Денят на светите братя Кирил и Методий – най-българският, най-славянският празник! От няколко години той се празнува и в Русия. Тази година център на тържествата е Коломна – старинен руски град на стотина километра южно от Москва.

Домакините са поканили гости от всички славянски страни. В българската делегация сме няколко души. Институциите са представени от г-жа Надежда Захариева, известна поетеса и заместник-министър на културата, г-н Димитър Христов, поет, секретар на министерството и акад. Никола Попов. Аз съм поканен от Московската духовна академия. Има и двама историци от Института по балканистика към БАН.

Събираме се на 21-ви на летището. София – покрита с облаци, вече два дни – неспирен дъжд. Новият международен терминал – голям, светъл, приятно е да гледаш чистите му строги линии.

От няколко години не бях се качвал на самолет, бях позабравил това усещане. Докато минаваме проверките, си мисля – не е ли странно за човека да се рее в небесата като птица и да бъде пренесен за два часа на хиляди километри от своя дом? В това има нещо почти свръхестествено.

Излитаме. Пробиваме облачния слой. Виждаш земята под теб така, както я гледат душите и ангелите – от нечовешка височина. Сградите изглеждат като кубчета, разхвърляни от небрежна детска ръка. Всичко, което си оставил на нея, изглежда толкова нищожно. Понякога летящият ни дом се накланя застрашително, издига се или се спуска рязко. Ти може да си мислил големи работи за себе си, но в такива минути разбираш, че не си повече от едно парче месо, свиващо се при мисълта, че може да бъде запокитено от небесата. Тук сме близо до тях не само в прекия смисъл на думата…

Москва ни посреща със слънце и зной. За разлика от потъналата в сълзи София, тук, на север, времето е горещо – малък парадокс. Посрещат ни като скъпи гости, завеждат ни във VIP-а. Там ни очаква руската организаторка г-жа Елена Перелигина и Бисер Киров. Стискаме си ръцете. Бисер е човек с очарователна усмивка, невероятно топъл, сърдечен, земен. Светлина струи от него. Говорим, разказвам му за нашия портал. Оказва се, че той го познава много добре. Вършите огромна работа, казва – такова нещо няма в нито една балканска страна. Много популярни сте и в Русия. Слушам с радост неговите думи. Те звучат не само като поздрав, но и като благословия.

Появяват се гости и от други славянски страни. Запознавам се с министъра на културата на Черна гора г-н Предраг Секулич и с една сръбска поетеса от Париж – г-жа Даница Додич. Ще пътуваме заедно до Коломна.

Качваме се в автобуса и се потапяме в ада на московския трафик. Мислех си, че в София сме затрупани от коли, но то е само бледа сянка на московския апокалипсис. Пълзим с мъка през безспирни задръствания, въпреки че сме вече на "кольцевая" – московското околовръстно шосе, по-точно огромна, препълнена с коли магистрала. Е, излязохме оттам най-после! Сега край нас се носят прохладни зелени гори, китни вилни селища. Големи дву- и триетажни къщи, облицовани с червени тухли – на руските новобогаташи? Нима руснаците се отказали вече от дървото – любимия си строителен материал?

Вече сме далеч от Москва. Мръква се, изгрява месечина. Край нас от двете страни на шосето се носят безкрайните руски гори – брезови, елови, борови. Изглеждат тайнствено, приказно в меката лунна светлина. Пътуваме. Коломна е "само" на сто километра от Москва – нищо работа според руските представи, "рядом". Е, това е то държава с континентален простор!

Някак се усещам нереално, не мога да повярвам, че съм в Русия – само преди няколко часа бях на софийските улици…

Ето че сме вече в Коломна. Малкото, което успявам да зърна във вечерния здрач през стъклото на автобуса, ме изпълва с очарование. След бурната Москва – кротък, тих, старинен град с приказно красиви постройки. Мярвам крепостни стени, златни черковни кубета. Приветливи дървени руски къщи с дърворезбовани петли и слънца. Ето я същинската, истинската Русия! Някак веднага усещам, че тук ще срещна руския дух, руското сърце.

Пристигаме в хотела с оригинално име – "Коломна". Хората ни посрещат ласкаво и гостоприемно. Не съм вещ в хотелите, но ми се струва, че този е много добър. Впрочем, това няма значение – трябва ни само покрив над главите. Нали Спасителят и това е нямал…

Ден първи

Уморени сме от вчерашния дълъг път и повечето от нас пропускат утренята в Успенския собор – главният храм на града. Всички обаче отиваме на откриването на паметника на св. Дмитрий Донской пред крепостната стена на Кремъл.

Да, правилно сте прочели. И в Коломна има Кремъл, ограден с мощни стени и кули. Всъщност Кремъл има във всеки стар руски град и московският е само един от тях. Това е твърдината на града, неговото сърце, сакралният му център, – неговият Акропол. Тук са били светините и чудотворните реликви, тук е живеел князът и се е пазела градската хазна. Тъй е и в Новгород, Рязан, Владимир, Суздал… Крепостта-Кремъл се издига обикновено на най-високото и красиво място на града, най-често над река. Река има и тук, дори две – Коломенка и Москва-река. Градът е на мястото, където те се сливат. Като казвам "река", да не си помислите за нашите сушави, тесни балкански рекички: и двете са не по-малки от Дунава…

В България не знаем много за св. Дмитрий Донской. Той, както и св. Александър Невски, е воин-светец, разчистил с меч пътя си към небето. Сещам се за думите на Евангелието: "Царството небесно насила се взима и насилниците го грабват" (Мат. 11:12). Свети Дмитрий е велик московски княз, живял през ХІV век. Той повежда руските дружини срещу Златната Орда, срещу чудовището, погълнало половината свят. Повежда ги от Коломна…. Иска и небесна благословия – от преп. Сергий Радонежки. Преподобният му казва: "Бог е с теб, княже. Ти ще победиш"– и изпраща двама свои монаси с руската войска. И двамата загиват в боя. Преди битката монахът Пересвет извиква на двубой най-страшния татарски богатир – излиза като Давид срещу Голиат – и го посича с меч. Татарските орди са обзети от суеверен страх. Така започва великата битка, в която поробителите са разбити и унищожени, а Рус се изправя отново на крака.

Паметникът, покрит с бяло платно, е пред най-високата крепостна кула. Хиляди хора са се събрали пред него. Слово казват губернаторът Борис Громов, кметът на града, владика Ювеналий, митрополит Коломненски и Крутицки – за него казват, че е дясната ръка на патриарха. Най-после речите свършват, гръмва руският химн и платното пада. Разглеждаме паметника с любопитство и страхопочит. Князът е възседнал кон, в лицето му се чете суровост и воля. И конникът и конят са застинали в миг на страшна решимост – ей-сега ще препуснат срещу врага. Не се изпречвай на пътя им! Владиката ръси паметника със светена вода. Чуват се радостни викове, хората ръкопляскат. Строени в редици, крачат мъже в руско войнишко облекло от различни векове – в ризници и шлемове от времето на Дмитрий Донской, в униформи от времето на войната с Наполеон… След тях вървят днешни руски армейци. Цялото шествие минава пред нас като на парад и влиза през портите на крепостта.

Свети Димитрие, моли се за нас! Не ни изоставяй! Тъпчи все така с копитата на коня си всички неприятели – и на Русия, и на славянските народи!

Следобед отиваме на нещо много специално – празник на славянската поезия. Той е в местния дом на културата. Поети от всички славянски страни четат свои творби в оригинал, после водещият ги прочита на руски. От нас участват трима поети – г-жа Захариева, г-н Димитър Христов и … Блага Димитрова – прочетена и една нейна творба…

Ето стихотворенията, прочетени от нашите живи поети:

Пуловерът

Надежда Захариева

Студено ми е – каза ти. – Замръзвам.
Стопли ме някак, моля те, отново…
И аз със чувство на вина побързах
да изплета най-топлия пуловер.
Не го приемай като вещ, която
за тялото ти е предназначена.
С ръце го плетох. Ала и с душата.
За твоята. Нали й е студено.
И ако можеш плетки да разчиташ,
пуловерът – ще видиш – е изпъстрен
със тежка дрямка, слепваща очите,
с изтръпнали от преумора пръсти.
И всяка бримка би те оглушила
с вика си, че едва ли има нещо,
което би се мерило по сила
на тоя свят със обичта човешка.
Дочуе ли вика, знам, непременно
душата ти студа ще надделее.
Не го ли чуе, значи тя към мен е
изстинала… И няма да я сгрея.

Жажда

Димитър Христов

Сушата чертае по пръстта
черни йероглифи на смъртта.

Сенките провисват и изгарят
в сетната въздишка водна пара.

Сенките възнасят се нагоре
в зейналия кратер на простора.

Птиците с опърлени сърца
падат като мънички слънца…

Колко много искахме да бъде
лято, вместо огнена присъда!

Суша е, но ние с теб сме млади –
жадни за потопи и за клади.

Руснаците са издали многотомна антология на съвременната славянска поезия. Всички текстове са в оригинал и превод на руски. Чудесно направени – твърда кожена подвързия, разкошна хартия, печат. Колко труд, усилия и пари трябва да са вложени в това нещо. И колко любов! Мислехме, че нашата епоха е чисто комерсиална. Значи не е.

Уредник на изданието е г-н Сергей Гловюк. Свалям му шапка и му се покланям – той трябва да е истински подвижник на своето дело. И на поезията, и на славянството. Мисионер.

Българският том съдържа творби от Валери Петров, Николай Зидаров, Димитър Методиев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Кирил Кадийски, Миряна Башева и много други. С изненада и радост откривам и едно стихотворение от Пламен Сивов – "Blues on 42nd Street". Честито, Пламене!

След това ни откарват в Ледения дворец – огромно футуристично съоръжение недалеч от Кремъл. Тук се открива международната конференция "Славянският мир – единство в многообразието". Открива я владика Ювеналий. След него говорят г-жа Захариева и академик Попов. Това безспорно е чест и уважение към нас. Гледам огромната постройка и си мисля – ние нямаме такива неща и в София, а камо ли в провинциалните градове… Всички зали и коридори са заполнени с човешко гъмжило – гости от всички славянски страни. Чува се българска, полска, сръбска, чешка реч. Малък славянски Вавилон…

Вечерта сме поканени на прием при руския министър на културата г-н Александър Соколов. На вечерята след официалната част започваме да се опознаваме взаимно. Аз съм на една маса с белоруси – сърдечни и мили хора. Вячеслав е учен от Института по история в Минск, колегата му е от белоруското министерство на културата. Бързо се сприятеляваме. Г-жа Любов Турбина е поетеса. Също е от Беларус, но пише на руски. Говорим си, аз й разказвам за България. Подарява ми своя стихосбирка с топло посвещение. Тук и е Даница Додич. С нея си сприятеляваме някак моментално. Силна сръбкиня, балканска жена, стъпила здраво на земята – и в същото време толкова човечна и топла. В нея има нещо майчинско. И тя ми подарява свои книги. Сергей Крикуненко – поет от Украйна, излъчва доброта. Злата Коцич – отново Сърбия, от Нишкия край. Пише и на книжовен сръбски, и на нишкия му диалект, който звучи досущ като български.

Накрая, когато почти всички други си тръгват, българите, сърбите и македонците се събираме на една маса. Явно нещо ни тегли един към друг. Всички официалности са отлетели отдавна яко дим, става все по-весело. Сигурно ще стоят още дълго, но аз съм уморен и след полунощ се прибирам в стаята си.

Ден втори

Нашите мили организатори са готови да направят всичко за нас. Днес отиваме да посетим родното място на Есенин…

Отново пътуваме с автобус през ласкавата Русия. Строги борови гори, весели брезови. Брезите – стройни, нежни като славянски момичета. Прекосяваме няколко реки. Тук Подмосковието свършва – вече сме в Рязанска област.

Константиново – родното село на Есенин. Изгубено след поля и гори. Тишина. Покой. Безбрежни простори. В далечината – синята лента на Ока. Да, това е място за поети!

Есенин е любимецът на Русия. Обичат го всички – интелектуалци и селяни, професори и хамали. Влял се е в тъканта на руския живот, в самото дишане на Русия. Бил е хубав като девойка, стиховете му са прозрачни като езерна вода. Умира млад – самоубива се. Душата на поета не е издържала атмосферата на болшевишката епоха.

Показват ни училището, където е учил, къщата на местните помешчици – дървена, двуетажна. Наблизо има голям музей, посветен на Есенин. Разглеждаме го. Накрая ни завеждат и в родния му дом. Традиционна руска дървена къща с голям двор. Шумят брези и сякаш нашепват стиховете на Есенин.

Връщаме се привечер в Коломна – успокоени, умиротворени. Днес няма да има повече странствания. Чак сега имам малко свободно време, за да се разходя сам из коломненските улици.

Да, впечатленията от пристигането не са ме излъгали. Дивна хубост! Вървя по главната улица към Кремъл и покрай него, дъхът ми спира. В мекия вечерен здрач – златокуполни църкви, порти, палати, кули. Сини кубета със златни звезди. Могъщи камбанарии и малки изящни кулички. Някакви чудни палати, дворци като в приказките. Сънища от тухла и камък, злато и сребро. Усещам се наистина като насън, като в приказна, съновна реалност. Това не може да се опише с думи.

Излизам на площада пред Успенския събор. Ето я сърцевината, сакралното сърце на града! Стените на събора са бели като сняг, венчаят го пет празнични купола – централният златен, страничните зелени. Птици се вият, кръжат около тях. Обикалям храма, притискам длани към стената му. Той ми отвръща с топлина и покой.

Вечната Русия. Тайнствена, космична страна.

Ден трети

Днес е 24 май! Радост изпълва гърдите ни, птици пеят, улиците на града са пълни с празнично облечени хора. Отиваме на литургия в Успенския събор.

Служи се на открито, на голяма платформа пред портите на храма. Тук са владика Ювеналий, владика Марк от Задграничната църква, други владици и отци. Златните им одежди блестят в слънчевите лъчи.

Наблюдавам хората. Набожни богомолци с израз на унесеност и упование на лицата си. Жените – с бели забрадки. Всички се кръстят, кланят едновременно като един човек. До тях – групички оживени младежи. Момичета с къси поли чуруликат весело – явно не са твърде заслушани в проповедта. Говорят по мобилните телефони.

Руските момичета са нежни, с копринена кожа, ленени коси. Красиви са като ангели Божии. Ако някоя такава красота те погледне със сините си очи – сърцето ти замира.

Литургията свършва. Разхождаме се с Надежда и Даница из коломненските улици, спираме се пред сергиите със сувенири. Хората навсякъде са сердечни и топли. Когато разбират, че сме от България, ни поздравяват с искрена радост.

Вечерта ще има прием при губернатора и празничен концерт. Очаква се да дойде и Патриархът… Отиваме отново към Кремъл. Тук на моравата под открито небе са разпънати големи шатри. Посрещат ни губернаторът и владика Ювеналий. Стискат ръката на всекиго от нас. "С праздником!" В шатрите – маси, отрупани с всички кулинарни чудеса…

Свечерява се. Сега ще започне концертът, кулминацията на тържествата. Ще бъде под открито небе. Сцената е издигната върху възвишенията над реката – тя и безкрайният горски простор зад нея ще са фон за всичко, което ще става. Чудесно измислено!

Ние, гостите от славянските страни, сме в ложата на губернатора и патриарха. Ето че пристига и Негово светейшество. Хилядите зрители стават на крака и ръкопляскат възторжено. Да, тук го няма нашето студено отношение към Църквата…

Започва концертът. Как да го опиша? Феерия от образи и звуци. Мозъкът не може да побере всички невероятни зрелища, които му се предлагат, но е потънал в унесеност и очарование. В топлата нощ до нас стига прохлада от реката, кръжат и комари. Концертът свършва с фойерверки. Цялото небе се изпълва със сини, зелени, розови звезди, с дъжд от пламъци, огнени цветя. Неописуемо! Тръгваме си потресени и очаровани.

И това е краят! Боже, нима трябва да напуснем утре красавицата-Коломна? Та тук човек би искал да живее и да умре. Завиждам ви, коломненци мои: вие оставате тук, а аз заминавам. Но ще разкажа за всичко, което направихте за нас, на моите сънародници. Прегръщам ви, скъпи мои! Чувствам ви като близки приятели, като най-родни хора. Бъдете благословени! Бог да пази Коломна!

И вие, приятели от славянските страни, с които прекарахме заедно тези чудни дни! Разделяме се физически, но духовно сме заедно. Усещаме се като едно голямо семейство – българи, сърби, словенци, беларуси, украинци, хървати, словаци. Никой не може да ни раздели!

Поклон и благодарност и на хората, които организираха всичко, доставиха ни тук, подслониха ни, хранеха ни и се грижеха за нас цяла седмица и накрая, сякаш всичко това не стига, ни отрупаха и с подаръци! Ах, щедри руски души! Руско братолюбие, руска топлина! Покланям се и на вас, Елена Владимировна. Вие бяхте като ангел-хранител за 30 души, направихте всичко за нас. Бог да Ви благослови!

Довиждане, Коломна!