Сянката на сатаната

О. Ясен Шинев

Когато една търсеща душа намери Спасителя Христос и Той разпали в нея Своя небесен огън, тогава с целия си устрем и изгаряща вяра тя се опитва да Го следва във всичко по тесния път към Царството Божие. Човек започва да чете молитви, посещава богослуженията, среща се с духовници и се опитва да Му бъде истински верен.

Но не след дълго бива връхлитан от внезапни изкушения и променливи състояния на смут и безпокойство. Това разстройва духовния ритъм на душата му и забавя нейния ход в спасителната посока нагоре. Изненадващо за нея тя бива обземана от страхове, които я нараняват по особено болезнен начин. Изпада в едно особено крехко, “деликатно“ състояние, което ако не бъде превъзмогнато, може да нанесе тежки поражения и дори да доведе до пълно отстъпление от вярата. Тогава Христос отдръпва първоначалната благодат, за да остави душата да се кали в огъня на изкушенията. Страховете като студени ветрове я опустошават и натрапливо се опитват да угасят разпаления пламък на вярата.

Един от тях е особено опасен – страхът от сатаната. Този пагубен страх е най-вредоносен и коварен за душата. Сянката на сатаната се опитва да прогони светлината на истинската вяра. Много често в енориите, а и навсякъде, могат да се срещнат православни християни, които в разговорите си горчиво се оплакват: “Дяволът ми попречи!“, “Бесовете са виновни!“, “Сатаната не ми позволи!“, и с тези болезнени признания заразяват добрия духовен климат както на себе си, така и на вярващите около тях. Това внася допълнително безпокойство и понижава ревността им към благочестие и дела на милост.

Но наистина ли сатаната има толкова силно и неотразимо въздействие? Представлява ли реално такава опасност, че да внася толкова ужас и страхопочит не само с многопластовите си превъплъщения, но дори само със споменаване на неговото скверно име? Има ли той самостоятелно битие и до каква степен може да се намесва в живота на някого? Може ли да попречи истински на спасението на личността и дори да я хвърли в ада?

Това са парещи въпроси, на които всеки заслужава да получи отговор. Тези, които познават Книгата на св. пр. Йов, знаят този особен цитат: “Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа: между тях дойде и сатаната!“ (Йов 1:6). От него става ясно, че сатаната също е творение Божие и няма свобода да действа самостоятелно, без да се съобразява с волята на Твореца и Неговия премъдър промисъл. Той, вторият след Него, също е под властта Му и не може да стори каквото и да е, без Неговото височайше позволение.

В житейската драма на св. Йов Многострадални дяволът два пъти се обръща с молба към Всемогъщия да му позволи да се намеси и да нанесе поражения. Моли Бога, като Господар на силите, да го разтърси, за да може по този начин да изпита твърдостта на вярата му и истинското му упование в Него. Но това е обръщане на подчинен към ръководител, на служител към управник, на слуга към господар. Такъв, какъвто Е – абсолютен, Творец на цялата вселена, на видимия и невидимия свят, Който контролира и управлява всичко и навсякъде по невероятен, несравним, неподражаем начин. Всесвят и във всичко съвършен.

Затова и сатаната може да се намеси в света и в битието на всеки, само доколкото Той му позволи във величието и милостта Си. На практика не може да прояви изцяло своята воля и да разполага с власт повече от това, което му е позволено. Няма как да се разпорежда с душата, личността или каквото и да е, на когото и да е. Затова и страхът от него е груба грешка и съблазън за православния вярващ. Същественото разбиране на неговата истинска роля е ключово за определяне на добрия духовен ритъм, който да внася яснота и баланс в упражняването на християнските добродетели.

Но как трябва да подходи вярващият и реално да подреди своите духовни приоритети? Особено красноречиви са думите на Новия Завет: “Покорете се Богу, опълчете се против дявола и той ще побегне от вас“ (Як. 4:7). Но на първо място трябва да се помири с Христос и да Го потърси с цялата си душа и сърце, като се очисти с искрено покаяние след чистосърдечна изповед, а после се причасти с Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос. Най-важното – да възстанови връзката си със Спасителя и да се ползва в пълнота от светите тайнства на Неговата църква. Да се потопи като разслабления във вечната Витезда, която да изцели всичките му душевни и телесни рани. Затова той, при условия на върховно напрежение на силите, да “утихне“, да се смири и да приеме авторитета на светата Църква. Това е истинското лечение и изпитаната рецепта за всяка болна душа, особено тази, която е в стихията на „невидимата бран“ с врага на нашето спасение. Всичко друго е намеса отвън, лутания, търсения на временни утехи в заблудите на езотериката и авторитарните секти, и изгубване на основното – всъщност – единственото лечение.

“Опълчването“ се състои в това да призовеш Христос в своя защита, коленичейки пред Него в изнемога. Така и само така чудото ще стане, сянката на сатаната ще бъде прогонена и светлината на Спасителя ще освети изцерената душа.

Един от великите руски старци, св. Йоан Кронщадски, обичал да казва на идващите при него поклонници за техните битки с бесовете: “Когато те нападне силният, обърни се към по-силния! Когато те атакува вторият, иди при първия! Когато те връхлети дяволът, веднага се обърни към Христос!“ (Моят живот в Христос“).

Но най-важното е човек да не влиза сам в този неравен двубой. Опитите за индивидуална борба с врага, без обръщане към нетварните енергии на Бога и спасителното учение на светата Църква, са обречени на пълен провал. Вярващият може да бъде пометен, съсипан и разгромен в тази схватка. Тя е, в истинския смисъл на думата, неравностойна, тъй като се води от един от неопитните бойци, какъвто е всеки един от нас срещу втория след Бога, който има огромен, хилядолетен опит. Противник, който притежава мощен арсенал от изпитани оръжия за нападение срещу всеки. Той води лична борба срещу всеки вярващ и едновременно с това срещу цялото човечество. Светите отци и опитни бойци в „невидимата бран“ го описват като изкусен лъжец, невероятен импровизатор, истински виртуоз, който нито за миг не спира попълзновенията си към личността. Този най-добър импровизатор е способен на всичко, за да заблуди, опияни и вкара в измама своя противник. Доктрината на светото Православие обяснява как той притежава пълното познание за миналото и настоящето на всеки, и е способен да се възползва от слабостите на всекиго. Опитите за надхитряне или надлъгване в чисто човешки и битиен план са обречени на неуспех. Без всеоръжението на светата Църква, подвизаващият се може да бъде доведен до състояние на силен психологически срив и дори съзнателно самоунищожение.

Но тогава защо Бог позволява на дявола да действа? Показателен отговор на този въпрос е един интересен епизод от житието на св. Антоний Велики. Когато една нощ бил връхлетян от ято бесове и по време на техните неспирни атаки, той се молил, потънал в пот и кръв в килията си, едва на развиделяване усетил тиха светлина, която прониквала около него и постепенно обзела всичко. Светецът разбрал, че това е Бог, и съсипан от болка, запитал: “Къде беше, Господи? Цяла нощ те търсих?“. В отговор чул тих глас, нежен и проникващ: “Аз бях тук, Антоний, но исках да изпитам мъжеството ти.“.

Затова Всемогъщият и Всемилостив Бог допуска да бъдем изкушени и изпитани в степента, в която Той премъдро преценява, във всеки един случай и конкретен момент. В някаква степен ни предава във властта на видимите и невидими врагове и в определен момент ги прогонва. С това постига две цели: смирява човека и показва Своето величие.

В този дух е и едно от наставленията на св. Паисий Светогорец (1924 – 1994): “Бог оставя дявола да действа, за да може човек да се бори!“. В стихията на суровата борба си проличава истинският борец и единствено огнените изпитания представят пред Бога най-преданите и достойни съработници. Борбата е неизбежна и е обявена още в мига на съзнателното обръщане към Христос и Неговото свето Евангелие. Никой от нас, синовете човешки, които искат да заслужат мястото си в рая, не може да премине през жизненото поприще, без да бъде многократно изпитан. Никой не може да изживее своето лично възкресение, без да е изживял своята дълбоко лична и мъчителна Голгота! Християнинът не трябва да се страхува от никого и от нищо, освен от Господа! Всеки друг страх е осъдителен, прогонващ благодатта и признак на отстъпление! Спасителят Христос е победил силите на смъртта, стихиите на ада, счупил е печата на проклятието на завета преди Него и е носител на новото откровение на мира и любовта, преминала през огъня на изкушенията и горчилката на страданията. С това е дал пример и за нас – всички, които сме решили да Го следваме по тесния път към Несъкрушимото Царство. От нас, нарекли се с Неговото име, Той иска да съучастваме в победата, да се сърадваме с неговата радост и в пълнота да участваме в тържеството на непобедимото Му величие!

Затова нека бъдем верни, и в малкото и в голямото. Нека се хванем здраво, с двете си ръце, за неговия стихар и не слушаме нашепванията на бесовете, които искат по всякакъв начин да попречат и осуетят изкачването ни по духовната стълбица до Него! Само така можем да прогоним сянката на сатаната и да заживеем в светлината на Неговото откровение, като дълбоко в себе си помним завета Му: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Амин!