Защо българските свещеници не ходят сами при страдащия народ?

Добре, че казвате “българските”, а не “православните”, защото наистина в други страни православните свещеници не са като българските. Много истина, уви, има в констатацията Ви. Освен това, точно тези, за които тя се отнася, нямат и куража да го видят в себе си, доблестта да го признаят и желанието да го поправят. Такъв свещеник, който отговаря на нарисувания от Вас образ, отблъсква от Църквата и от вярата много хора, особено млади, търсещи Христа. Това е главната причина мнозина да попадат в сектите. Там им предлагат това, което Православната църква, в лицето на такъв свой служител, им е отказала. Как да обясниш на някого с ранено сърце, че не всички са такива?! Такъв човек не го интересуват “всички”. Пред неговите очи винаги стои онзи, който се е отнесъл към него бездушно и безсърдечно. Като чиновник. Като бакалин (не искам да засегна чиновниците и бакалите). А после търсим покровителството на държавата в борбата против сектите!

Има много обяснения, защо нещата са такива, но това едва ли може да ни успокои.

В българската традиция се е наложило като най-важно изискване към попа не само да може да пее хубаво. От него се изисква още да води точно счетоводството на църковното настоятелство, да поддържа храма и пр. Това, разбира се, е важно, но е жалко, че за тези неща, за които пишете Вие, никой не го държи отговорен.

Безспорно насилственият атеизъм, който господстваше през времето на комунизма, е оставил своите поражения. Особено като се има предвид, че в България той се изразяваше не толкова в проливане на кръв, колкото в духовно обезличаване. Затова в една своя поема, писана през онези години, Стефан Цанев казва, че няма по-добри агитатори по атеизъм от некадърните попове.

От друга страна, не бива да подражаваме папагалски на сектантските мисионери и да звъним от врата на врата. Има изпитани методи на православно мисионерство, но за съжаление у нас те почти не се практикуват.

Позволете ми да не се съглася с Вас, че хората не са свикнали и се притесняват сами да потърсят свещеника. Както отивате при лекаря, когато сте болни, така потърсете отговора, съвета или напътствието на свещеника, когато се нуждаете. Но най важното – участвайте редовно в светата Литургия. Тя е центърът на духовния живот на православния християнин. Без светата Евхаристия Църквата ще се превърне в организация за социално подпомагане. А такива има много други.

Все пак нека не бъдем толкова черногледи, защото винаги е имало всеотдайни и жертвоготовни духовници. Не може да не забележим, че наред с кризата в духовността (най-общо казано) днес, има духовно и евхаристийно пробуждане. Моите наблюдения са най-вече в Русе, където тези процеси са неоспорима част от църковния живот днес. От няколко години действа православен параклис в болницата, в който редовно се служи св. Литургия, на която присъстват християни с евхаристийно съзнание. Отец Добромир, който служи в параклиса, редовно посещава всички болни по отделенията. Посещаваме нуждаещите се и по домовете. Работим съвместно със старчески домове, с организации на хора с различни физически и ментални увреждания и пр. Редовно провеждаме беседи на духовни теми. Имаме няколко безплатни езикови курса. Миналата година проведохме мащабна международна богословска конференция. Тази година подготвяме нова.

И най-важното е, че вършим тези дейности с активното съдействие на млади православни християни. Защото е време да скъсаме с клерикалната ерес и да осъзнаем, че Църквата съвсем не се състои само от клира. Църквата сме всички призовани и събрани от Христос. Другото е имитация на църква. Затова Ви призовавам, там където живеете и се черкувате, да се включите активно в църковния живот и, ако пастирите Ви още стоят “скрити на тъмно”, както отбелязвате, да се опитате да ги изкарате на светло. Защото времената на страдание са време на активност за духовните хора.

Ваш съмишленик,
презвитер Стефан