Иди си от мен, Господи!

Свещ. Ясен Шинев

Колко пъти всеки един от нас, които сме повярвали в Спасителя Христос и сме решили да го последваме по тесния път до Царството Небесно, дълбоко в себе си е бил пронизан от тази предателска, подла мисъл, плод на нашето нищожество и отстъпление. Не е нужно да дойде Разпети петък, за да си спомним за това. Само в един ден ли трябва да погледнем и отчетем личното си падение?

Нека да бъдем честни и пред себе си – всички ние, православни или не, от момента, в който сме започнали своя духовен живот и сме попаднали в стихията на невидимата бран, сме били изкушени да се отдалечим, да си отдъхнем от Христос и Неговото иго. Дори и св. ап. Петър в страх и ужас е изрекъл, толкова изненадващо дори и за него самия: “Иди си от мен, Господи, защото съм грешен човек!“ (Лук. 5:8).

Нека не бързаме с готовия отговор, че тази мисъл идва само от изкусителя, врага на нашето спасение, който ни дебне отвсякъде. Тя е плод и на нашата немощ. Немощ човешка, твърде човешка, която е като сянката, която всеки има и не само се срамува, но и понякога дори се страхува от нея. Защото сме слаби, твърде слаби. И подли и жестоки.

Наставленията на Светите отци, тези терапевти на Светото Православие, а и на дълбинната психология, рожба на съвременното време, са го изрекли и доказали в историята на духа. Това, че сме и недостойни да бъдем Негови! Но… поради упоритите ни трудове и опити  да превъзмогнем това жалко състояние, и най-вече заради Неговата милост, можем да бъдем спасени.

Във висша степен това е проумял св. ап. Павел, който, разочарован от себе си, изрича със сърце, пронизано от болка: „желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили“ (Рим. 7:18). Това е стон, въздишка, породена не толкова от светлината на познанието за Бога, а от прозрението за истинската стойност на собствената личност. Дълбоко, мощно, почти саморазрушително. Няма подвизаващ се, който поне веднъж да не е достигнал до него. То е като светкавица, която блесва на небето, и студен вятър, който внезапно отваря прозорците и ни облъхва неочаквано.

Колкото по-възвишена е една душа, толкова повече преживява в себе си състоянието на рая и ада, и носи риска на всички „гранични състояния“ (според А. Авдеев), в които е потопена – в неизбежните лутания на бойното поле между ангелите и демоните. В нея има прилив и отлив, настъпление и отстъпление, неизбежната тактика на защита от дебнещия, опитен противник, но никога покой. Пълен, безутешен, изцяло и отвсякъде. Защото ние копнеем, търсим, бленуваме Царството Божие, борим се за него, но сме в примката на Царството на кесаря. Затова и се печем като мокри дървета на бавен огън. Усещаме дъха му, изпитваме горчилка в устата си и носим белезите на бича му по тялото си. Горчива човешка участ…

Само с жива вяра, искрена любов и с дела на милост и безкористна любов можем да възстановим  изгубения образ на любимо творение Божие. От дъното на нашето състояние, потънали в тинята, да се опитаме да се осветим с мисли, думи и дела за просвещение на нашите души, сърца и тела, и да се превърнем в икони Божии.

Да обожим себе си! Защото искаме да живеем в Царството Му! Това е нашата цел! Може да сме близо до вратата, там, някъде до оградата, от вътрешната страна на Неговата крепост, вечния град, Небесния Йерусалим. Но проклятието на нашата стара природа ни дърпа назад. Тогава ние се огъваме. Заради гласовете, които идват от нея и подигравките на външните ние малко или много предаваме Пречистия Иисус. Отстъпваме с някакви мъгляви, но удобни пред съвестта ни уговорки и се вглеждаме в онова, което сме били, взираме се там, откъдето сме започнали. Там – пред и под стъпалата на духовната лествица.

Всеки от нас е изкушаван с онова предателско “как беше преди“. Когато сме били притихнали в топлохладност и добре настанени в зоната на полусянката. В плен на суетата и в прегръдката на света, утешени от поредната заблуда. Без познание на добро и зло и ясната разделителна линия между светлината и мрака. Там, в познатата сивота, в която сме изградили навиците си да съществуваме. Както обикновените, “нормални“ хора. Казваме си: „Господи, ти ни пречиш! Ние не сме за Теб и Ти не си за нас!“ Изкушени сме да се върнем към предишните модели на поведение в сивотата на ежедневието – без подвиг и духовна ревност, с гаснещ „небесен огън“. Така по-лесно попадаме в мрежите на светоуправника, вечния виртуоз на чувствата – дявола.

Сами предали себе си с някаква мъглява уговорка. Християни на думи, а не по дух, опустошени, “уморени“от света и нежелаещи да водят най-важната борба, свята и извечна – борбата за спасението на душата си. Ще намерим оправдание пред себе си. Съвременният човек няма равен в това. Той е тесен специалист да мимикрира и да се приспособява към нещата от живота – в повсеместната теория на относителността, която може да оправдае всеки и всичко.

Ще обвиним другите, света или християнството, като му прикачим всички обидни определения от историческото минало. Колко пъти то е било обвинявано от „обективни“ и „компетентни“ критици, че е вдигнало летвата твърде високо за падналия човек и с това е станало непригодно за истинския, реалния живот. И затова другите религии са много по-привлекателни за преживяването и бита на обикновения човек. Защото по-лесно се вграждали в картината на света и пъстротата на реалността.

Но къде другаде мирът и любовта достигат до саможертва пред Бога и ближния, и дори враговете? Християнинът е длъжен да обича! Длъжен е да превъзмогва всичко извън любовта, защото отвъд нея няма спасение. Да бъдеш Христов означава да се движиш против течението на света в непрестанна битка със самия себе си. Изтощителна, ежеминутна, винаги около ръба и близо до пропастта. Трябва да пресушаваш блата и да преместваш низини, да бъдеш слънце в този мрачен свят, син на светлината, винаги и навсякъде. Да бъдеш факлоносец, който предава на околните сиянието на небето.

Но това изисква постоянство в трудовете и чистота в помислите. Затова и един от забележителните боговидци на ХХ в., св. Софроний Сахаров, изрича в своя труд “Ще видим Бога, както си е“: “По християнски не може да се живее, по християнски може само да се умира“.

Чувството за непригодност към действителността преследва всеки искрен последовател на Христос и рискува да се превърне в комплекс за малоценност. Истинският християнин е образец за подражание, но никой от нас не е такъв! Пред неговата въображаема, но свята икона заставаме всички, но малко или много сме само подражатели, жалки и несъстоятелни. Но призвани! Призовани и призвани лично от Спасителя, който е сложил печат в сърцата ни.

Нито за миг не трябва да забравяме това свято призвание, което ни прави царе и наследници на вечното блаженство, спасени по благодат и откровение свише. Затова нека да разкъсаме паяжината на греха и с ежедневно дръзновение, взирайки се в подвизите на светиите, които са се преборили с духа на тежестта и земното притегляне, да се молим Христос да ни изпрати своите ангели като спътници по пътя, да се молим да бъдем изцерени от Неговата бликаща благодат.