Денят на бащата

„Работата на свещеника е подобна на тази на Бога. Това е работа на бащинството.“ (Вирджил Георгиу, из „От 25-ия час до вечния час“)

На втория ден на Рождество Църквата почита св. Йосиф Обручник – мъжа, за когото житиеписецът е казал, че е намерен от Господа по сърцето Си, за да стане служител на тайнството на нашето спасение.

След като се събужда от съня, в който вижда Господния ангел и разбира, че не бива да напуска бременната Дева; че той е избраният за неин закрилник, започва историята на едно бащинство или казано по друг начин – пътят на едно служение, премахнало тръните на егото от себе си, за да се изпълни Божията воля.

Разбира се, както казва известният педагог Йеспер Юл, историята на човечеството е изпълнена и с примери за нещастни или провалени взаимоотношения между бащи и синове… Но датският психолог добавя: „Добри или лоши – родителите са твоята изходна точка и твоят извор на вдъхновение. Начинът, по който сме обичали родителите си, се превръща в част от нас самите – поведението им се интегрира в нас, тъй като до единайсет-дванайсет години всяко дете си мисли, че има най-добрите родители на света.“. А и начинът, по който те са обичали нас. Именно чрез тази родителска любов известната гръцка монахиня Майка Гавриила, грижила се за прокажените в Индия, обяснява своя дар да „обича всички и всичко“. „С тяхната любов и техния пример аз също се научих да обичам… Никога не ми е било нужно да правя усилие за това и до ден днешен не ми е нужно“, казва тя за своето семейство.

Удивително е, че в историите за някои от най-емблематичните личности, от които днес черпим свидетелства за автентичен християнски опит, можем да открием, че още като деца, наблюдавайки и съпреживявайки бедността на своите родители, са живели с вярата, че „те са най-добрите родители на света“. Но това не е онзи по детски наивен възторг и блажено неведение, за които говори Йеспер Юл, а е стъписващо зряло прозрение, стаено в осъзнаването на родителската жертва. Така св. Порфирий Кавсокаливит разказва, че като малко дете много тъгувал за баща си, който заминал за Америка, за да работи на Панамския канал. Тази тъга обаче не била породена само от бащиното отсъствие, а от мисълта, че той бил на хиляди километра разстояние заради тях и тяхната прехрана – на неговите пет деца.

Но една от най-затрогващите истории за бащинството и синовството, излели се някога на белия лист, е разказът на румънския духовник и поет Вирджил Георгиу за неговия баща – също свещеник, който препускал, за да обгрижва паството си, като „ Христов кон“ из планинските склонове на Карпатите с жалките си прокъсани и подковани с пирони обувки и вехтото си расо, изгубило от носене цвета си – станало нито черно, нито ръждивочервено…

Книгата „От 25-ия час до вечния час“ (изд. на фондация „Комунитас“ 2014) е непресторено славословие за един баща и свещеник, вкусът на което носи сладост на духа и излъчва ухание, издигащо се към небето. Макар и тази книга да е много много повече от една история за взаимоотношенията между баща и син, както ще се убеди читателят при прочита й.

И така, „баща ми беше свещеник в споменатото село, дълго колкото Париж, но обитавано само от двеста души… Всекидневно той имаше да обхожда територия от тридесет километра, на която бяха разпръснати къщурките на неговите синове и дъщери. Той се бореше ден и нощ, тяло в тяло, със снежни вихрушки, с бури от дъжд и вятър, с придошли реки, с порои и скали“.

Страдащ заради мъченичеството на своя баща, веднъж синът му казва, че очевидно енориашите му не го обичат, щом допускат техният отец да се изтощава дори повече от някакво добиче. „Щадят се човеците, добичетата и вещите, но не и „свещеникът“… Би било глупаво, абсурдно и дори светотатствено да го щадят. Всеки християнин, похлопал на портата на някой свещеник, всъщност хлопа на портата на Бога. Защото свещеникът е „уподобен на Сина Божий“ (Евр. 7:3). А на никой християнин не би могло да му мине през ум нечестивата идея, че Бог е уморен, че на Бог му се спи, че Го болят нозете или че е гладен…“. Това бил бащиният отговор, който облял като благодатно миро душата на малкия Вирджил.

Известно време преди този разговор обаче, тъкмо когато синът изпитвал блажена гордост и благодарност към Бога, че му е дал такъв баща, „който е като ангелско създание, като икона“, идва първото разочарование. Един неделен ден момчето наблюдавало как селяните излизали от храма след Литургията, целували ръка на свещеника, искайки благословия и получавали отговора: „Бог да те благослови, сине.“. Всички тези хора наричали баща му „отче“, а той ги назовавал „синове“. Това изпълнило очите на малкия Вирджил със сълзи и той дни наред безутешно отново и отново избухвал в плач, особено когато наблюдавал децата на съседите – всяко от тях имало свой собствен баща, а не такъв, когото трябва да споделяш с цялото село. Не някакъв „колективен“ баща, който е татко даже „на лошите и мръсни хора“…

Само колко често ни се случва да поглеждаме през ревностните очи на верния примерен брат от Притчата за блудния син към Божията любов и да се гневим, че не откриваме собственото си право в нея. И само колко често ни се изпълзва тайната на този парадокс – как Христовото учение е призив за общение с личния Бог и вътрешна увереност, че Той обича точно теб – такъв, какъвто си, и едновременно с това да недоумяваме защо „Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (вж. Мат. 5:4) и как един разбойник до Христовия кръст с няколко думи отвори вратите на рая, а други цял живот вървят, полагайки мъчителни усилия по пътя на спасението…

Скоро идва и второто разочарование за малкия Вирджил. Той разбира, че баща му е пропуснал да декларира неговото раждане – на първородния му син, пред властите и като резултат рождената му дата е подменена с една седмица. „Разкритието беше жестоко. Баща ми и аз бяхме християни. А да бъдеш християнин преди всичко означава да живееш в истина, сиреч в мир и хармония със себе си, със Създателя и с всички твари на всемира… Достатъчна е само една лъжа, за да се смути хармонията в космоса“. Когато по-късно вече порасналият Виржил разбира причината за тази подмяна на рождената му дата, отива при баща си и на колене му иска прошка…

Разбира се, тези две детски разочарования всъщност не са разочарования, но „От 25-ия час до вечния час“ е и книга-утеха за истински разочарованите… за онези вече пораснали деца, които десетилетия по-късно все още не могат да простят на своите родители.

Самият Вирджил преживява без обида и стаен гняв своето най-голямо разочарование – че няма да отиде в семинарията поради бащината немотия. „Това беше жесток удар. Най-тежкият в целия ми живот. Никога не бях помислял дори за миг, дори на сън – че ще правя нещо друго, освен да служа на Бога. Както моят баща. Както моят дядо…“. И наистина, в младостта си той се разминава със свещеническото служение. Вместо това на двайсет години вече е новоизгряващ поет, който изкарва прехраната си като журналист, списващ криминалната хроника. Едва през 1963 г., когато е на 47 години той е ръкоположен в свещенически сан в Румънската православна църква в Париж.

Образът на малкия Вирджил, съкрушен от новината, че няма да „учи за свещеник“, на въпреки това необвиняващ никого, може да бъде вдъхновение за нас – за това, че по ангелски чистата любов не се сърди, не дири своето и всичко претърпява… „Аз и Отец едно сме“ (Йоан 10:30)– дано в дните на Рождество усетим поне микроскопична частица от безпределния мир на това единение. И осъзнаем, че от здравината на нишките, които ни свързват един с друг, зависи дали ще бъде изплетена бъдещата ни небесна дреха…