Семейният живот на свещеника

Въпросът за семейството е един от основните за битието на православното духовенство и е съвършено непознат за света на католическото. Затова преди всичко трябва да изясним различията във възгледите върху тази страна от живота при православните и при католиците, засягайки в движение и протестантството, макар че не е съвсем нужно, защото там свещеничеството отсъства в буквалния смисъл на думата.

Римо-католицизмът е узаконил в своята канонична практика целибата на духовенството, въвеждайки го в задължителна норма. Ако католицизмът прави понякога отстъпки и допуска в своя източен обряд семейни духовници, това се разглежда като много рядко изключение, а освен това не среща никакво съчувствие, както в католическото общество, така и в църковното съзнание. Целибатът е свещен от много векове и Рим не може и не желае да се откаже от него.

Православието не само допуска, но и поощрява семейните духовници. Безбрачието е единствено достояние на монасите, при бялото духовенство дълго време е срещало недоверчиво отношение. Бракът при духовенството у православните е свързан с особени строго регламентирани канонически правила и е възможен само до ръкополагането. След него свещеникът не може да встъпва в брак.

Протестантството не само не забранява брака при духовенството, но го допуска даже и след избора на пастора. По този начин и англиканските общини разрешават на своите свещенослужители да се венчаят след посвещението.

Това са накратко трите основни възгледа върху брачното състояние на духовенството в различните части на християнския свят. Но казаното дотук се нуждае от историческа справка.

Християнската древност е разглеждала този въпрос доста по-толерантно от възгледите на по-късния латински канонически кодекс. Петдесет и първо правило на светите апостоли не прави целибата задължителен. В епохата на Първия Вселенски събор, съгласно свидетелствата на църковните историци Сократ (Н. Е. 1, 2) и Созомен (Н. Е. 1, 23) Църквата в лицето на аскета Пафнутий, който би трябвало да защитава безбрачието, застъпва именно тезата, че свещениците трябва да са венчани, знаейки и предвиждайки всички трудности от бремето на целибата за всички.

Но от друга страна в християнското общество съществуват и други мнения. Идеите на ригоризма и неумерения аскетизъм винаги са били силни сред верните и често са поставяли изисквания, несъвместими с благостта и любвеобвилността на евангелския морал, от една страна и църковната мъдрост и сигурност, от друга. Постановленията на Гангарския събор ясно свидетелстват, че изискванията на ригоризма са били разпространени сред християните. Така например десетото правило на събора гласи, че подлежат на анатема тези, които превъзнасят своето целомъдрие над женените.Същата заплаха съдържа и четвъртото правило на този събор към тези, които смятат за "недостойно да се причастяват при семеен свещеник". В своето тринадесето правило 6-ти Вселенски събор утвърждава, че бракосъчетанието не е препятствие към ръкоположението, защото "бракът е честен и ложето е нескверно"(Евр. 13; 4) и ако "някой се е привързал към жена си, то нека не търси разрешение" (1 Кор. 7; 27); ако дяконът или презвитерът заради фалшиво благочестие изгони жена си, да му бъде наложена анатема.

През XI век католицизмът (папа Григорий VII през 1076 г.) узаконява целибата, признавайки го за задължителен. Изтокът, както вече казахме, се отнася към това явление с крайно недоверие, даже да не кажем отрицание, предоставяйки възможност на неженения или вдовеца да моли за ръкоположение след приемане на монашески сан.

В Русия със закон от 16.IV.1869 г. ръкополагането на целибатни е узаконено само след 40 години. Причините са понятни. Събитие от огромна важност е било ръкополагането от митрополит Филарет на професора от Московската Духовна Академия Александър Василиевич Горски, който не е бил венчан, но не е дал и монашески обети. За да се предпази от възможни противоречия със Светия Синод митрополит Филарет поръчал на проф. Горски да състави историческа справка за това, че в миналото целибатът не е бил забранен. Когато получил въпросната справка, митрополитът предложил свещенически сан на автора, за да може след известно време да го въздигне в протойерей и да го направи ректор на Академията. На въпросите на Синода митрополитът е можел да отговори, използвайки изчерпателната документация на блестящия църковен историк. За това нечувано събитие тогава е говорила цяла Русия и това се е смятало за опасен реформаторски опит за разклащане на установеното от векове църковно битие.

Днес възгледите по този въпрос са силно изменени. Ръкополагането на проф. Горски не остава единично явление. След Московския Събор от 1917/18 г. целибатните ръкоположения стават доста чести. В емигрантските среди също това се случва по-често, отколкото в Русия, като от това не следва, че то е станало задължителна норма. Норма все пак си остава възможността свещеникът, не свързан с обетите на монашеството, да встъпи до ръкополагането в каноничен брак. Ясно е защо протестантският или англиканският възглед е неприемлив за нас. Посвещението е тази граница, която отделя светското поприще от чисто духовното. След преминаването през царските двери свещеникът вече не може да се върне при светските си интереси и суета. От този момент той трябва да се старае да се освобождава от светските съблазни. Възторзите и разточителството на сватбата, атмосферата на влюбеност по време на медения месец, след като се е отдал на служба на Бога са просто немислими. Позволявайки свещеникът да има уютен дом и любими близки хора, Църквата не може съвсем да допусне принизяване на призванието на свещеника. В древността правилата са били още по-либерални. До Трулския събор и епископатът е имал право на брак. Бащата на св. Григорий Богослов, също така и Назиански епископ е бил женен и е имал деца. Можем да приведем още много такива примери.

Напълно понятно е защо католицизмът узаконява целибата и даже му придава общозадължителна сила. Благодарение на това, че свещеникът няма семейство, той леко и без сътресения се отдава на своята църковна дейност, той е по-подвижен в случай на преместване, той е по-малко зависим от близките хора, лишен е от грижа за жена и деца и така може да приеме всяко послушание от църковната йерархия. Благодарение на целибата католическата църква успя да съгради толкова стройна и йерархически дисциплинирана организация на своето духовно воинство.

Но заедно с това принудителният целибат води след себе си и някои нежелателни явления в живота на духовенството. Не става и дума за достъпността на съблазните, често прикривани под благовидното покривало на "домоуправителки" и "близки роднини". Налага се да покажем някои различни психологически отрицателни страни на целибата. Целибатният свещеник по-лесно се поддава на изкушението на егоизма; той няма опита на семейния живот, не познава бащинското роднинско отношение към миряните, особено към младите хора, което не му помага при пастирското общуване в тази среда; при него по-лесно се развива комплекс за изоставеност, самота, меланхолия, а може и понякога да се стигне до униние. Лишаването от семеен уют и липсата на роднинска привързаност довежда нерядко до комплекса на "неразпечатените бащински чувства". Този комплекс лесно се изражда и в по-опасни психофизически комплекси. Литературата ни дава ярки примери за това в романа на Етел Лилиан Войнич "Стършел", а също в разказа на К. Тренев "Владика". Въобще проблемът на целибата неведнъж среща своето литературно отражение, като неприятен оттенък в романите на Емил Зола (например: "La fante de l’abbe Monrel"), така и трагичен, макар и симпатичен в романа на Pante Regnier "L’abbaye d’Evolayne".

Пред завършващия духовно училище кандидат за свещеник възниква въпросът за бъдещото устройство на своя бит и живот. Много младежи, все още не решили как ще протече животът им, се смущават от тази задача и отлагат своето ръкополагане, макар че им се иска по-скоро да пристъпят към подготовка за него. Не намирайки жена, която да споделя неговата съдба и при това съдба на презвитера, такъв кандидат е готов да се реши на целибатно свещеничество. Тук е мястото много сериозно и дълбоко да се разгледат и преценят всички възможности, всички "за" и "против".

Длъжни сме да подчертаем, че подходът "или свещеничество или монашество" е неправилен: Това "или-или" не може и не трябва да стои в никакъв случай. Приемането на монашество не е избор на един от двата пътя, а съвършено единствен и изключителен път. Ако няма решителен и изключителен избор на монашеския път и не се чувства особена привързаност и то от дълго време, да се тръгне по пътя на монашеството, само заради това, че не може да се намери жена, или защото избраницата отказва да стане презвитера, или още по-страшно, понеже монашеството в Православието е по-лесният път за изкачване по йерархическата стълбица е изключително невярно и неправилно. При завършването на военно училище може да се избира между пехота и кавалерия, но при завършването на семинария или Академия такъв избор няма и не трябва да има. Монашество приемат единствено и само по призвание – към отшелническия живот, или към мисионерския, или към живота в монашеско братство.

Тук е мястото да отбележим, че в католическата църква, благодарение на задължителния целибат, не познават съблазните на православния църковен бит — дрязгите и неприязънта между бялото и черното духовенство. Приемайки, че монашеството е по-лекият път за достигане на архиерейски длъжности в църковната администрация мирските свещеници никога няма да могат да се изкачат до висшите нива в църковната йерархия, у тях се развива неприязън към монашеството, като кариерен път в света на образованите монаси. При католиците това е непознато. Обикновен селски кюре с талант и упорита работа може да се издигне до епископ и още по-нагоре. Монашеското пострижение не е задължително условие нито при избора за кардинал, нито за папа. Последният папа – монах е бил Григорий XVI (камелдул), който към момента на своето избиране (1831 г.) даже не е бил и епископ. Наистина някои монашески ордени са дали немалко блестящи епископи и папи (например августинците, клюнийците, францисканците), но пък едно от забележителните достойнства и прерогативи на йезуитския орден е техният четвърти обет на монашество: „никога не бъди епископ”.

С въпросите на брака на свещеника в Православието са свързани редица изисквания от каноничен характер, които са задължителни. Макар че, повечето се отнасят към областта на църковно-правовата дисциплина, тяхното разглеждане представлява интерес и в настоящия контекст. Свещеникът не може да бъде женен за жена от друга вяра (6 Всел. съб. 14 прав.); домът му трябва да е православен (Картаг. 45 прав.); децата му не трябва да се свързват в брак с еретици (Лаод. прав. 10; Картаг. прав. 30); самата съпруга на свещеника не може да бъде нито вдовица, нито разведена, нито блудница, нито "позорищна", т. е. актриса (Апост. прав. 18; 6 Всел. съб. прав. 3). В случай на неблагоприлично поведение на съпругата на свещеника, той е длъжен или да се разведе с нея или да бъде разстриган (Неокесс. 8). При разглеждането на брачния живот на свещеника възникват редица въпроси, които не винаги могат да бъдат решени лесно и шаблонно. Възниква особеният "проблем на матушката" (”проблем на презвитерата”), който днес е твърде сложен и труден.

В старите курсове по патрология този въпрос се разглежда в категориите на битието и с наивно-трогателен тон. Специалната тема "избор на съпруга" в учебниците по Пастирско богословие от XIX в. приема традиционен оттенък. Самият живот помага на това наивно-битово осветляване на проблема. Преди всичко заради наследственото свещеничество. С малки изключения в свещеническото съсловие не "влизат външни". Синът на свещеника унаследява бащата в енорията или получава енория от бъдещата си жена. Във всеки случай той не е чужд елемент в духовната среда. Тази среда по силата на вековни обичаи и благодарение на мъдрото ръководство на великите руски йерарси Филарет Московски и Исидор Санкт-Петербургски прекрасно организира духовната подготовка на бъдещите кандидати за свещеници и техните съпруги. Бъдещият йерей е преминал нормална 10-годишна (4 години в духовно училище и 6 в семинария) специална подготовка, а при способности да завърши висше училище и 14-годишна. От друга страна в много епархии на огромната руска империя са действали специални "епархийски училища" за дъщери на свещеници със своя програма, разработена и мъдро приспособена за нуждите на бъдещите съпруги на свещениците. В тези училища момичетата изучават заедно с общообразователните предмети църковна история, преминават кратки богословски курсове, изучават църковно­славянски език и църковно пеене, богослужебен устав. Особено внимание се обръща на тяхното възпитанието в дух на църковност, строг морал и светско приличие, както и на подготовката на момичетата за водене на домакинство и отглеждане и възпитание на децата.

По такъв начин с малки изключения тези възпитанички на епархийските училища са подготвяни за достойното звание презвитера /матушка/. Кандидатът за свещеник е улеснен от самия живот при решаването на сложния въпрос за устройството на своя семеен живот. Всичко това, разбира се е разрушено, с разрушаването на величественото здание на стара Русия и нейния благоустроен и мъдър начин на живот.

Руската историческа катастрофа донесе съвсем друго устройство (ако може да се говори за устройство въобще!) на семейния живот на свещеника. Свещеничеството престана да бъде съсловие, държавата вече не е благоприятстващ и приятелски фактор в живота на Църквата, няма нормални духовни училища, традицията на свещеничеството и неговия бит гасне, няма ги и тези удивителни учреждения, като дореволюционните епархийски женски училища. Невъзможно е да се реставрира всичко това, защото то е било органически свързано с начина на живот и многовековните битови традиции. Затова и този въпрос трябва да бъде поставен по нов начин. Няма място за онова наивно-оптимистично решение на "проблема на презвитерата", както е бил поставян на курсовете по патриархално пастирско богословие през XIX в.

Първият остър въпрос при този "проблем на презвитерата" е затворен още в неговата основа. Много млади момичета се смущават от самата възможност да "стана презвитера (матушка)", да стана съпруга на свещеник. Вътрешните психологически препятствия за това се намират в различни сфери и затова се оценяват нееднозначно остро, както от самите момичета, пред които стои този въпрос, така и от техните бъдещи съпрузи, които са и бъдещи свещеници. Ето някои от тези препятствия:

а) боязън и срам да станеш "попадия", което лесно се обяснява с все още неизживяните предразсъдъци на стария руски бит, или по-точно на старата руска либералщина, отнасяща се полупрезрително и отвисоко към свещеничеството;

б) в католическата среда (Франция, Австрия, Португалия и др.) смущението да станеш жена на свещеник се увеличава с вродения в психологията на тези страни навик към целибата и звучащия странно, почти несмешливо, даже непристойно факт – "съпруга на свещеник";

в) боязън от ранен отказ от светски удоволствия и радости (театър, танци, шумен живот, известна лекота в светските отношения, прилични в света, но неприемливи в семейството на свещеника и др.);

г) по-слаба материална обезпеченост на семейството и тревога за бъдещето на децата.

Втората остра тема на този проблем се отнася вече към самото поведение на презвитерата в ритъма на работа и живот на нейния съпруг – свещеник. Има неща, много по-важни и за съпругата психологически по-трудни, отколкото титлата "попадия" или "матушка", от невъзможността и да участва в разни развлечения, а още повече заедно със своя съпруг. Тук се налага да говорим за особения такт на презвитерата. Семейството не е пълна и неотменима принадлежност на единия от членовете на брачния съюз на другия. В духовната, интелектуалната, душевната и други сфери винаги остава място, където за жената „входът е забранен”. Военният има свои служебни тайни, които го занимават изцяло, но са недостъпни за неговата съпруга; медицинската, адвокатската и научната етика по същия начин затварят вратите пред съпругите. Всяка умна жена прекрасно разбира това и няма да ревнува съпруга си от военните тайни, от пациентите, клиентите, колегите. И това, недостъпно за съпругата, не може и не трябва да нарушава хармонията на семейните отношения.

В свещеническото семейство това „нещо” особено остро и достатъчно неумолимо нахлува в неговия живот. Между свещеника и неговата жена, които в идеалното семейство са свикнали да не скриват нищо един от друг, се изправя постепенно цяла област, достъпна за свещеника и неговите духовни чада, но съвършено затворена и никога недостъпна за съпругата му. И не става дума за банална ревност. Въпросът е в това, че свещеникът в значителна степен духовно и интимно не принадлежи на своята жена, но затова пък е много дълбоко свързан с редица лица, чиито живот той знае по-добре от всеки един, живее с техните интереси, с една дума, с тях той е крепко свързан с връзките на пастирската състрадателна любов, изповедта и др. С тях той образува едно семейство, което в някаква степен нарушава неговото собствено, естествено, законно семейство.

Ето в това се състои и особената задача на презвитерата и особеното затруднение в този "проблем на матушката”, да намери в себе си достатъчно такт, вътрешна хармония и широта, за да не пречи на своя съпруг свещеник да върши своето велико дело по ръководството на чуждите души, тяхното преобразяване и възпитание. Паството, застанало между свещеника и неговата жена, е в някаква степен пробен камък за презвитерата и изпитание за нейната чувствителност, такт и духовна извисеност. Можем да разкажем за много печални явления, когато съпругата на свещеника, не давайки си сметка за своите задължения, безумно ревнува своя съпруг, пречи на работата му и вреди и на себе си, и на мъжа си, и на енориашите, проявявайки елементарна липса на такт.

Тук изобщо не следва да се изпада в другата крайност и да се приписват на презвитерата някакви задължения на помощник и сътрудник на своя съпруг. Ако тя има нужните познания, дарба и такт, ако самият свещеник намери това за полезно и нужно и ако самият живот и обстоятелствата предизвикат такива нужди, то, разбира се, участието на съпругата в енорийския живот може да е полезно и плодотворно. Но това въобще не е нейно задължение. Няма спор, че тя може да помага и в църквата, и в неделното училище и в социалната работа и въобще навсякъде, където възникне проблем, но това трябва да става само с одобрението на свещеника, нейния съпруг. Винаги трябва да се помни, че е по-добре презвитерата да се грижи добре за своя дом, стопанство и семейство и да бъде за мъжа си просто жена и за децата – майка, отколкото да играе ролята на някакъв "сътрудник", "приятел в работата", "честен помощник в усилията на своя съпруг", което може често да привнася известен неприятен привкус и оттенък, напомнящ онези настроения в "напредналото" общество от 70-те години, към жените "с изисквания", което в живота на свещеника звучи фалшиво и внася достатъчно нецърковни елементи.

И в края е нужно да отбележим, че тези затруднения, изпитвани в семейството на свещеника заради проникването в техния общ живот на елемента паство, ще изискат от презвитерата огромен такт в тези случаи, когато около свещеника започнат да се образуват разни нездрави групички от почитателки, "мироносици", екзалтирани девици. В тези случаи личните качества, вътрешната хармония и правилното разбиране на своето място от презвитерата могат да станат гаранция, за това, сложната атмосфера около свещеника да не се превърне в нездрава и опасна за него и за неговото семейство. | www.klikovo.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова-Дановска