Изгаснали звезди (история на едно пътуване)

Напускаме София в дъждовен ноемврийски ден. Пътят ни танцува с ритъма на река Искър и въпреки мрачното време Искърското дефиле успява да ни увлече и вдъхнови. Сякаш сега виждаме за първи път тези места и съжалявамe единствено, че не е лято и нямаме много време да разглеждаме и снимаме.

По улиците на Своге цари делнична суматоха. Църквата се белее от едната страна на пътя и след като посетихме няколко книжарници тръгнахме към нея. Прекосяваме пеш жп линията, за да влезем в двора на храма. Заключено е. Огледахме градината наоколо – не беше запустяла. Значи има някой… До храма, посветен на първовърховните апостоли Петър и Павел, стоеше неголяма къща, където решихме да позвъним. Симпатична възрастна жена ни обясни, че отецът е много зает, а тя е вдовицата на предишния свещеник. Беше сладкодумна. Очите й грееха, когато я попитахме за живота на тукашната енория. Каза, че тук в неделя идват много хора, свещеникът е деен, грижи се за паството си, изнася беседи. Но през седмицата църквата не е отворена. „Всеки е зает с делата си и тук няма кой да стои. Аз съм от поколението на хората, които са възпитавани да познават вярата си. Нищо не може да я замени. Кои сме ние без Бога?!”, разсъждаваше нашата домакиня, докато търсеше телефонния номер на тукашния свещеник. Тези думи ще ни бъдат нужни по време на пътуването.

Намерихме отец Любомир на гробищата. Запознахме се, разказахме за издателството, дейността на портала, вестника и хората, които работят при нас. Отецът слушаше и кимаше. Сподели ни, че се стреми да направи всичко възможно енорията, в която служи, да бъде дейна. Резултатите не идват изведнъж, но пък той не се отказва. Сподели своите планове, желанието си да черпи от добрия опит на свои събратя. И някак между другото каза, че иска и има още много неща, които трябва да научи. „Духовната жажда е нещо, което ни кара да търсим, а когато сме намерили – да се борим и да умножаваме нашите познания”.

По пътя към Мездра минаваме през Черепишкия манастир „Успение на Пресвета Богородица”. Тук след времето на Семинарията, обителта се възражда. Църквата, манастирските сгради, градината са грижливо поддържани. Един от братята ни въведе в храма и обясни, че игуменът ще бъде тук на следващия ден. Искахме да видим сградите на бившата семинария. И се изправихме пред лицето на страшна разруха. Прозорците зееха изпочупени, мазилката се беше откъртила, наоколо храсталаци се простират до входа. Семинарската църква беше още по-неприветлива. По прозорците нямаше и следа от стъкла, а вратата стърчеше наполовина. Всичко в храма е разграбено. Не влязохме вътре. Не намирахме сили.

Преди шестнадесет години в тези сгради е имало около 120 деца всяка година. Било е трудно време. Семинаристите са били изолирани от останалия свят. Наказани за своя избор. Присъствието им тук е било свързано с лишения и с изповедничество. За четиридесетгодишния период, в който Семинарията е била на гара Черепиш, оттук са минали стотици. Отправяли са детските си още молитви под това небе, правили са първите си изповеди, участвали са в богослужението. Днес Семинарията на гара Черепиш е само спомен в посивелите вече глави на някогашните си възпитаници. Защото другото, останало от нея, са руини. Защо е така и от кого зависи? И нима сме забравили „първата си любов”? Нима трябва да бъде забравена една достойна страница от живота на Семинарията? Защото да съхраняваш вярата си в години на атеизъм е достойно! Наистина, смайващо бързо се разделяме с миналото си, дори когато има какво да научим от него…

Пътуваме вече из Мездра. Храм „Свети Георги” е почти в центъра. Недалеч е училището, а до него – една голяма прясно боядисана сграда с надпис: Евангелска църква „Шалом”. Не успяхме да разберем тя част ли е от училищните сгради или не.

В църквата двама възрастни ни посрещнаха, но свещеникът не беше в града. В единствения църковен магазин на Мездра имаше ковчези, покровци, жито, всичко необходимо за погребение и едно от изданията на православния молитвеник.

Очакваше ни Враца. В сградата на Врачанска Митрополия ни посрещна митрополит Калиник, който ни прие много топло. Четири са големите храмове във Враца: митрополитски храм „Св. Николай”, възнесенска църква храм-паметник „Свети Софроний Епископ Врачански”, катедрален храм „Свети Апостоли” и храм „Свети равноапостолни царе Константин и Елена”.

„Личи, че тук хората са вярвали, виж църквите, колко са големи, колко са хубави!” – говореше нашият колега, докато минавахме през опустелите села на Северозападна България. На площадите ни посрещаха неизменно паметниците на тоталитарното строителство – огромните ръбати сгради на някогашните кметства. Минавахме през посивялата пустош на изоставените къщи, неприбраните ниви, тук-там лутащи се отчаяни хора. Казвам отчаяни, защото отчаянието тук не може да се скрие – то броди наоколо, витае във въздуха и мирише на мизерия. Хората, които срещнахме, имаха и страх, и безпътица в очите, блуждаеха, люлееха се от вятъра… Но не търсеха небето. Сякаш то за тях не съществуваше. Обикаляха по стъгдите, ровеха земята и отиваха някъде. Но къде – не знаеха. Същите тези земи, които Радичков беше нарекъл „прекрасния Северозапад”, пустеят, изгубили душата си, бавно гният под прекрасната синева и ласкавото слънце и сякаш са забравили, че са били едно от най-благодатните места в малката многоцветна шевица на страната ни.

Колкото повече се отдалечаваме от София, толкова по-безнадеждни лица и селища намирахме по пътя си. Радичковите герои биха изглеждали като щастливци, в сравнение с днешните обитатели на тукашните села.

В една от книжарниците на Монтана ни посрещна собственикът – човек на средна възраст с вид на местен интелектуалец. Когато разказахме за какво сме дошли и кои сме, той веднага започва да ни убеждава, че нито от вяра, нито от църква, нито от духовна литература има смисъл. „Тук никой не се интересува от тези неща, ама никой!!!” – „Нещата” бяха книгите на издателство „Омофор”. „Те ще си стоят тук и ако за година някой влезе и си купи дори една, пак ще бъде успех… Та кой ще се интересува от такива глупости?” Ние му обърнахме внимание, че все пак в неговата книжарница присъстват „модните книги” за йога, медитация, фън шуй и Петър Дънов. Тогава нещо се случи и той ни повика пред монитора на компютъра си. Беше отворил на галерия със снимки на църкви. Каза, че всички са от неговия край, всички са изключителни паметници и в повечето случаи никой не се грижи за тях. Пустеят, рушат се, не се знае дори, че съществуват. Разказа много неща, докато посочваше снимките. И после отново прие образа на нихилиста, отричащ всичко, ругаещ всичко.

Мисля, че това е доста показателно за това, какво носи в себе си всеки от нас: вечно търсещия дух, жаждата по Бога и болезнената неудовлетвореност, когато не срещне и не намери… Не намира, заради хората. И понеже не знае, че хората не са ”последна инстанция”, се отдръпва, затваря се, ругае.

В Монтана има един-единствен храм. Нарича се „Св. св. Кирил и Методий”. Отвън изглежда поддържан, отвътре – пуст и студен. В свещопродавницата ни посреща един от свещениците и ние го питаме: какво е състоянието на духовния живот. Градът изглежда буден. Той казва, че положението е много зле – няма хора, никой тук не се интересува от вяра… Вече ни казаха това. „Добре, отче, а какво се прави?” – Той ни погледна и замълча: „Опитахме, но нищо – това е „мерзостта на запустението”, завърши той.

Печката в малкото помещение бумтеше така, че едва дишахме. Но душите ни трепереха от студ. Сигурно срещу този студ се бореше и бабата, която кръжеше наоколо и добавяше дърва…

За половин час, прекаран в храма, влезе една жена, един просяк и другият свещеник. Напомням, че сме в самия център на Монтана. И за разлика от селата, тук нещо се случва, хората работят, живеят, бързат нанякъде, търсят смисъл в живота си. Търсят себе си. В притвора на църквата на табло са накачени изрезки от стари вестници, излизали в зората на демокрацията. Обясняват се основите на вярата ни, как да се държим в храма. Едва се четат и са пожълтели. Като че ли някога са се интересували от вярата и всичко е отминало…

По пътя към Видин минаваме отново през обезлюдени села, в които тук-там се мяркат няколко старци. И отново пронизва болката, че този прекрасен край е все по-пуст.

Във Видинска митрополия намираме църковния магазин, непосредствено до митрополитския храм ”Свети Николай”. Заглавията, които виждаме тук ни удивиха. Сякаш времето е спряло отпреди двадесет години. Пристигнахме в ранния следобед, а бяхме първите посетители. За около час, никой не влезе в храма. А Видин не е малък град. Млади хора също има. Нашата домакиня, богослов, разказва: „Тук няма работа. Хората бягат в чужбина или към София, бедни са. Не търсят Бога, независимо от мизерията и озлоблението. Вероучение се преподаваше на две-три места, но интерес нямаше и прекратихме…” Всяка втора дума на тази жена беше „няма”: няма пари, няма заплати, няма хора, няма смисъл… Докато разсъждавахме, с гръм и трясък пред църквата дойдоха десетина коли, слязоха мургави музиканти и засвириха. „Ромско кръщене, обясни жената, циганите кръщават децата си на годинка, точно на рождения ден. Нищо не може да ги разубеди – лошо време, студ, нищо. Те спазват точно тяхната си традиция”. Хората влязоха в църквата, музиката утихна, за да продължи отново след Кръщението…

Сградата на Видинска митрополия ни посрещна с много хлад. През пролетното наводнение тук е имало вода и сега мирише на мухъл, а влагата още се усеща. Голямата зала беше побрала няколко нагънати килима. Видинският митрополит беше в София. Запознахме се с още една служителка. И си тръгнахме със свито сърце. Повече не питахме, не искахме да знаем. Хора минават, но в църквите никой не влиза, храмовете са големи и просторни, студени и глухи. И самите им служители на всеки въпрос отвръщат: „няма, няма смисъл”. Какво се случва, Господи, къде сме попаднали? Нали няма гонение, нали сме свободни?! Нали смъртта на душата в тукашното битие е предаването на униние и отчаяние? А тук отвсякъде ни посреща униние и отчаяние. „И случва се понякога – човек изпада в такова състояние, че си мисли: по-лесно е да умра, или да остана напълно безчувствен, вместо по-дълго да остана в своята неволя”, казва свети Силуан Атонски. Нали не само материалната нищета е опасна, опасна е духовната… Сякаш, за да опровергаем написаното, че когато тялото страда, духа се радва, китните и плодородни някога места на българщината, преживели много по-страшни дни, сега пустеят, рушат се, тлеят безлюдни. И попитаме ли защо, ни казват неизменно: „нямаме пари”. Но души имаме, нали? Нали душите си спасяваме?! А ако търсим първо Царството Божие, останалото ще ни се придаде…

Господи, помогни да търсим Твоето Царство!