Dies Irae (Ден на гнева)

„Страшният съд” (1408 г.), преп. Андрей Рубльов

В Католическата църква специалното богослужение, посветено на паметта на починалите (траурна заупокойна меса), се нарича реквием [1]. Реквиемът е придобил и извънкултово значение, затова много от прекрасните му образци звучат като концертни изпълнения. Мнозина композитори са писали реквиеми, между които и Моцарт [2]. Реквиемът е разделен на части, всяка от които има свое название. Една от тези части се именува  „Dies irae“ (Ден на гнева). Текстът на този химн, описващ Деня на Страшния съд, е написан през 13 в. от католическия монах Тома Челански.

За съжаление, трябва да си признаем, че живеем, а и сами подпомагаме съществуването на един своеобразен Ден на гнева. Живеем в период на гняв (еврейската дума за ден „йом” има и значението на период), в които гневът е нашият избор, продукт на свободната ни човешка воля. Даже ние, българите, като че ли на генетично ниво сме обременени с това да сме постоянно гневни и недоволни от другите, обвинявайки ги за личните ни неуспехи. Лошото е, че тази склонност намира все по-голямо поле на действие и сред вярващите хора. Този гняв обаче не насочваме към нас самите, а към другите (притчата за гредата и сламката – срв. Мат. 7:3-5). Вече е ежедневие да чуеш някоя пикантна история, свързана с личността на даден човек от църковната общност, а понякога тези истории се приписват и на цялата общност. Тази набираща сила практика е видима в медиите (та били те и християнски) – публикуват се материали за нравствения живот на този или онзи духовник, за неговото отстъпничество; за бездействието на един или друг важен и отговорен човешки фактор. Така постепенно се изправяме пред една плашеща картина – все едно всичко ще се сгромоляса всеки момент.

Разбира се, тези материали стават достояние и на широката общественост, в чиито очи всичко, свързано с вярата, закономерно девалвира. А това е своего рода „енергийна неефективност“. Вместо да насочваме активността и потенциала си към нещо градивно, ние ги мобилизираме в пропагандна дейност. Пропаганда, насочена било против нашите, било против чуждите (католици, протестанти). А нашата мисия като вярващи православни би трябвало да се състои в това да показваме красотата и достойнствата на нашата вяра. Всеки човек е икона на Бога, има вътрешен компас за истината и би могъл да се ориентира – стига тези, които му поднасят истината, да го правят вдъхновено, честно и убедително. В противен случай ще се разминаваме с целта (преводът на гръцката дума за грях „амартия” е „да пропуснеш целта”)… Всеки от нас в един или друг смисъл може да допринесе със своите таланти и способности (притчата за талантите – срв. Мат. 25:14-30) за благоукрасата на общността, наречена Църква.

В началото на 15 в. великият руски иконописец преподобният Андрей Рубльов заедно със своя приятел и „съпостник” Даниил Чорни изписват фреските в Успенския събор в град Владимир. Централното място в този ансамбъл принадлежи на композицията „Страшният съд”. Според руския изкуствовед Ирина Язикова в противовес на традицията да се изписва тази картина мрачна и страшна Рубльовата композиция е пронизана от тиха светлина и пълна с щастливо очакване. Според Язикова яснотата и чистотата на Рубльовата концепция не са достигнати от никой от руските майстори – следващите поколения художници наблягат на изписването на адските мъки, приготвени за грешниците. „Като монах Андрей Рубльов е бил добре запознат с духовната война, но като истински исихаст [3] той фокусира вниманието си не на тъмнината, с която той се бори, а на светлината, която побеждава” [4].

Според съвременния класически композитор от естонски произход Арво Пярт, който е дълбоко вярващ православен християнин – старата музика и изкуство ни учат да виждаме нещата в положителна светлина. „Например – казва Пярт – така Фра Анджелико [5] е рисувал картини, в които показва Деня на страшния съд; разбира се, там е показан и адът, но и той изглежда, сякаш е създаден с някаква святост. При това, тук адът просто е „малко повече боя”[…]. Във връзка с това – продължава Пярт – в съзнанието ми изникват думите на Питър Брук [6], когато той коментираше своята легендарна постановка на „Дон Жуан” [7] в Екс-ан-Прованс [8]. Той каза, че чудото Моцарт се състои в това, че той никога не осъжда когото и да е и обгръща с любов всички свои оперни протагонисти [централни фигури] в музиката си, също и злодеите” [9].

Когато прозвучат „последните акорди на историята”, ще настъпи Денят на Страшния и праведен съд, Денят на гнева – както е наречен той в химна на католическата заупокойна меса. В Eвангелието – според думите на архимандрит Варнава Янку – нашият Господ ни „заплашва с ада, защото не желае нашият ад.” [10] Всеки от нас трябва да се моли в този ден да намери оправдание за дадените му таланти и тяхното разработване. А целта на разпределянето на талантите (всекиму по Божия мярка) е прославата, не хулата; светлината, а не тъмнината. Френският писател Екзюпери е автор на впечатляващата мисъл, че това, което го гнети, е частицата от един убит Моцарт във всеки един човек.

Бележки

1. От първата дума на латинския текст Requiem aeternam dona eis, Domine —„Покой вечен им дай, Господи”.
2. Реквиемът на Моцарт (1791) е едно от великите творения на човешкия гений, вдъхновен химн за Бога. Това е последното произведение на композитора, довършено от неговия ученик Ф. Зюсмайер.
3. Исихазмът е учение на Православната Църква, което се основава на способността човекът да достигне богоуподобяване чрез непрестанната безмълвна молитва (гр. „исихия”) и дара на Божествената благодат.
4. http://www.wco.ru/biblio/books/jazyk1/main.htm
5. Фра Анджелико  е италиански художник от ранния Ренесанс, доминикански монах, живял през 15 в.
6. Питър Брук е съвременен английски театрален и филмов режисьор.
7. Опера от Моцарт.
8. Град в Югоизточна Франция.
9. Енцо Рестаньо, „Пярт за Арво“
10. Архим. Варнава Янку, „Страшният съд е съд на любовта“