Свети Силуан в Света гора

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Брат Симеон (бъдещият Силуан, бел. ред.) бил търпелив, незлоблив и изпълнявал послушанията си. В манастира го обичали и го хвалели за усърдието в работа и добрия характер, и това му било приятно. Тогава помислите започнали да му говорят: “Ти живееш свято. Покая се, греховете ти са простени, молиш се непрестанно и добре изпълняваш послушанието си”.

От продължителната и усърдна молитва душата му започнала на моменти да изпитва известен покой. Тогава помислите му казвали: “Ти се молиш и може би ще се спасиш. Но ако в рая не намериш нито татко си, нито майка си, нито хората, които обичаш, и там няма да има никаква радост за тебе”.

При тези помисли умът на послушника се колебаел и в сърцето му се промъквала тревога, но поради неопитност той не разбирал, какво в действителност става с него.

Една нощ килията му изпълнила странна светлина. Тя пронизвала дори и тялото му така, че той можел да види вътрешностите си. Помисълът му казвал: “Това е благодатта, приеми я”. Но душата на послушника се смутила и той изпаднал в голямо недоумение. Молитвата и след това продължавала да действа в него, но духът на съкрушение дотолкова отстъпил, че веднъж го налетял смях по време на молитва. Той се ударил силно с юмрук по челото и смехът изчезнал, но духът на покаяние не се върнал и молитвата протичала без съкрушение. Тогава той разбрал, че с него се е случило нещо нередно.

След видението със странната светлина започнали да му се явяват бесове, а той в своята наивност си приказвал с тях “като с хора”. Постепенно техните нападения започнали да се засилват. Понякога те му казвали: “Ти вече си светец”, а друг път: “Ти няма да се спасиш”. Брат Симеон веднъж попитал беса: “Защо все ми казвате различно: ту говорите, че съм свят, ту – че няма да се спася?” Бесът отвърнал с насмешка: “Ние никога не говорим истината”.

Смяната на демоничните внушения, които ту го издигали в гордост “до небето”, ту го проваляли във вечната гибел, гнетяла душата на младия послушник, довеждала го до отчаяние и той се молел с изключително напрежение. Спял малко и на пресекулки. Силен физически, истински богатир, той в легло не лягал, а прекарвал нощите си в молитва – или прав, или седнал на столче без облегалка. Когато изнемогвал, дремвал на столчето петнадесет-двадесет минути и след това отново ставал за молитва. И така – на няколко пъти. Общо му се събирало да спи по един и половина, до два часа на денонощие.

Първото негово послушание било да работи на мелницата. По това време руското монашество на Атон процъфтявало. Манастирът се бил разраснал – като град сред пустинята. Монасите били близо две хиляди. Стотици посетители и поклонници пристигали от Русия и често живеели дълго в големите страноприемници на манастира. Работата на мелницата била много. И ето, брат Симеон, който спял толкова малко, при крайно въздържане от храна, при непрестанна гореща молитва с продължителен, дълбок и понякога отчаян плач, безукорно изпълнявал своето тежко трудово послушание, където по цял ден трябвало да прехвърля и влачи безброй големи чували с брашно.

Минавали месец след месец, а демонските нападения все повече го измъчвали. Душевните сили на младия послушник започнали да отслабват и мъжеството му да се изчерпва. Страхът от гибел и отчаянието нараствали. Ужас и безнадеждност все по-често и по-често обхващали цялото му същество. Който е преживявал нещо подобно, знае, че никакво човешко мъжество, никаква човешка сила не може да издържи на тази духовна борба. Не издържал и брат Симеон. Стигнал до дъното на отчаянието, седейки в килията си преди вечерня, той си помислил: “Да склониш Бога с молитва е невъзможно”. При тази мисъл се почувствал напълно изоставен и душата му потънала в мрака на адска мъка и скръб. Това състояние продължило около час.
Същия ден, по време на вечернята в църквата “Св. Пророк Илия” до мелницата, вдясно от царските двери, където е иконата на Спасителя, той видял живия Христос.

Господ по непостижим начин Се явил на младия послушник, и цялото му същество, и самото му тяло се изпълнили с благодатния огън на Светия Дух, с онзи огън, който Господ е турил на земята със Своето пришествие (Лука 12:49).

Видението довело Симеон до крайна изнемога, и Господ се скрил.

Невъзможно е да се опише състоянието, в което той се е намирал в онзи час. Блаженият старец разказваше, а и от неговите писания знаем, че тогава той бил обгърнат от сиянието на велика Божествена светлина, взет от този свят и духом издигнат на небето, където слушал “думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:4); че в онзи миг той сякаш получил “ново раждане свише” (Иоан 1:13, 3:3). Кроткият поглед на всепрощаващия, безмернолюбещия и радостен Христос го привлякъл изцяло към Себе Си, и после, като се скрил, извисил духа му чрез сладостта на Божията любов да съзерцава Бога вече отвъд земните образи.

В това явяване на Господа пред послушника Симеон, човек простодушен и дълбоко искрен, има още нещо забележително: той “веднага познал” и явилия му се Христос, и Светия Дух, Който действал в него. В своите писания старецът повтаря непрестанно, че е познал Господа чрез Светия Дух, че в Светия Дух е съзрял Бога. Той твърдеше още, че когато Самият Господ се явява на душата, тя не може да не познае в Него своя Творец и Бог.

С увереност можем да кажем, че и адският пламък, и адските мъки, предхождали явяването на Христос пред послушника Симеон, и озарилата го впоследствие божествена светлина са неща неведоми, неразбираеми за повечето хора. Онова, което духовният човек вижда, неговите преживявания и целия му опит недуховният често може да сметне за безумие, за плод на патологично душевно състояние. Лишен от опит в реалностите на духовния свят, недуховният отрича онова, което не е познал. Потенциално всеки човек е призван към пълноценен духовен живот, но постоянната насоченост на волята към материалния свят, към плътски и душевни преживявания води до това, че мнозина загрубяват и стигат до състояние, в което вече са неспособни за духовни възприятия. Също както в нашия обикновен живот този, който има радиоприемник, улавя вълните, които изпълват атмосферата, докато онзи, който няма, не хваща тяхното присъствие.

Странен и неразбираем е духовният живот на християнския подвижник. В него виждаме сплетени поразяващи противоположности: от една страна – демонски нападения, богооставеност, смъртен мрак и адски мъки, а от друга – богоявяване и светлина на безначалното битие.

Това не може да се опише с думи.

Всеки човек е неповторимо и своеобразно явление. Пътят на всеки подвижник е също така своеобразен и неповторим, но въпреки това в стремежа си да класифицират явленията по едни или други признаци хората правят класификация и в този случай.

Опитът на светите отци през вековете християнска история разграничава три рода или вида християнски духовен живот в зависимост от последователността, в която той преминава.
Към първия род спадат повечето хора. Привлечени към вярата от малка благодат, те прекарват живота си в умерен подвиг, като спазват заповедите, и едва в края на дните си, заради преживените страдания, те познават благодатта в малко по-голяма степен. Впрочем някои от тях се подвизават по-усилено и преди кончината си получават голяма благодат. Така става с мнозина монаси.

Вторият род са хора, които, макар и привлечени в началото от сравнително малка благодат, ревностно се подвизават в молитвата и в борбата със страстите и в този твърде болезнен подвиг в средата на своя път познават голямата благодат. Прекарвайки остатъка от живота си в още по-голям подвиг, тези подвижници достигат висока степен на съвършенство.

Третият, най-рядък род, е когато човекът, в началото на подвижническия си път заради своя плам, или по-точно – тъй като е бил предопределен от Бога, получава голяма благодат, благодатта на съвършените.

Този последен род не само се среща най-рядко, но е и най-труден, защото никой (доколкото можем да съдим от житията и творенията на светите отци, от устното предание на подвижниците в последните векове и от опита на съвременниците) не може изцяло да задържи получения дар божествена любов, и след това дълго страда, преживява отнемането на благодатта и се чувства изоставен от Бога. Обективно това не е пълно отнемане на благодатта, но субективно душата изживява и самото намаляване на благодатното действие като богооставеност.

Този последен род подвижници страда повече от всички, защото след познаването на благодатта, след съзерцаването на божествената светлина, те преживяват мрака на богооставеността и завръщането на страстите несравнимо по-дълбоко и по-болезнено заради контраста – те знаят какво са загубили. Освен това преживяната благодат променя целия човек и го прави несравнимо по-чувствителен към всяко духовно явление.

Този последен род страда повече от всички, защото любовта Христова в този свят се подлага на изключително тежки, “огнени изкушения” (1 Петр. 4:12); защото любовта Христова в този свят е неизбежно страдание.

Блаженият старец Силуан принадлежеше към този последен род подвижници и това обяснява думите му: “Вие не можете да разберете моята скръб,” или: “Който не е познал Господа, той не може да Го търси с плач”.

Когато описва безутешната скръб и плача на Адам след неговото изгонване от рая, всъщност той описва своя плач и скръбта на своята душа след изгубването на благодатта.

Изключително дълбокото покайно чувство на Симеон събужда въпроса: защо едни хора се каят за греховете си толкова дълбоко и силно, други – не толкова дълбоко, а трети или съвсем слабо или изобщо не се каят? Какво обяснява различната интензивност, с която хората съзнават греха си?

Ние не сме в състояние да отговорим на този въпрос, защото ни се струва невъзможно да проникнем в тайната на духовния живот на човека. Достъпно ни е само да наблюдаваме някои явления от вътрешния свят на водещия религиозен живот човек, когато тези явления приемат формата на психологическо преживяване; достъпни за нашето наблюдение са някои характерни черти на тези преживявания, без да можем да определим тяхната същност, тъй като в основата на християнските религиозно-психически факти лежи неподлежащото на никакво определение, абсолютно свободно действие на Божия Дух.

“Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа” (Иоан 3:8).

Втори такъв също неподдаващ се на определение фактор е свободата на човека. От тези два фактора – проявата на човешката свобода и действието на Божията благодат – се състои християнският духовен живот.

И вярата, и покаянието ни зависят в някаква неопределима степен от нашата свобода, и в същото време са благодатен дар от Бога. Бог със Своята любов търси човека, за да му даде не просто живот, но и повече – живот “в изобилие”, както казва Христос (Иоан 10:10). Но този живот Бог дава на свободния човек със съгласието на самия човек. Като имаме предвид това обстоятелство, можем да кажем, че от свободата на човека зависи и мярата на Божия дар. Божиите дарове изискват подвиг и когато Бог знае, че човекът ще се отнесе към Неговия дар така, както подобава, тогава Той дарява “без завист” [Прем. 7:13]. Можем да кажем, че причината за по-големия или по-малък дар се крие в това, че Бог е предузнал как даденият човек ще отговори на действието на благодатта. Апостол Павел казва: “Които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му” (Рим. 8:29). И още: “А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв” (Гал. 1:15–16).

Бог е предузнал, че Симеон, впоследствие схимонах Силуан, няма да се съветва “с плът и кръв”, а ще прекара живота си в подвиг, достоен за великия дар, и затова го бе призовал към необикновения живот, какъвто виждаме, че е неговият.

Съвсем далеч сме от мисълта, че ще успеем тук да изразим с думи тайната, при която абсолютно свободното творчество на Великия Строител на света Бога се съчетава със сътворената свобода на човека. Но общуването ни със стареца, чийто живот премина в изключително напрегнатия подвиг на любовта, в която най-вече се проявява свободата, ни доведе до мисълта, че Бог предвижда свободния отговор на призвания от Неговата любов човек.

Предполагаме, че онези, които Бог избира за свидетели на любовта са изключителна рядкост, защото това свидетелство е свързано с неизбежна и пълна саможертва.

Идва ни мисълта, че в лицето на стареца Силуан Божият промисъл дава на света нов пример и ново свидетелство за безкрайността на Божията любов, за да добият скованите от отчаяние хора надежда и чрез него, Силуан, както казва апостол Павел: “Но затова бидох помилуван, за да покаже Иисус Христос в мене първи всичкото Си дълготърпение за пример на ония, които повярват в Него за живот вечен” (1 Тим. 1:16).

За стареца Христовата заповед не беше етическа норма. Той не принизяваше християнството до нивото на морално учение, както правят лишените от истински религиозен опит представители на културата и на хуманизма, които стигат в крайна сметка до заключението, че “на тях” не им е нужна религията и виждат в нея само “въздържащ принцип” за невежите. Старецът, подобно на апостол Петър, беше възприел Христовото слово като “думи за вечен живот”(Иоан 6:68), като дух и живот, както и Самият Господ казва: “Думите, що ви говоря, са дух и живот”(Иоан 6:63).

За стареца Силуан словото на Христос беше Самият Животворящ Дух, самият вечен живот, Бог в Своето действие.

Вярата му, възродена след случките, за които беше разказано по-горе, изведнъж добила дълбочина. Той вярваше, че Бог ще съди хората, че онези, които са вършили грях и не са се покаяли ще отидат във вечна мъка, а онези, които са вършили добро съгласно Христовите заповеди ще наследят вечното Небесно Царство. Както съвсем правилно отбелязва св. Максим Изповедник: “Вярата в Бога ражда страх, а не страхът вяра” (За любовта, I, 2). Горещата вяра на Симеон беше родила в душата му голям страх да не бъде осъден за многобройните и немалки грехове, които съзнаваше в себе си.

И все пак не може да не се учудим на изключително дълбокото чувство за грях у Симеон. Несъмнено това е било дар на благодатта.

Откъс от книгата „Св. Силуан Атонски“, ИК Омофор, превод: Кръстю Банев

Дарение с кредитна/дебитна карта