Гейовете в храма

Боя се, че следващите редове няма да се харесат на много хора. Въпреки това считам, че гледната ми точка на що-годе интересуващ се от вярата си православен християнин би могла да е полезна, особено за избягване на някои недоразумения, свързани с определени обществени нагласи.

Често в медиите чуваме истории за еди-кой си монах или свещеник, как бил хомосексуален, при което следва единодушно осъждане на въпросното лице – какво търсел той в църквата?

Това възмущение се дължи, ако не на друго, то най-малкото на непознаване на предназначението на Църквата в света. Естествено, средностатистическият българин трудно би добил някаква, дори бегла представа каква е целта на въпросната институция чрез еднократни посещения за по няколко минути в храмовата сграда. Това обаче не пречи въпросният да има изключителната увереност, че основите на вярата са му не по-малко познати от на св. Йоан Дамаскин, да речем. Защото, разбира се, нашето християнство било езичество и нямало общо според тях с останалото християнство. Били сме го модифицирали. Така са чували. Някой така им е казал. Може би комшията…

Там е работата обаче, че Църквата, както и всички останали неща на този свят, не е само онова, което ние си мислим за нея, а е и – дори преди всичко – онова, което мисли тя за себе си. Това е така, защото Църквата е сложен организъм – богочовешки, съставен от множество индивидуалности, свързани помежду си чрез общение в Светия Дух. Объркващо, нали?

Църквата е общност от хора, които са повярвали в обещанието за вечен живот, дадено от Личността на Иисус от Назарет, Когото считаме за Христос – Месия. За Богочовек и Спасител на човечеството. Животът, воден в синхрон и с упование на тази Личност, ще доведе до изправяне на собствената им личност – този път обаче без дефекти и грешки. Дори буквално, съвсем физически – телата ще бъдат съвършени, помислите, желанията и действията – още повече.

Постигането на тази цел, естествено, не е лесна задача. Няма да отнеме ден, със сигурност няма да отнеме и два. Но християнинът вярва, че в опитите да постигне това е важно постоянството и тези опити ще продължават до вечността. Но важното е с всеки изминал ден броят на онези моменти, в които си успял да се изправиш или да се задържиш да не паднеш, да стават повече от броя на пътите, в които падаш. И вяра в смисъла на тези усилия му дава в Своето съвършенство Сам Христос – единственият Човек, свободен, действащ според волята Си, а не според инстинкти, генетична детерминираност или импулси.

Християнинът вярва още, че при онази фатална консумация на забранения плод (никъде не е конкретизирано, че е това е било ябълка) онова, което се е случило, и което наричаме „грехопадение“ е тайнствено, но мащабно събитие, което е променило самата структура на реалността. Т.е. битието е било увредено по някакъв особен, мистичен начин. И разковничето е в самия акт на неподчинение у човека, който е разстроил фините струни на сложния механизъм на същото това битие. Това, което знаем е, че онези, които бъдат спасени, ще бъдат „поправени“ и освободени от последствията на този първороден грях. По какъв начин ще стане това, човечеството предстои да разбере. Но едно е сигурно – това се случва в общността от вярващи, позната като Църква и чрез нейните Тайнства, сред които са Кръщението, Причастието и Изповедта.

Тук идва моментът да поговорим за хомосексуалните. Е, според християнската представа това тяхното е грях. Не, не трябва да бъдат замеряни с камъни или горени на клада – християните имаме други заповеди, и то лично от Богочовека, Когото почитаме. Именно – да обичаме всички, дори и враговете си. Да обичаме грешниците, може би защото всички сме такива, но да отхвърляме греха. Сещате ли се вече каква би била последователната автентична християнска позиция сега? Хомосексуалните не само че имат място в Църквата, но са повече от добре дошли – да се опитат, колкото сила имат, да изкоренят греха по пътя към съвършенството, към което сме призвани всички.

Ами прайдът, ще попитате? Християните нямат добро мнение за гордостта под всичките й форми. И преди да възразите, се замислете дали онова, което си представяте, когато чуете думата „гордост“ всъщност не е достойнство. А достойнството е нещо, на което човек се учи много, ако живее християнски живот. И само между другото – хетеросексуалността също не е повод за гордост и парадиране. Християнинът, ако е истински и чистосърдечен, никога не забравя, че най-окаяният (според него) грешник може да се окаже много по-близо до Бога и съвършенството Му, отколкото той самият.