„Младият папа“ и онова, което ни липсва

Неговата религия е революция. Той е консервативен. Той шокира. И това ни харесва.

Папа Пий XIII е това, от което имаме нужда, но никога няма да си го признаем, без значение дали сме вярващи или не. Каймакът на сериала е именно фигурата на папата, изигран от Джуд Лоу, и неговите речи, които могат да накарат дори отявлените атеисти да се замислят върху няколко основни въпроса: какво забравихме? Какво изгубихме? Какъв е пътят към щастието? Кой е Бог? Как да се справим с лутането?

Докато поставя въпросите, папата дава и отговори.

„Братя кардинали, нужно е отново да се затворим. Да бъдем недостъпни и загадъчни. Това е единственият начин отново да станем желани. Това е единственият начин, по който се раждат великите любовни истории. Повече не искам частично вярващи. Искам велики любовни истории! Искам фанатици за Бог, защото фанатизмът е любов. Всичко друго е само заместител и остава извън Църквата.“

Как обаче един сериал на режисьора Паоло Сорентино, чийто контекст и среда са Ватиканът и християнството, или с други думи – не особено модерни теми за масовото око и ухо, става толкова популярен, търсен и гледан в цял свят?

Едни ще го отдадат на Сорентино и Лоу, други – на добрата маркетингова стратегия, трети – на естетиката. За повечето хора „Младият папа“ е просто добър лайфстайл проект. Световните медии ще побързат да ви разяснят, че папата пуши цигари, закуската му е Кока-Кола Зиро с вкус на вишна, червените му чепици са добре лъснати и други подобни битови подробности, които са достатъчно зрелище за масовия зрител, така че да не проявява интерес към същинското съдържание на сериала.

Посланието продължава да се доказва и днес с натрупването на все повече запалени зрители. Разковничето безспорно е яркият и категоричен образ на папата, но не защото е арогантен и безскрупулен, не заради шоуто, нито пък заради блясъка, имиджа и лайфстайла. А заради харизмата, отдадеността и лудостта. Папата е едновременно безусловен и съмняващ се. Открит и неразгадаем. Уязвим и недосегаем.

Любовта идва с разкриване, а не със забулен в дистанция имидж. Точно това виждаме в Пий XIII и искаме още от него. Нуждаем се от истинско възхищение към човек, заради това, което е, а не заради сана му. И ако се окаже, че по щастливо стечение на обстоятелствата или направо: о, чудо! – той, освен харизматичен и вдъхновяващ, е и папа, патриарх или дори редови свещеник, това би повлякло мнозина. Към търсене, питане, превъзбуда, объркване, намиране или кой знае още какво. Към себе си. Към вярата. Към Бога.

Това е истинската причина, поради която „Младият папа“ е успешен сериал, продаден в 110 държави. Личността стои преди всяка идея, личността увлича извън нормите, извън рамките на морала. Личността може да убеди масите във всичко. Личността въздига и унищожава с лекотата на случаен замах.

Паоло Сорентино опитва да си представи бъдещия папа и го вижда като 47-годишния Лени Белардо – американец, изоставен от родителите си още като малко дете. Оттам нататък всичко си идва по местата. Някои от анализаторите на Ватикана смятат, че реалният следващ папа може да наподобява Пий XIII, но не по възраст и произход, а по сходна идейна линия.

За Пий XIII моралът е чист от всякакви обществени клишета и не предполага престорено благоприличие. Той отказва да бъде сниман и образът му да стои върху всякакви сувенири, от които Ватиканът печели солидно състояние. Действително неговите вътрешни противоречия не му пречат да отстоява твърдите си позиции и при всяко изпитание той остава верен на духа си и честен както със себе си, така и с останалите.

В „Младият папа“ всичко е изкуство – всеки фон, декор, сет е детайлно изпипан по италиански – от архитектурата на Рим и пресъздадената отвътре Сикстинска капела до Пиета на Микеланджело и множеството картини от Късния ренесанс. Хуморът в сериала рано или късно ни довежда до близките и средни планове на лицата на кардиналите, смутени или озадачени от думите на папата. Сценаристите очевидно са фенове на Оскар Уайлд – всеки диалог е малка остроумна притча, която засяга в дълбочина основни теми – любовта, суетата, властта, щастието и свободата. Това е предимството на младия папа – той е честен към света и в търсенията си изхожда винаги от човешките възприятия, преди да размаха пръст и да борави с норми, клишета и рестрикции.

Сюрреализмът присъства във всяка от десетте серии и напомня на „Алиса в страната на чудесата“, където папството се превръща в приключение, което трябва да бъде изживяно пълноценно. Има раждане и смърт, приятелство и предателство, победи и загуби, въодушевление и разочарование.

Едновременно като контрапункт и допълнение на стилизираната визия слушаме „Hallelujah“ на Jeff Buckley, кавър на „Halo“ на Beyonce, „I’m Sexy and I Know It“ на LMFAO, „Levo“ на Recondite и „Watchtower“ на Devlin.

Сорентино вече работи по втори сезон, в който се надяваме да видим революцията в действие, папата като водач, миряните – като отдадени на Бога и достигащи до все по-силни религиозни преживявания, каквато е мечтата на Пий XIII:

„С поведението на последния папа, Църквата си спечели много силни прояви на обич от масите. Стана популярна. Може да си мислите: „О, не е ли чудесно това?!“ Спечелихме висока оценка и много приятелства. Не знам какво да правя с приятелството на целия свят. Искам абсолютна любов и пълно отдаване на Бога. Дали това означава Църква, предназначена за малцина? Това е хипотеза, а хипотезите не са реалност. Но дори тази хипотеза не е толкова скандална. Аз казвам: по-добре малко, но надеждни, отколкото прекалено много, които са разсеяни и безразлични. Площадите са пълни с хора, но Бог не присъства в сърцата им. Не можеш да измериш любовта в числа, можеш да я измериш единствено чрез силата й.“