Поглед към Православната Църква през 21-ви век и постигането на християнско единство

"И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят.” (Мат. 24:14)

"Бог позволи Руската революция да се случи, за да може Руската църква да се очисти и освети, така че неповредената Православна вяра да се разпространи по целия свят. Църквата е Една, но всеки народ има свое собствено призвание в Единството.” Св. Иоан Чудотворец (+1966)

Тези апостолски думи на един съвременен светец, казани на епископ Герман от Св. Денис от Православната Църква във Франция, която св. Йоан основава, обобщават историята на Православието в двадесет и първи век: нейната глобализация в резултат от преследване. Същевременно те обобщават и нагласите на истинското Православие към нещастията – да се приемат като възможности, дадени по Божи промисъл за покаяние и добри дела.

Св. Йоан е бил един от рядко срещаните фигури в съвременната Църква, който е изоставил скандалния фракционизъм на привързаните към дребнави националистически политики, съответстващи на разбиранията на света, защото е бил напълно отдаден на универсалната Православна традиция. Бидейки почти сам, като мисионер сред православни епископи, той разбирал, че духовната чувствителност сред западняците и другите народи ще се превърне в православна само при едно условие: ако преди всичко Православната вяра се откъсне от чуждите културни капани и връзки. Все пак Христос не е дошъл в света, изисквайки познание на чужди езици и култури. Той е изисквал вярност и отричане от света, а не безверие и привързаност към света.

Тъй като влязохме в 2001 година, и в 21-ви век, и в третото хилядолетие, добре ще е да се запитаме защо видимото църковно единство все още не е постигнато. Питаме се защо в Православието всички добри хора все още не са православни християни. Вярваме, че предпоставките, които все още могат да преобразят по Божи промисъл това, са в три ключови промени, влияещи върху Православната Църква. Нито една от тези промени не е била планирана, всъщност дори никоя не е била желана, но и на никоя от тях не можем да се противопоставим.

Глобализация

Православното християнство се превърна в световна религия. Административният център на Православието се е местил няколко пъти в световната история – от Йерусалим в Антиохия, Александрия, Рим, Константинопол, Москва. Днес вече няма административен център, но можем да си представим, че в рамките на стотина години той би могъл да бъде в Африка Индия, или Китай – навсякъде или никъде. Във всеки случай, Православието днес е мулти-културно, така, както е било през първите векове. В бъдеще то вече не ще се разпознава чрез културния империализъм и хегемония на гърци, руснаци, американци или някои други. То е световна религия и дори най-слепите му последователи вече осъзнават това.

Разпад

Пост-Константинополската ера, Руската революция от преди близо сто години, поставят началото на възможно разделение и откъсване на Православната християнска вяра от Държавата. Вярно е, че на това са се противопоставяли назадничави епископи, които настойчиво са продължавали да отъждествяват християнската вяра с националности и практики, толкова не-християнски, колкото Сталинския Съветски съюз. Чрез тези дела епископите извършиха двоен грях, защото с компромисите по отношение на вярата те провокираха сектанска реакция и разделение в църквите, прогонвайки мнозина вярващи.

Това е ситуацията, която стои зад настоящото разделение в поместните Православни църкви – разделение между тези, които приемат светските компромиси с църковния живот поради секуларизацията и онези, които не ги приемат. По този начин има такива, като Руския митрополит Сергий, който стъпкал телата на мъченически убитите, обявявайки на всеослушание, че радостите на първата войнстваща атеистична власт в света са радостите на покосената в света Църква. Има такива, като бившия Руски митрополит на Ленинград Никодим и много други епископи и свещеници, които дават свето Причастие на всички, включително на неправославни и се молят с нехристияни в името на временни придобивки, продавайки своето първородство за паница леща. Също така има и такива православни епископи от различни националности, които в подчинение на държавните власти изпитват удоволствие от затварянето на църкви, от забраните за употребата на местния език в службите, от клеветите, заплахите, заточението и избиването на ревностните свещеници и дякони, миряните и семействата им, от страх да не би тези да не се отрекат от Св. Дух толкова радикално, колкото те самите са се отрекли от Него.

При все това, дните на тези вечни бюрократи, които „обичат най-високопоставените места на празник и господарските места в синагогите” и обичат „да им казват човеците, Учителю, Учителю”, са преброени. Сега всички те треперят в разпадащите се епископски палати и се притесняват за остаряващите си лимузини и губещите стойност спестявания.

Разпадът е неизбежен. С него обаче е възможно да се прекрати политическото вмешателство във вътрешноцърковните дела.

Никоя държава няма да създава грижи, месейки се в делата на църкви, които нямат нито власт, нито пари.

Това също така е краят на етническите гета – когато мнозинството от твоите сънародници са атеисти, защо да се главоболиш да се срещате в църквата – можеш да си направиш свой собствен Руски клуб или Гръцко училище и да се срещате в неделя сутрин където и да е. А това ще освободи Църквата за православните християни, които да славят Христа свободно и в дух на единство. Да, на техните служби ще липсват многочислеността и националистическите тълпи, ритуалът и церемонията, театралната пищност и официалност, украсите и италианското пеене, изваяните мебели и орнаменти, богатите одежди и позлатата – но какво лошо има в една Църква без позлата?

Това Православие ще бъде искрено и осъзнато; то ще бъде Православие на монашеско и енорийско обновление. Ще бъде пълноценно завръщане към древната християнска вяра, към Православието на първите векове. Само това ще привнесе видимо единство сред православните. Защото нито едно от настоящите изкуствени разделения по юрисдикция или националност не е основано на единството в Духа, а има своето основание в единството със света. Става въпрос за привързаност към света и политическите вмешателства. Но има и нещо друго – връщането към древното Православие ще донесе също така и „единство на всички” в Църквата; единство, за което толкова дълго се молим по време на всяка молитва за мир.

Призивът към неправославното християнство

Глобализацията и разпадът в Православната вяра са разкриване на нейната католичност, на нейния универсален смисъл и послание. Дори сега това води неправославните с добра воля към откъсването им от наследените западни властови системи от 16 век (протестантите) и тези от 11 век (римокатолиците). Те са осъзнали, че разцеплението сред онези, които се наричат християни е резултат от грях, от липса на духовност. Затова сега те търсят автентичността, търсят древното християнско наследство от първото хилядолетие и затова отправят поглед към наследниците на Древната Църква, към православните. Този процес вече започна – но ще отиде и по-далеч през следващите години. Такива неправославни християни не са и няма да бъдат удовлетворени от източно-европейските или близкоизточните политически и културни идеологии. Техният интерес е към живата духовност, а не търсенето на самопосочили се „духовни бащи” и „старци”, „харизматични” ясновидци и лъжепророци, които светското православие толерира, а търсене на онези, които имат автентичен опит и знание в Св. Дух. Вярваме, че такива неправославни разпознават и ще продължат да разпознават древното християнство в необремененото с filioque Православие, лишено от държавнически украси, за които е плащано с компромиси.

Призивът на Православното християнство е и ще бъде в неговата жива преданост към изначалния християнски дух и вяра – и нищо повече от това. И тогава ще има Една Църква и Една Общност около Един Христос: „Един Бог, една вяра, едно кръщение”.

Заключение

Разбира се, всичко това може да се случи след някое по-нататъшно гонение. В резултат на това, сумарната общност на православните християни ще бъде малобройна. „Не се бой, малко стадо”. А такава една последица допуска и това, че самият свят ще продължи да съществува достатъчно дълго, за да може всичко това да се случи. Защото никой не знае „в кой час ще дойде крадецът” и „както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески”. | www.orthodoxengland.btinternet.co.uk, със съкращения

19 юни, 2000 г.

Превод: Мариета Ганева