полезен за обществото – въпреки това неговата собствена независима ценност пребъдва царствено в самия него. Дионисий пише: „Атиняните наричали брака τέ, защото именно той венчава човека за живот”[23]. Децата внасят ново качество – бащинството и майчинството – но това е преизливане на пълнотата, която като такава пребъдва в себе си. Дори различността на половете, която изпълва цялата съвкупност на човешкото битие и отива далече отвъд границите на самите полове, добива цялото си значение независимо от родовия проблем, който е само вторичен спрямо нея.

 Значението на брака

Грехопадението е изопачило човешката онтология, разделяйки я на лоша мъжественост и лоша женственост, потопени в непрестанното трептене на привличането и отблъскването. Разделението не е между мъжете и жените, а в сърцевината на всяко човешко същество. То създава постоянно напрежение, предизвикващо конфликти и неврози. Тайнството брак внася „райска благодат” и съединява началото и края. Все същият Йоан Златоуст, великият учител на брака, изказва дълбока мисъл, толкова фундаментално потвърдена от модерната психиатрия: „Любовта се ражда от целомъдрието”. Напротив, „извращението (развратът и порнографското любопитство) произлизат от недостига на любов” [24]. Най-силното средство е „любовта, amor magnus, великата любов, която прави хората целомъдрени”[25].

Има една последователност от текстове в Свещеното Писание , която не е случайна и която разкрива ослепителната истина за човека, хвърля ярка светлина върху съдбата му.

Послание до Евреи (2:7) описва величието на безгрешния човек в зората на неговия живот със следния израз: „Със слава и чест си го увенчал”. Апокалипсисът, който е в другия край на историята, възвестява, че племената и народите ще донесат на прага на новия Йерусалим „славата и честта си”; не с празни ръце стига най-сетне и човекът до пълнотата си – той носи даровете на Светия Дух. И най-после същата тази формула, която изразява обещанието и крайното му изпълнение – раят и Царството Божие – се съдържа в извършителната формула на тайнството брак: женихът и невестата със слава и чест се увенчават. По този начин бракът изпъква като точка на обединението и в това си пророческо служение – като образ на влизането в бъдещия век.

Знаците на последните времена

Св. Климент Римски цитира едно твърде тайнствено „неписано изказване” (аграфа) на Христос: „Когато Го питали за времето, когато ще дойде Царството Божие, Господ отговорил: „Когато двамата станат едно и външното стане като вътрешното и когато мъжкото и женското, съединявайки се, няма да са нито мъжко, нито женско” [26].

По този начин пришествието на Царството Божие съвпада с пълното съзряване на съпружеската любов до степента на обединяване на половете в едно същество, в една всечовешка действителност, събрана в Христос. Съпружеското целомъдрие (измолвано в епиклезата на тайнството) унищожава греховното разделение на вътрешното и външното, в което собствено обитава похотта. Безизходицата на порочната мъжественост и порочната женственост преминава в безкрайността на отново придобитата и истински реализирана първоначална цялост. Господ казва: „Ето, правя последното като първото” [27]; алфата и омегата се събират в съвършено новата твар. Точно както и монашеството, съпружеското състояние не е етичен проблем, а онтологичен. Любовта е била опорочена още преди да осъзнае своето величие. В своята висша точка истинският брак е рядък аскетичен подвиг и обредът го подчертава с песнопението в чест на мъчениците, което ще придружава съпрузите през цялото време на пътуването им по тесния път. Така то извисява съпружеското състояние до нивото и достойнството на „ранените приятели на Жениха”. Моментът на висшето откровение, освободено от всички опорочавания на историята, бележи предапокалиптичните времена и само в този момент реалността му може да излезе наяве и да познае себе си като в огледало в истинското монашеско състояние.

Над напрежението между полюсите на срама и цинизма се издига недостъпната само за естествените сили хармония на чедата на свободата и благодатта, които няма какво да крият. Когато ангелът на Апокалипсиса провъзгласява: „Няма да има време”, той провъзгласява също и „премахването на одеждите на срама” [28] (кожените дрехи на грехопадението) и бележи прехода към девственото възстановяване на човешкото битие. В историята, ако не сме свети, бракът е само социална клетка и мирно съвъкупление на безбройните еснафи, завършено и плашещо самодоволство. Ослепителното достойнство на съпружеската пълнота – не на съществата, а на съществото в неговата цялост – ще се яви по думите на Господа едва в края на времето, в момента на Прехода-Пасха на бъдещия век.

Ars amandi, изкуството на любовта се съдържа изцяло в плодовете на вечната младост на Мараната – „Дойди, Господи!” Влюбените гледат в една посока, на Изток, и казват: „Направи така, Господи, че като се обичаме един друг, да обичаме Теб”.

Бележки

1 Против хулещите монашеския живот. ІІІ, 14; Беседа върху Послание до Евреи. VІІ, 4.
2 PG 39, 44-45.
3 Hefele. Histoire des Conciles. v. I, p. 621.
4 Думи на епископ Пафнутий.
5 Правило 13.
6 Чудесната диалектика на апостол Павел по въпроса за обрязването (Рим. 2:26-29) поставя проблем от същия духовен ранг и набелязва идентична перспектива за диалектиката на девствеността.
7 Стромати. ІІІ, 4, PG 8, 1096.
8 Върху 2 Коринтяни. ХІV.
9 Тълкуване на Послание до Ефесяни. 5, 32.
10 Зогар. І.
11 La Ville.
12 Св. Йоан Златоуст, PG 62, 380; св. Григорий Назиански, PG 37, 373.
13PG 61, 215; 62, 387.
14 PG 8, 1169.
15 Св. Йоан Златоуст, PG 62, 387.
16 PG 61, 289.
17 PG 62, 143.
18 В католическото богословие то се възпира от приоритета на физическата девственост (виж все още плахите, но вече възпряни опити: Doms, Vom Sinn und Zweck der Ehe, Breslau 1935; N. Rocholl, Die Ehe als geweihtes Leben, Dülmen 1936; D. von Hilderbrand, Le Mariage, Ed. de Cerf; A. Fayol, Notes sur l’amour humain, Desclée de Brouwer).
19 PG 61, 273.
20 PG 61, 280.
21 Авва Таласий. Беседы. Москва, 1983 (русск. перев.), Проп. І, гл. І.
22 PG 51, 230.
23 PG 3, 1184.
24Беседа върху 1 Коринтяни. 33:6.
25 Пак там.
26 Второ послание до Коринтяни. 12, 2. Виж Resch. Agrapha. 71, p. 93; Климент Александрийски. Стромати. ІІІ, 3, 92.
27 Аграфа от Посланието на Варнава.
28 Климент Александрийски. Стромати.

Превод: Андрей Романов

Из книгата на Павел Евдокимов “Православието”, ИК “Омофор” 2010