Среща с истината – разговор с Венета Дякова, преводач на книгата „Молитвата и животът“ на митрополит Антоний Сурожки

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

„Господи, отвори устните ми, и устата ми ще възвестят Твоята хвала…“

Пс. 50:17

Митрополит Антоний Сурожки успява, както никой друг, да предаде богатствата на духовната традиция на Православието на съвременните хора, без да разпилее нито дума. Той говори просто и ясно, на „днешен“ език, но сърцето усеща в него същия огън, както у великите свети отци от древността.

Без съмнение центърът на духовния живот на човека е молитвата, стоенето пред Господа, срещата, разговорът с Него. В „Молитвата и животът“ митр. Антоний ни повежда към същността на молитвата, помага ни да разберем защо много от молитвите ни остават без ответ, тихо разговаря с нас за молитвата на онези, които току-що са поели по пътя на общението с Бога, за молитвата на синовството „Отче наш“, за връзката между молитвата и богословието, за Иисусовата молитва, за безмълвната молитва…

В предисловието на книгата той ни оставя следните думи: „От опита на човешките взаимоотношения знаем, че любовта и приятелството са дълбоки тогава, когато можем да мълчим един с друг. Ако за поддържане на контакт ни е необходимо непременно да говорим, ние със сигурност – и с малко тъга, трябва да признаем, че взаимоотношенията ни все още са повърхностни, затова, ако искаме молитвено да се поклоним на Бога, трябва преди всичко да се научим да изпитваме радост от мълчаливото пребиваване с Него. Това е по-лесно, отколкото ще ни се стори в началото: необходимо е малко време, малко доверие и решимост да започнем.“

С малко време, с много доверие и благодарност за огромния труд, мъдростта и честността към езика, ние се обръщаме към преводача на „Молитвата и животът“ – г-жа Венета Дякова. С нея ще поговорим за живописната и завладяваща реч на „разказвача на човешката душа“, за благородството и смирението му, за „вавилонското разноезичие“ на нашия ден и молитвената тишина, ще поговорим за прозорливостта на тази необхватна книга.

Венета Дякова е израснала в свещеническо семейство. Завършва Българска филология и задочно Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като журналист във вестниците „Студентска трибуна“, „Демокрация“, „Земя“, „Учителско дело“, „Знаме“, сп. „Семейство и училище“ и др., автор на множество публикации. Освен работата ѝ в сферата на журналистиката, се посвещава и на учителската дейност. Дългогодишен преподавател по български език и литература в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“. Автор е на книгата „Кипровец, любезната ми родина“ („Полипринт“, 1990 г.). Преводач и редактор на десетки книги към издателство „Омофор“, автор на предговори на някои от тях. Автор на публикации в портал Православие България и сп. „Свет“. Превод и редакция на издания на Варненска света митрополия и др.

– Вие сте преводач на книгата „Молитвата и животът“, издадена от „Омофор“ през далечната 2005 г. Днес, две десетилетия по-късно, като че ли е по-необходимо от всякога да се научим да се молим. От дистанцията на изминалото време какво бихте споделили за книгата?

– И книгите са като хората: не всички помъдряват с възрастта… Но тази книга на митрополит Антоний умножава дълголетието си и съхранява мъдростта на автора си, мъдрост духовническа, проповедническа, пастирска, житейска. Първите му книги за молитвата и духовния живот излизат на английски език през 1960-те години. Похвално за издателство „Омофор“ е превеждането и издаването на „Молитвата и животът“ през 2005 г., във времето, когато вкусвахме веянията на т.нар. православно възраждане… Вълнуваха ме дори фотографските образи на онези духовни мъдреци (Софроний, Антоний, Калистос…); ето, от корицата и на тази книга ни гледа благородната светлост на безкрайния лоб на Антоний, със стремглавия поглед към многолюдното му и разнолико слушателско паство, жадно за словото му, за поуките и примерите относно молитвата и изобщо духовния живот на човека.

Тази книга, внушителен том от близо 400 страници голям формат, може да наречем и сборник, тъй като обединява няколко тематични и жанрови раздела: Богомислие и молитва, Безмълвната молитва, Молитви и молби, които остават без отговор, Молитва за начинаещи и др.; Учете се да се молите; Когато Бог го няма; Чукайте!; Навътре в себе си и др. Отделни глави са посветени на Господнята молитва и на Иисусовата молитва. Беседи, публикации из сборници, изказвания при удостояване с Доктор хонорис кауза на университети, радиобеседи, отговори на въпроси на младежи, интервюта.

При цялото това разнообразие – всичко казано от него в живо слово е проповядване на абсолютната необходимост от вътрешен молитвен живот на човека. Което, според мен и за мен, е състояние, нагласа, вътрешна потребност да общуваш с Бога, да споделиш и несподелимото. На ти: аз и Ти, Господи… Някои го наричат духовен глад по Бога. Връзка на обич и топлота към Бога. Както трябва да разговарят чеда с Отец, деца с баща (уви, не и днес)… Но на това душевно умение, или състояние, децата от малки трябва да бъдат научени. Кой днес да ги научи? – когато и родители, и учители, и управляващи са ненаучени? Но Бог не оставя „малкото си стадо“. В тази книга на митрополит Антоний има много примери, реални житейски истории, разказани живописно от владиката, как на всяка възраст, изправени пред различни обстоятелства, може да се научим да се молим с богатството от молитвената съкровищница на Църквата. И да благодарим.

Пристъпвайки към беседите за начинаещи в молитвения път, митр. Антоний няма за цел академично да обосновава защо трябва да се учим на молитва. „Аз самият съм начинаещ – пише митрополитът. – Нека се опитаме да започнем заедно. В тези беседи искам да разкажа какво трябва да знае и какво може да направи този, който иска да се научи да се моли“.

Но нима всички ние не сме непрестанно начинаещи? Да, всеки път, когато казваме или четем молитвеното си правило просто по навик, или изобщо не спазваме такова; или когато разсеяно присъстваме на литургията в храма; когато целият ни ден е минал без нито веднъж да си спомним за Бога – всеки път си оставаме начинаещи.

И една от най-важните ни молитви: Бог да ни дарува благодатта на вярата, която често сами не можем да постигнем. Вярата е Божие присъствие и дар Божий, за който трябва да се молим.

– Постижима ли е според митрополит Антоний молитвената среща с Бога?

– В няколко статии и беседи в книгата „Молитвата и животът“ митр. Антоний нееднократно размишлява и говори по този въпрос… Напомня, че молитвата преди всичко означава лично отношение, както при любовта, от сърце към сърце. „Аз не бях вярващ – пише владиката Антоний, – после внезапно открих Бога и изведнъж Той застана пред мене – като висша ценност и като цялостен смисъл на живота, същевременно и като Личност. Мисля, че молитвата не значи нищо за онзи, който няма личен обект на молитвата. Не може да научите на молитва човек, който няма и чувство за Живия Бог… Затова бих искал да споделя своята убеденост в личностната реалност на Бога, с Когото могат да се установят лични отношения… Там и тогава може да очакваме молитвена среща с Бога“.

В тази връзка много интересна е статията „Кажи ми Твоето име“ (с номер XIV в книгата), където владиката говори за взаимоотношенията с Живия Бог; те се отнасят и до молитвата, и до човешките отношения. За говоренето с Бога на „Ти“: на „ти“ общуваме с лице, на което имаме доверие, можем да споделим всичко, или да молим за помощ. Как да очакваш среща с Бога, ако не назовеш Името Му, или ако мислиш за някакъв анонимен Бог, за „някаква сила“, както мнозина днес казват, или ако сам ти си отчужден, студен и далечен… „Когато дочуеш – казва владиката – как прозвънява веригата на вратата, когато дочуеш как вратата [на сърцето ти – б. В. Д.] се отваря, имай готови собствените си думи да назовеш Бога по Името, което Той е придобил в твоя личен живот. В този момент ще стане вашата среща“.

В духовния живот нищо не се случва механично.

А ако желаеш да се поучиш от реален пример, реална случка от живота на владиката Антоний, и ако не ти стигне търпение малко по малко да прочетеш книгата, прочети поне стр. 101-102 – това е краят на Десета беседа в книгата, със заглавие „Когато Бог Го няма“ – пример, в който Божието „отсъствие“ се обръща в Божие присъствие: в окончателна среща с Бога.

– Известно е, че митр. Антоний Сурожки не е записвал предварително и редактирал своите беседи и обръщения; повечето текстове, събрани в книгата, са неговото живо слово, отправено към слушателите. На това ли се дължат силата и въздействието на казаното от него?

– Митрополит Антоний Сурожки е един от големите православни духовници, проповедници, богослови на ХХ век. Автор е на множество книги, голяма част преведени на български език, няколко и от ИК „Омофор“, както и книгата „Молитвата и животът“, по повод която разговаряме… Всички издадени негови книги са родени първоначално като живо слово към слушателя, към съвременния човек, който изпитва духовен глад, много често несъзнаван… Митрополитът не само е проповядвал в храма; беседвал, разговарял направо от някое стълбище, където са го спирали с въпроси – между всекидневния живот и нуждата от молитвено общуване с Бога.

Някои слушатели са записвали, после подреждали и издавали беседите му, неговата жива, не предварително написана реч. През комунизма в Русия са били печатани като „самиздат“. По-късно съставителите и издателите на книгите му (преведени на много езици) са се стараели да запазят и в печатния текст живеца, духовната виталност и благородството на речта на Антоний.

Това е дар слово, дарба Божия, която не всекиму се дава. При цялото им разнообразие, книгите на митр. Антоний са в прекия смисъл живо слово, говорено от сърце и душа, споделяно от личния му духовнически и житейски опит. Проповядвайки, да споделя!

Един автор беше написал някъде за митр. Антоний: „разказвачът на богословието“! – заради богатата му богословска интуиция и красноречие. Бих добавила още: и четец и разказвач на човешката душа, с всичките ѝ тревоги, лутания, стремежи… Примери за праведни и грешници, за заблудени и търсещи, за невярващи, за претенциозни дами, които изповядват, че нямат грехове, за свещеник на едно село, в което всичките му енориаши са пияници… Няма да спести и за себе си – за свой срам и ужас! – как веднъж в литургията, при четенето на евангелското четиво сърцето му остава като вкаменено, безответно към думите на Христос, цялото му същество – студено, безучастно… А предстои да каже проповед…

Духовници, отдадени на паството.

Помня, и даже си служа понякога с един негов пример, как „молитвено да започнеш, да встъпиш в новия ден“: ето, събуждаш се, сякаш излизаш от забравата на съня; този ден е нов, различен, единствен в историята на света, още не е съществувал; той се простира пред теб като покрита със сняг равнина – чиста, недокосната, без човешка следа; и ето встъпвам в този недокоснат още ден, като в изумителна среща; мога да сторя добро или зло, да бъда човек или звяр, да израсна духом или да стана по-нищожен. Какви следи ще оставя по тази чиста снежна белота… – Нека така в утрото да помисля минута, да се обърна към Бога и кажа: Господи, благослови ме да вляза в този ден и благослови този ден, да бъде достоен за Твоето величие… – Разбира се – казва владиката, – не е необходимо молитвата непременно да е съзерцателна…

– Съвременният човек забрави как се слуша, не умее да мълчи, трудно притихва. Предпочитаме да говорим, а думите са все по-празни от смисъл и съдържание. Вярвате ли, че чрез молитвеното слово можем да се върнем към тишината, която да ни доближава до Бога?

– Да, в днешния фейсбук мегдан, или мега-свят, както щете, из мрежи, облаци, платформи… човешкият глас, човешката реч губи самоличността си; в тази нечленоразделна гълчава е все по-трудно да се открои смислен разговор… Колкото повече говорене, толкова по-малко разбиране и разбирателство. Вече надминаваме вавилонското разноезичие. И с играта на думи, с каламбура – връщаме се към езичество, някакво неоезичество.

Мисля, че само светата Литургия все още се държи о словото. Божието слово. Също и ние, когато се молим заедно в евхаристийното събрание, в Църква, опитваме се да вникваме в молитвеното слово… Въпросът, мисля, може да се постави обратно: нека да замълчим малко, да излезем за малко от тези мрежи (и дяволските са мрежи), да се опитаме чрез вътрешната тишина, миг мълчание, безмълвно съзерцаване на мига – и може би ще постигнем молитвено настроение, молитвено приближаване към Бога.

Думата за молитвената тишина, вътрешния покой на гръцки език е исихия; на мен особено ми харесва думата в българския език безмълвие, за съсредоточеното молитвено мълчание, което прониква до дъното на душата. Безмълвно е било общуването с Бога на онзи стар селянин, който с часове стоял в църквата, нито устата му помръдвала в молитва, нито броеницата прехвърлял. – Какво правиш тук по цял ден? – попитал го свещеникът. – Той гледа мене, аз гледам Него, и тъй ни е добре заедно – отвърнал старецът.

Този епизод от живота на Арлския светец привежда владиката Антоний като един от многото примери за съвършено безмълвно общуване с Бога… (Но може би това е дарувано само на светците?) На доста по-скромно равнище е примерът с възрастна жена, която споделила с току-що ръкоположения млад Антоний, че години наред се молила с Иисусовата молитва, като непрестанно си я повтаряла, но никога не усетила Божието присъствие. „Ами къде Бог да вмъкне Своята дума – рекох ѝ, – след като вие през всичкото време говорите? Дайте Му възможност, помълчете!“ – И аз ѝ дадох съвет как да се моли, който оттогава неведнъж съм повтарял, защото той проработи…“

– Според митрополит Антоний молитвата е среща с истината. Пораснали ли сме достатъчно за тази среща?

– Да, среща с истината, и още много неща е молитвата, според митрополита… Но преди всичко, според него, молитвата ни зависи от нашето лично взаимоотношение с Бога. Близост, взаимност, топлота; и не става въпрос за някакви емоционални състояния, нито за сантиментални представи на въображението ни; владиката на много места из книгата повтаря това.

Молитвеният стремеж на човека към Бога е състояние дълбоко съкровено… Но молитвата е и дело, как живея, какво върша, как постъпвам като молитвен човек. С вярата си, с молитвата си – мисля, постепенно растем за онази неведома и мистична среща с Бога, което е среща с Истината. Но какво е истина: какво е за светския човек? За атеиста, за невярващия? За вярващия в Бога християнин? За търсещия? За философа? За съдията?… При съденето на Иисус Христос в преторията също и „Пилат Му рече: що е истина?“ (Иоан. 18:38). Ала още преди това Иисус бе посочил на учениците Си Кой е Истината: Аз съм, „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).

Към тази Истина трябва да бъде стремежът ни за израстване.

Дарение с кредитна/дебитна карта