Езерният пророк. И ще станеш като вечността, и вечността ще се засели у теб

Няма да чуете за този човек по телевизията. Водещите в студиото не говорят за него. Не бихте го видели в никое шоу и новините няма да ви съобщят нищо по този въпрос.

Напразно бихте го търсили във вестниците. Никое списание не би поместило снимката му. Радиото мълчи за него в пролуките между музикалните парчета. Няма политик, който да го цитира в речите си. Никой президент не би започнал посланието си с него; и най-обезвереният парламент в най-тежкия си час не ще потърси опора в думите му.

Името му не се мълви от бармана, когато ви подава питието. Хотелският служител няма да го отрони, отключвайки стаята ви, и на рецепцията няма да ви намекнат за него. Не ще го видите в рекламите и неоновите надписи, по плакатите и уличните билбордове. Футболистите не си го подвикват на терена и в крясъците на митингите не се долавят звуците му. Напразно ще очаквате да го чуете от дисководещите и певците не биха го изревали пред екзалтираните тълпи.

И все пак той е тук, до вас. Свеж като глътка планинска изворна вода и по-насъщен и жив от хората, които ви заобикалят. Изправен до него, целият
телевизионно-карнавален свят чезне и се превръща в призрак, пука се в един миг като раздут сапунен мехур.

Праведникът, старецът, духовният учител. Всички зинали, кресливи усти на нашето безумно съвремие не могат да заглушат тихия му глас. И както
зеленият кълн си пробива път, разпуквайки бетона, така и неговото спокойно присъствие разсейва с лекота налудния образ на този свят.

Праведникът. Всеки познава праведника. Той може да е прославен светец с икона в храма, а може и да е неведом никому монах, селски свещеник
или сляп неграмотен старец. Може да е жив или мъртъв, в плътския смисъл на думата. Това няма значение. Праведникът винаги е жив. Вие знаете
кой е той – това е вашият праведник.

Плътските разстояния нямат значение. Както и годините. Както и гробовете. Той е тук, до вас. Винаги чувате гласа му – не с ушите на плътта, а с
ушите на душата.

Всеки си има праведник. За мнозина в нашия мрачен век и по нашите горестни балкански земи този Праведник е свети Николай Сръбски – Дядо Николай, както и до днес го наричат с обич хората.

Андрей Романов

Слизам дълбоко в сърцето си, за да видя кой
обитава в него освен мен и Теб, Вечни Боже?

И със страх намирам многобройни чужденци
да се борят за подялбата на сърцето ми. Толкова
ги намерих в моето сърце, колкото от Адамово
време има човешки и нечовешки души.

И тогава разбрах защо сърцето ми изнемогва
и не може да приеме нито Теб, нито мен
в дома си, ами ни гони навън, стопаните си –
на границата на тяхното владение.

Преди да изляза от утробата на майка ми,
светът с неговите желания се засели у мен.

За всяка ласка на света скъпо и прескъпо
плащах аз, късайки всеки път и давайки
частица от сърцето си.

Докато не му дадох цялото си сърце;
и ласките му станаха горчиви.

Оплакват ми се старците от годините
си, казвайки: от многото години остаря
сърцето ни.

Истина, старци, не от много години е
остаряло сърцето ви, а от много желания.

Тъй съветвам сърцето си в самотата му:
откъсни се от вчерашния ден, защото и той
вече се е откъснал от теб. Всички ония неща,
за които желанието те връзваше, днес вече
ги няма: едни се промениха, други болест
ги загрози, трети умряха. Нито пък ги има
предметите на утрешните ти желания.

Времето шиба с бич своето стадо и стадото
му се поти и облива в кръв под ударите му. А
образите на днешния ден ти подхвърлят нови
желания, мое препълнено със сенки
на мъртъвци сърце, и утре те ще станат също
сенки на мъртъвци.

Не буди отминалите чувства; толкова пъти
ще те вържат към стълба на времето, колкото
пъти ги разбудиш, сърце мое. И ще станеш
роб на времето, и ще остарееш, и ще умреш
преди смъртта.

Разсечи час по-скоро възлите на страстите; те
са вързани от нишките на преплелите
се и често подновявани желания и чувства.

По-лесно е да разсечеш отделните конци
на желанията и нишките на чувствата,
отколкото яките възли на страстите.

Но и тях трябва да разсечеш, ако ще и да се
разкървавиш, мое сърце, ако искаш новo

детство и нова младост, по-чудна и вечна
от отминалата ти младост.

Изхвърли света от себе си, сърце мое, и го
виж колко е немощен. И погледни след това
себе си, и ще усетиш неочаквана сила. Светът
ни се вижда могъщ само докато му робуваме.

И ще станеш просторно като вечността,
и вечността ще се засели у теб.

Триедини Боже, Ти имаш сърце, необзето
от тъмнина и свободно от света: очисти
сърцето ми от омразните чужденци, дето
го прошариха с тъмнина! Нека сърцето ми
бъде светло. И тъмнината да кръжи безсилно
около него, но да не може да го обземе.
Нека сърцето ми бъде сърце на син
и наследник, а не на слуга и крадец.

Дай ми сърце Иисусово; много обикаляла
тъмнината около Него и искала да влезе,
но не можала.

Царице с небесна хубост, огради сърцето ми
с майчинска грижа.

Душе Свети и Всемогъщи, оплоди сърцето ми
с небесна любов. За да бъде всичко, което се
ражда и израства от него, не от плът и кръв,
но от Теб, Душе Свети и Господи мой.

Слизам дълбоко в моята душа, за да видя кой
се ражда в нея и какво излиза от нея?

Колко страховита е дълбината на човешката
душа, Невесто Небесна, щом човек се осмели
да се гмурне в нея! През света и ада се гмурва
човекът и изплува чак при белите като мляко
ангелски хорове, що стоят около Теб като
външна дреха Твоя.

Потреперих, щом погледнах цялото
многобройно потомство на моята душа,
което се уплаши от мен и се разхвърча като
ято разпъдени гарвани.

А душата ми лежеше развратена
като блудница на стъгдите вавилонски,
забравила своя годеник.

И в гнева на немощния, и по обичая
на кривия почна да се оправдава моята душа,
и преди още да съм я обвинил, говореше: Не
ти ли раждам синове? Не ти ли пращам духове?

А аз се изчервих от срам и рекох: Истина,
в това е и моята, и твоята гибел, че ми
раждаш синове, когато на мен ми трябва

Син, и ми пращаш духове, когато на мен ми
трябва Дух.

Родила си ми не синове, а слуги
и разбойници. Пратила си ми не духове,
а грозни обитатели на ада.

Като девойка си ми дадена да те пазя,
на твоя сродник, та от Светия Дух да
заченеш и Син да ми родиш.

А ти, никаквице, зачена не от Бога,
а от света, и ми роди не Бога, а света.

Защо не изчака Божия Дух в моминство,
ами прие духовете на мрака, които се
намножиха у теб и заробиха моето сърце?

Сложена си, за да бъдеш храм Божий,
а ти се обърна на крайпътна кръчма,
дето разбойници се отбиват и лежат.

Защо не роди Сина на Мъдростта, Който би
ти дал светлост и глас, ами роди синове
на злото, дето се докопаха и до моя ум
и ми платиха с мрак и безсловесност?

Виж, какъвто плод раждаш, с такъв плод се
и храниш. И всичко, което излиза от теб,
ти се връща умножено.

О, да знаеше, душо моя, да знаеше само
хубостта на невестната Девойка, чийто образ
ти трябваше да бъдеш у мен! Колко чуден
и могъщ е Духът, Който я осенява! Колко
прекрасен и величествен е Синът, Който се
ражда от Нея! Уверявам те, с кръв щеше да
проплачеш, грознице моя, дето удряш печата
на своята грозота чак и върху тялото ми.

И щеше да се отречеш от грозните духове,
душо моя, и в свине щеше да ги натириш.
И щеше да изпъдиш от къщата си своето
потомство, дето храни със свинска храна
и теб, и себе си.

И щеше да прекадиш с най-уханна смирна
своя дом, и да го осветлиш с олтарни свещи.
И да го окичиш с цветя и звезди.

И ангелите, дето стоят като белоснежно було
на твоята Небесна Господарка, щяха да ти
идват свободно на гости и да ти носят блага
вест, от която утробата ти щеше да трепери.

Да трепери като утринна роса на планински
връх под нежните удари на слънчевите лъчи.
И щеше да се зарадваш, душо моя, между
повехналите земни души. И щеше да ми
родиш син, който да прогони със светлостта си

небитийните сенки от моя ум и с огъня си –
похотите на света от моето сърце.

И да освободи живота ми от властта на злите
духове, и да го обвие в мантията на Божия Дух.

Виждам сълзи вместо гняв в очите ти
и се радвам, душо покайна.

Усещам твоето мълчание, в което
ти се бунтуваш срещу самата себе си.

Покай се и се обнови, душо моя;
покай се, докато още имаш време. Облечи се
в моминство и побързай, дорде грозната ти
временност не е станала грозна вечност.

 

 

 

Из „Езерни молитви“ на св. Николай Велимирович,

Омофор, 2009,

превод: Андрей Романов