Може ли на християнина „да не му пука“?

Живеем в разцвета на позитивната психология. Отвсякъде се чуват съвети и напътствия не само как да живеем безметежно и да гледаме на света през розови очила, или как да се разтоварваме от грижите на ежедневието, но и как да се освободим от грижата за другия и вместо това – да се концентрираме повече върху собствените си нужди. Можем да видим стотици книги със заглавие от рода на: ”Тънкото изкуство да не ти пука!”,”Бъди самодостатъчен!“ или „Библия на егоиста“…

Но как християнинът да се отнася към подобна житейска философия и модел на поведение? Може ли на вярващия „да не му пука”?

Посланието на Спасителя е съвсем различно! То е зов за служение на Бога и заедно с това – на ближния едновременно като дълбоко лично отношение към отделния човек и като социален модел на обществените отношения. В изпълнение на Своята мисия, докато е в плът, Христос в пълнота изпълнява този зов, отправяйки към нас завета: ”Даром получихте, даром давайте” (Мат. 10:8). Въплъщение на състраданието, Той ни дарява и с най-благата утеха, изразена с думите: ”Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя…”(Мат. 11:28).

Царят на мира ни оставя Новия Завет на любовта! Претърпявайки заради нас болка и унижения, Той разтваря ръце, за да прегърне цялото човечество, а неговият пламенен следовник свети апостол Павел, след обръщането си по пътя за Дамаск, е готов да поеме върху себе си теготите на всеки. Готов е за всички да стане всичко, „щото по какъвто и да е начин да спася някои”(1 Кор.9 :22).

Когато четем житията на светците, се удивляваме не само на примерите за пълно отдаване на Христа, но и на желанието за себеотричане в името на другия. Всички те – мъже и жени, прославени воини и скромни девойки, прочути и никому неизвестни, се превърнали във факли, за да осветят пътя на ония, които искат да вкусят Царството Небесно! Бичувани, обругавани и осмивани, предадени от близки и пропъдени от познати, за всички тях, забравили себе си, са валидни апостол Павловите думи: „Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега.” (1 Кор. 4:12-13).

Един от великите православни подвижници на ХХ век – св. Паисий Светогорец, обичал да повтаря на идващите при него, че християнинът е длъжен да превръща чуждата болка в своя. И целият му живот е пример за това – молил се за всички страдащи, за всички в нужда, за всички по болници и сиропиталища. Когато бил млад монах в Коница, изпълнявал послушание да живее в селище, в което имало много протестанти. Помагал им за прехраната, подкрепял ги с физически труд и с молитвено застъпничество пред Бога. Посещавал домовете им, бдял до леглата на болните и така с личния си пример събудил в тях доверие към православната вяра. По този начин обърнал душите им към богооткровената истина и те сами са искали да се кръстят и да го последват в православния път. Първо вършил делата на любовта, а после проповядвал заветите на православното учение.

Докато бил на служение в многомилионния Шанхай, свети Йоан Шанхайски и Сан Франциски в тежки времена за китайския народ бил винаги близо до страдащите. Помагал на просещите и безпризорните. Било е време, когато поради краен недоимък много жени изоставяли невръстните си деца до контейнерите за боклук, а той спасявал невинните същества от ужасната участ и ги приютявал в сградата на митрополията. После ги кръщавал и полагал грижи за тях до израстването им. Превърнал ги в свои духовни чеда и ревнители на православната вяра.

Самото богослужение на Православната църква въплъщава в себе си съпреживяването на човешкото страдание. Това е особено осезаемо в светата Литургия, в нея има прошения за всички, които боледуват, за пленените и тяхното спасение, за всички онези, които са в нужда. Цялостният дух на Църквата е пропит от усета и мисълта за другия. Затова и съветите да придобием душевна отчужденост от проблемите на ближния изразяват една изтънчена форма на егоизъм, толкова съблазнителна за нашето съвремие, която обаче кардинално противоречи на същността на Христовото учение. Защото то е учение за готовите да жертват себе си, а не за онези, които на всяка цена се стремят да запазят комфорта си, стоейки настрани, незасегнати от стихиите на света.

Вместо „да не му пука“, християнинът е призван да се радва с ония, които се радват, и да плаче с ония, които плачат (вж. Рим. 12:15). В сърцето му има място за всеки, въпреки собствените немощи и лични отстъпления. Призван е да сочи пътя в безпътицата, да бъде светлина в мрака и с примера си да води другите към Царството Божие!