Божиите жонгльори

Св. Франциск от Асизи

Има доста знаменателни и символични моменти, които загатват за случващото се в съзнанието на младия поет от Асизи. Те са така многобройни, че е трудно да се подберат най-подходящите, но от друга страна, нюансите са толкова фини, че спокойно могат да останат недоразбрани. Символичен оттенък крие например дребният и на пръв поглед случаен факт, че на поетичните спектакли, които устройвали в града, Франциск и светските му приятели наричали себе си „трубадури”. А когато излязъл пред света с духовните си братя, той им дал името „Божии жонгльори”.

Досега не сме се спирали подробно върху великата култура на трубадурите от Прованс и Лангдок въпреки голямото им историческо значение и влиянието им върху св. Франциск. Ще се върнем към тях, когато стане въпрос за неговото място в историята, а тук ще кажем само няколко думи, доколкото имат връзка с интересуващия ни въпрос, който е доста съществен. На всички е известно кои са трубадурите. Всички знаят, че в началото на Средновековието (XII и първата половина на XIII в.) в Южна Франция се развива бляскава култура, която заплашва да засенчи дори парижката. Най-значимият й продукт е характерната поетическа школа или по-точно – един кръг поети, които творели предимно любовна лирика, но често прибягвали до сатира и критика на заобикалящия ги свят. Екзотичната им слава се дължала предимно на факта, че изпълнявали собствени творби, често акомпанирайки си сами на някой от музикалните инструменти, разпространени през тази епоха. Те били по-скоро певци, отколкото литератори. Около лириката им, посветена предимно на любовта, се развили и други прелестни артистични форми. Става въпрос за неща като „изкуството на галантността” – опита да се организират в своеобразна система фините нюанси на ухажване и флиртуване. Появили се т.нар. „любовни съдилища”, в които тържествено и педантично се разглеждали същите деликатни въпроси. Във връзка със св. Франциск трябва да се има предвид едно нещо. Тази великолепна чувствителност криела определена опасност за морала, но е погрешно да се смята, че трубадурите прекалявали в посока на чувствеността. Южняшката романтичност всъщност страдала по-скоро от излишък на духовност, също както и песимистичната ерес, която възникнала от нея. Страстта била не толкова плътска, колкото така ефирна, че понякога граничела с условност. Читателят остава с впечатлението, че любимата е най-прекрасното създание на света, само дето понякога се пита дали тя наистина съществува на света. У Данте например има нещо от трубадурите. И дискусиите, които литературните критици водят за неговата идеална дама, са чудесен пример за това специфично съмнение. Знае се, че Беатриче не му е била съпруга, но сме не по-малко сигурни, че не му е била и любовница. Някои критици дори предполагат, че не е била никаква, а е, така да се каже, просто муза. Според мен идеята, че Беатриче е само алегория, е неоснователна. Вярвам, че с това ще се съгласи всеки, който е чел „La vitа nuova”, и някога е бил влюбен. Но самата възможност за подобно предположение говори колко отвлечени и условни са били тези средновековни чувства. При цялата им отвлеченост обаче те несъмнено били доста горещи. Тези мъже изпитвали истинска любовна страст дори към алегории и абстракции. Затова трябва да сме напълно сигурни, че у св. Франциск говори именно трубадурът, когато казва, че има прекрасна и мила дама и нейното име е „Нищета”.

Тук обаче искам да обърна внимание не толкова на смисъла на понятието „трубадур”, колкото на „жонгльор”. И по-специално на връзката между едното и другото. Затова трябва да навлезем в още някои подробности около поетите от „изкуството на галантността”. Жонгльорът е различен от певеца, макар че понякога се случвало един и същи човек да бъде и двете. По-често, струва ми се, става въпрос за различни хора, както и самите изкуства били различни. Случвало се една такава двойка да тръгне да броди по света като братя по оръжие или братя по занаят. Обикновено жонгльорът бил нещо като смешник или шут, но понякога бил и истински жонгльор. Точно така трябва да разбираме легендата за Тайефер Жонгльора, който в битката при Хастингс пеел за смъртта на Ролан, подхвърляйки и улавяйки меча си, както жонгльорът прави с топките. А понякога бил и акробат, като в чудесната легенда „Жонгльорът на Пресветата Дева”, който направил челна стойка и застанал надолу с главата пред лика на Божията майка, за което Тя благосклонно му благодарила и получил от Нея утеха в обществото на небесната й свита. Обикновено трубадурът, както изглежда, възвисявал духа на събралите се със сериозни и тържествени песни за любовта, а после на свой ред ги забавлявал жонгльорът за един вид комично разпускане. За една такава двойка странстващи артисти може да се напише прекрасен средновековен роман. Във всеки случай, ако търсим францискански дух извън историята на нашия светец, ще го открием именно в легендата „Жонгльорът на Пресветата Дева”. Нещо подобно има предвид св. Франциск, когато нарича сподвижниците си „Божии жонгльори”.

Някъде в прехода от високите стремежи на трубадура към каламбурите на шута като в притча е кодирана истината за св. Франциск. От двамата артисти, които развличат публиката, жонгльорът е слугата, или най-малкото – второстепенната фигура. И светецът много добре е съзнавал какво говори, когато твърдял, че тайната на битието е в служенето, във второстепенната роля. Това служене в крайна сметка граничи с пълна свобода и дори своеволие. То е сравнимо с положението на шута, защото е нарушаване на всички правила. Рицарят е скован, но палячото може да си позволи всякакви волности. А може и да служи някому, което представлява съвършената свобода. Този паралел с двата типа артисти може би дава най-сполучлива външна представа за прелома, който се извършва в сърцето на францисканеца, защото го свързва с образи, познати и приемливи и за съвременното съзнание. Разбира се, тук става въпрос и за много по-дълбоки неща и трябва да направим усилие, за да проникнем, доколкото ни е възможно, чрез образа в скритата под видимостта идея. За мнозина тя е така зашеметяваща, като салто на акробат.

Наистина през периода, който прекарва в затвора, или в онази тъмна дупка, Франциск преживява някакъв психически обрат, подобен на салто мортале, при което човек прави пълен кръг и застава обратно, или привидно обратно, на старото място. Прибягваме до тази гротескна акробатична метафора, защото едва ли нещо друго може да ни даде по-ясна представа за случилото се. Дълбоко в него се е осъществила коренна духовна промяна. От подземието излиза съвсем друг човек – така различен, сякаш старият Франциск е умрял и на негово място се е появил призракът му. Или по-скоро дух някакъв небесен. И това прави реакциите му към света така странни, че могат да се опишат само с най-невъздържани сравнения. Възгледите му за действителността толкова се различават от тези на останалите хора, че все едно е излязъл от тъмницата, ходейки на ръце надолу с главата.

В неговия случай чудесно приляга поуката от притчата за жонгльора на Пресветата Дева. Истина е, че понякога за дадена сцена – например пейзаж – получаваме по-ясно и свежо възприятие, ако я гледаме обърната наопаки. Някои художници заемат какви ли не странни пози, за да погледнат обекта поне за миг от някакъв по-особен ъгъл. Обърнатият образ, който е много по-ярък и впечатляващ, прилича донякъде на картината, която ежедневно е пред очите на мистици като св. Франциск. И тъкмо тук е основният смисъл на притчата. Жонгльорът на Пресветата Дева не застава на глава, за да види по някакъв нов и впечатляващ начин цветята и дърветата. Такова нещо никога не би му хрумнало. Той застава на глава, за да достави удоволствие на Девата. И ако св. Франциск би направил така – а той бил склонен да върши тъкмо такива неща, – то би било по съвсем същата причина – чисто духовна. И едва по-късно неговото боговдъхновение щеше да озари всичко със сиянието си. Ето защо не е редно да го представяме просто като романтик, предвестник на Ренесанса и привърженик на връщането към естествените удоволствия заради самите тях. Най-същественото при него е, че тайната на постигането на естествените удоволствия е във възприемането им в светлината на едно свръхестествено удоволствие. С други думи, собственият му живот е един вид кратко повторение на историческия процес, описан във въведението – аскетичното бдение пробужда нов поглед към реалния свят. А в случая са налице и детайли, които правят паралела между него и Жонгльора още по-тесен.

Навярно в онова подземие св. Франциск прекарал най-черните дни от живота си. По природа бил от хората, чиято суетност няма нищо общо с горделивостта, а е по-близко до смирението. Той никога не изпитвал презрение към останалите хора, затова è не презирал тяхното мнение – включително възхищението, което му отдавали. Тази страна на неговия характер понесла най-тежкия и смазващ удар. Не е изключено след безславното му завръщане от военния поход да са го наричали „страхливец”. Трябва да сме сигурни, че след скандала с баща му за топовете плат са го заклеймявали като „крадец”. И дори онези, които най-дълбоко му съчувствали – свещеникът в църквата, която възстановил, и епископът, от когото получил благословия, – се отнасяли към него с незлоблива насмешка, което не оставяло никакво съмнение какво било мнението им за него. Той се бил посрамил. Всеки, който някога е бил млад, който е яздил кон, готов за бой, който се е виждал като трубадур във въображението си и е полагал клетви за вярно приятелство, може да си представи убийствения смисъл на тази фраза. Обръщането на св. Франциск, както и обръщането на св. Павел започва почти буквално с падане от коня. Но в известен смисъл при него било дори още по-зле, защото той паднал от боен кон. И всички започнали да го сочат с пръст. Всички знаели, че е станал за посмешище. За всички било ясно като бял ден, че си е навлякъл позор. В собствените си очи той представлявал жалка мушица, пъплеща върху перваза на прозореца – истински глупак. Но когато се взрял в думата „глупак”, крещяща с ярки букви пред погледа му, самата дума започнала да сияе и да се променя.
В детската градина са ни разказвали, че ако човек започне да пробива дупка към средата на земята и да се спуска все по-надолу и надолу, когато достигне центъра й, в един момент ще започне да му се струва, че се изкачва все по-нагоре и нагоре. Не мога да кажа дали това е истина по простата причина, че никога не съм копал дупка към центъра на земята, а камо ли да пълзя в нея. И ако не знам какво точно представлява този обрат и как се чувства човек, това е, защото не съм бил на такова място. Това, разбира се, също е метафора. Авторът със сигурност, а вероятно и читателят, са обикновени хора и никога не са попадали на такова място. Не можем да последваме св. Франциск до този краен духовен обрат, при който върховното унижение се превръща във върховна святост и щастие, защото никога не сме изпадали в подобно положение. Аз поне не бих могъл да го следвам по-далеч от преодоляването на първите барикади на младежката суетност, за което стана въпрос в предишния параграф. А дори и описаното там е само догадка, собствени предположения за това, което може би е изпитвал. Не е изключено Франциск да е преживял нещо съвсем различно. Но каквото и да е било, сравнението с историята за човека, който копае тунел през центъра на замята и донякъде слиза все по-долу и по-долу, а после в един странен момент започва да се издига все по-високо и по-високо, остава в сила. Ние никога не сме постигали подобна висота, понеже никога не сме падали толкова ниско. Очевидно не можем да твърдим и че такива неща не се случват. Колкото по-честно и непредубедено четем човешката история – особено историята на най-издигнатите личности – толкова повече стигаме до убеждението, че те наистина са факт. Специфичното вътрешно преживяване на подобни състояния, не се наемам да опиша. Нашият разказ обаче изисква да кажем, че външно погледнато, когато св. Франциск излязъл от пещерата на откровението, той носел същата дума „глупак” като перо на шапката си, като гребен на шлем, даже като корона. Той щял да продължи да бъде глупак. Щял още повече да оглупее – щял да стане придворен шут на Царя небесен.

Това състояние може да се представи само символично, затова образът на обърнатия свят е много подходящ и в друг един смисъл. Ако човек види света наопаки – все едно всички дървета и кули висят надолу с главата като при отражението им във водата на езеро – ще усети с пълна сила идеята за зависимост. Това е така в буквалния смисъл, защото самата дума „зависимост” е свързана с глагола „вися”. Този образ онагледява библейския текст, според който Бог е окачил творението върху нищо. Може би в някое от странните си видения св. Франциск е съзерцавал Асизи, обърнат надолу с главата – съвсем същия като реалния град, до последния детайл, с тази разлика, че е обърнат наопаки. Работата е там, че за нормалното око здравият градеж на стените, масивните основи на наблюдателниците и високата крепост го правят да изглежда надежден и неразрушим. Обърне ли се наопаки обаче, от самата грамадна тежест той ще изглежда по-безпомощен и застрашен. Това е само метафора, но тя ни разкрива един психичен факт. Св. Франциск може и да обичал своя град не по-малко отпреди – или даже повече отпреди, – но това вече била друга любов, дори само поради факта, че била по-интензивна. Може и да обичал всяка керемидка на стръмните покриви или всяка птичка под стрехите, но в новата мистична светлина ги виждал в състояние на постоянна опасност и зависимост. Вместо да се гордее с града си заради неговата нерушимост, той бил благодарен на Всемогъщия Бог за това, че не е рухнал из основи, за това, че удържа цялата вселена да не се сгромоляса като огромна ледена висулка в порой от падащи звезди. Навярно и св. Петър е имал подобно видение за света, когато го разпънали с главата надолу.

Доста често чуваме да употребяват с известен цинизъм фразата: „Блажен е този, който нищо не очаква, защото няма да бъде разочарован”. Св. Франциск казвал с неподправена радост и въодушевление: „Блажен е този, който нищо не очаква, защото може да се наслаждава на всичко”. Тъкмо тази преживяна и премислена позиция, че тръгва от нулата, от тъмната бездна на собствената си изоставеност, го кара да се радва както никой друг на обикновените земни неща и сам да стане най-действен образец за популяризацията на тази нагласа. Защото няма начин човек да си спечели звезда или да заслужи изгрев. Но тук става въпрос и за още нещо, което трудно се поддава на описание. Не само че колкото по-малко някой мисли за себе си, толкова повече осъзнава късмета си и всички Божии дарове. Истина е също, че колкото повече човек се замисля за началата на нещата, толкова по-добре ги опознава, защото произходът на нещо е важна част от него, всъщност – най-важната. Така самото обяснение на явленията ги прави по-чудни. Човек започва повече да им се удивява и по-малко да се страхува от тях, защото нещо е по-значително, когато е значещо, а не когато нищо не означава: едно безформено или безсловесно, или просто разрушително чудовище може да е по-голямо от планина, но то в буквалния смисъл на думата е по-незначително. За мистиците, какъвто бил и св. Франциск, чудовищата имат смисъл, предават им своите послания. За тях те не говорят на непознат език. Това именно означават всички разкази – било то легендарни или достоверни, – които го представят като вълшебник, който разговаря със зверовете и птиците. При мистика няма нищо мистериозно и тайнствено – тайната заради самата тайна прикрива само безчестие.

Превръщането на добрия човек в светец е коренна трансформация, в резултат на която от човек, за когото всички неща осветляват и свидетелстват за Бог, той става човек, на когото Бог осветлява и свидетелства за всички неща. Подобно превръщане имаме, когато влюбеният от пръв поглед каже, че любимата прилича на цвете, а после всички цветя му напомнят за дамата на неговото сърце. Застанали пред цветето, поетът и светецът може привидно да твърдят едно и също нещо, но макар и двамата да говорят верни неща, става въпрос за различни истини. За първия радостта от живота е причина за вярата, а при втория – по-скоро плод на вярата. Най-голямата отлика обаче е, че при поета чувството за божествена зависимост е като проблясък на мълния, а при светеца е като обилна дневна светлина. Понеже по някакъв тайнствен начин пребивава отвъд нещата, той ги вижда как изхождат от божественото като деца, които излизат от познат и уютен дом, вместо да се сблъсква с тях случайно по друмищата на света, както се случва с повечето от нас. По парадоксален начин тази привилегия му позволява да е по-непринуден, по-свободен и дружелюбен, по-безкористно гостоприемен от нас. За нас стихиите са глашатаи, които ни известяват с тромпети и отличителни знаци, че се приближаваме до града на великия крал. А той ги приветства с другарска фамилиарност, граничеща с лекомислие. Нарича ги просто моят „брат Огън” и „сестра ми Водата”.

И тъй, от бездната на отрицанието се ражда онази благородна нагласа, наречена „възхвала”, която би останала непонятна, ако я отъждествим с преклонението пред природата или с пантеистичното задоволство. Когато казваме, че даден поет прославя творението, обикновено подразбираме, че слави всичко съществуващо. А поетът мистик, напротив, слави именно творението, в смисъл самия акт на сътворяване. Слави прехода от небитие към битие. И тук отново се мярка сянката на онзи архетипен образ на моста, който е дал на първосвещениците загадъчното им древно име. Един мистик, преживяващ момент, в който не съществува нищо друго освен Бог, в известен смисъл съзерцава безначалното начало, когато действително не е съществувало нищо друго. Той оценява не само всичко съществуващо, но и нищото, от което е произлязло всичко. По някакъв начин приема и отговаря на съкрушителната ирония от Книга на Йов. Пребивава по някакъв начин там, където се полагат основите на света, когато звучи хорът на звездите на зазоряването и всички Божии синове възклицават от радост. Това може би е едно далечно обяснение защо францисканците – целите в дрипи и без пукната пара, бездомни и очевидно без никаква надежда – излизат и пеят като птици божии песни, който биха могли да избликнат от утринните звезди или от хора на Божиите синове.

Това усещане за неизмерима благодарност и върховна зависимост не е гола фраза или дори не е просто чувство, а е реалност и е самата твърд, върху която почива реалността. Не е нещо въображаемо, а е факт, и в сравнение с неговата действителност всички останали факти изглеждат въображаеми. Че всички, във всеки един момент и до последната подробност, зависим, както казват християните, от Бог, или както дори агностиците признават – от съдбата и от природата – не е илюзия на възприятието. Тъкмо напротив. Това е основна истина, която прикриваме като със завеси чрез илюзията на ежедневния си живот. Сам по себе си обикновеният живот е нещо удивително. Но тъкмо той е по-скоро плод на въображението, отколкото съзерцателният живот. Онзи, който е видял света да виси на косъма на Божията милост, е видял истината – може да се каже „голата истина”. Който е видял града си преобърнат наопаки, го е видял правилно.

На едно място Росети отбелязва с горчивина, но и с голяма доза истина, че най-тъжният момент за атеиста е, когато е истински благодарен и няма на кого да благодари. Обратното също е вярно. У хората, за които става дума тук, благодарността пораждала моменти на най-чистата радост, позната на човек. Един велик художник се хвалеше, че смесвал всичките си бои с разум, а за великия светец може да се каже, че смесва всичките си мисли с благодарност. Всички предмети изглеждат по-привлекателни, когато са поднесени като подарък. В това отношение методът на мистиците изгражда една наистина много здравословна външна връзка с всичко останало. Но не бива да се забравя, че за тях всичко останало завинаги е отстъпило на заден план в сравнение с простия факт на зависимост от божествената реалност. Доколкото обикновените връзки в обществото са някак си солидни и самостойни, защото носят усещането едновременно за опора и за уют, и доколкото тъкмо те установяват критериите за здравомислие в смисъл на сигурност и сигурност в смисъл на самодостатъчност, онзи, който е видял света да виси на косъм, действително изпитва известно затруднение да ги възприеме сериозно като такива. Доколкото светските авторитети и йерархии – дори най-естественото превъзходство и най-необходимата субординация – са склонни да определят съответно място на човека и да му създават сигурност за неговото положение, онзи, който е видял човешката йерархия с главата надолу, винаги ще гледа с лека насмешка на нейните превъзходства. В това отношение непосредственото съзерцание на божествената реалност наистина разколебава някои важни и сами по себе си разумни неща. Мистикът може наистина да е прибавил един лакът към ръста си, но като правило е загубил част от общественото си положение. Той вече не приема себе си за даденост само заради факта, че е вписан в църковния регистър или в семейната Библия. Донякъде прилича на луд, който се е простил с доброто си име, защото е останал верен на природата си, и съзнателно забравя що за човек е бил. „Досега наричах Пиетро Бернадоне „свой баща”, но оттук нататък съм слуга на Бога.”

За всички тези дълбоки неща по неволя разполагаме само с кратки и несъвършени фрази. И най-лаконичният начин да опишем една от особеностите на това просветление е да кажем, че човек осъзнава, че има да изплаща безсрочен дълг. Може и да звучи парадоксално някой да се изпълни с безкраен възторг от откритието, че е длъжник. Но това е само поради факта, че в общия случай финансовият кредитор не споделя тази радост, особено когато задължението е безсрочно и следователно – неизплатимо. В този случай отново ще ни помогне съпоставката с рицарските любовни истории. При тях вечният кредитор споделя възторга, защото е същевременно и вечен длъжник – наистина двамата са едновременно и кредитори, и длъжници. Иначе казано, чистата любов прави приятни задължението и зависимостта. В популярните студии широко и безразборно се говори за дълг, но в конкретния случай това наистина е ключовата дума. Тя обяснява много особености на францисканския морал, които озадачават нашите съвременници, но преди всичко хвърля светлина върху аскетизма. Колкото и да е парадоксално, висшата и свята истина е, че онзи, който реално си дава сметка, че никога няма да успее да си плати дълговете, продължава да ги плаща цял живот. Цял живот ще връща онова, което не може да върне, а не се и очаква от него да върне. Ще продължи да хвърля неща в бездънната яма на неизмерима благодарност. Онези, които се смятат прекалено модерни, за да разберат подобна нагласа, не могат да я разберат, защото всъщност са прекалено себични – истината е, че повечето днешни хора сме прекалено самолюбиви, за да я изповядваме. Не сме достатъчно щедри, за да бъдем аскети, или, ако щете, не сме достатъчно добри, за подобно нещо. За да се покориш, трябва да бъдеш великодушен – в подобно състояние изпадаме за кратко при първата любов, когато сякаш за миг надникваме в Рая. Но независимо дали го осъзнаваме или не, истината се крие в следната тайна – светът притежава (или е) едно-единствено благо и това е един неплатен дълг.

Ако дори онзи рядък тип романтична любов, от чиито истини черпи вдъхновение трубадурската поезия, вече излиза от мода и се смята за измислица, как очакваме съвременният свят да разбере такова нещо като аскетизма. Съвсем възможно е някои варвари да се опитат да изхвърлят рицарството от любовта, както други варвари, управляващи в Берлин, го изхвърлиха от войната. Ако това се случи, ще последват същото недоумяващо презрение и същите нелепи въпроси. Ще се питат що за себични жени са били онези, които са изисквали в дан да им се поднасят цветя, и що за алчни същества са били те, та са се домогвали до чисто злато под формата на пръстен. Както сега се питат що за жесток Бог е този, който е изисквал жертви и самоотричане. Те няма да имат никаква представа какво са разбирали под любов влюбените и няма да им е ясно, че тези жестове са правени не защото са били изрично изисквани. Независимо дали направените аналогии със сравнително по-познати сфери хвърлят светлина върху по-дълбоките въпроси или не, напълно безсмислено е да се пристъпва към изучаването на такова велико явление като францисканското движение от гледната точка на съвременника, който мърмори срещу мрачния аскетизъм. Най-същественото за Франциск от Асизи е, че той определено бил аскет и категорично не бил мрачен. От момента, в който великолепното и смиряващо видение за упованието в Божията любов го сваля от коня, той се хвърля стремглаво в пости и бдения, точно както преди се е хвърлял в битка. Настъпва пълен обрат в задълженията му, но няма спиране, няма замисляне в буйния му порив да изпълни дълга си. И той не го преживява като лишаване, не се чувства скован от режим или някакъв „стоически” модел на прост живот. Тук не става въпрос за самоограничаване заради постигане на самоконтрол. Неговото себеотричане е наситено с положителна емоция като страст, почти като наслаждение. Той поглъща постите, както лакомникът поглъща храната. Трупа бедност, както скъперникът трупа злато. И именно тези положителни емоции и ентусиазъм са непонятни за съзнанието на нашия съвременник, насочено към търсене на удоволствия. Но това е неоспоримата историческа истина и към нея се прибавя още един, също толкова неоспорим морален факт. Франциск се придържа към този героичен и непривичен начин на живот от момента, в който излиза по власеница в зимната гора, до момента, когато дори в предсмъртната си агония иска да легне гол на голия под, за да докаже, че не е притежавал нищо и не е бил никой. И с почти същата увереност можем да твърдим, че звездите, които се търкалят по сияйния си път над отруденото човечество, преминавайки над измършавялото тяло на бедняка, легнал на каменния под, поне веднъж са съзрели един щастлив човек.

Превод: Ваня Николова

Из книгата „Св. Франциск от Асизи, св. Тома Аквински“, ИК Омофор