Осемдесет години по-късно

Световните информационни агенции отразиха разстрела на банкера Кюлев в рамките на клишето: “Some Balkan traditions, like murders in Bulgaria, die hard” (www.economist.com). Случилото се беше толкова коментирано и у нас, че сякаш няма какво да се добави. Случи се обаче друго, на което почти никой не обърна внимание: съобщението за бомба в “Св. Неделя”.

Когато човек ежедневно слуша за убийства (а когато става и неволен свидетел на такива), нещо в него сякаш се пречупва; инстинктът му за живот започва да изгражда защитни стени, които да запазят поне неговия вътрешен свят в границите на някакво нормално, защитено от тревожността на външното, пространство.

Много нелепо ще бъде, ако допуснем, че човек изобщо може да свикне с такова нещо, с такава публична и вътрешна тревожност. В такива моменти ти се струва, че нечовешкото е стигнало до някакъв невъобразим предел. Без да искаш дори ставаш циник, като мнозинството от странични коментатори, които за всичко имат обяснение в рамките на едно изречение. Какво става обаче, когато чуем за бомба в църква – та дори и по повод опело на публично разстрелян човек – и приемем това като поредната информация за бомба в нечий офис, дом или автомобил? Не минава ли тази новина още по-далечни, по-невъзможни за осмисляне дори, граници? Разбира се, съобщението за бомбата е било лъжливо. Но, след като сме прекрачили границата на невъобразимото, можем ли изобщо да различим идеята от нейната реализация? През 1925 година в тази църква наистина е имало бомба – според статистиката, това се е случило за първи път в световната история. Осемдесет години по-късно, едно лъжливо съобщение прозвуча като разговор за въже в къщата на обесения. И никой не беше впечатлен!?

В какво общество живеем само!? Отдавна ненавистта към човека и ненавистта към Бога не са били толкова паралелно тревожни както в информациите от последните дни. След този паралел (от 1925 и 2005) съобщенията за ограбени църкви и манастири, звучат просто като фон. Дали пределното неуважение и липса на респект към човешкия живот не е последица именно от тази липса на страх Божи или е обратното: безбожието ражда безчовечие, безчовечието – безбожие? Това вече е повод за тревога, която не бива, която не можем да си позволим да потискаме. Защото някой не само ограбва, не само руши сградата, но посяга и на основите – руши себе си и край него никой не е в безопасност. В общество, в което няма територия за свещеното, няма територия и за човека.

Защо изобщо трябва да говорим за това? Защото има нещо много по-страшно от това да поставиш бомба в църква, в автомобил или в офис (или само “невинно” да излъжеш) – това е да свикнеш с подобна мисъл. Първото засяга отделни хора, последното – засяга всички.