Човешкото чувство – между живота и смъртта

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

„Някой си човек беше богат… Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му.“

Господ използва тази притча — а притчата не е събитие, а по-скоро пряко поучение. В нея Иисус представя няколко контрастни образа. Две гледни точки, напълно противоположни във всичко. Две времена: времето на този преходен, земен живот и времето на вечния живот.

Контрастът между състоянието на богатия и състоянието на бедния след смъртта им е ужасяващ. Господ ни подтиква да размишляваме върху това обръщане на нещата между този век и бъдещия. Бедният е в лоното Авраамово, докато другият го гледа отдалеч. Бедният е благословен, а другият е измъчван в пламъка. Единият е утешен, а другият е в мъки… Този огромен контраст посява в ума ни въпрос: колко странно е, че когато е жив, богатият човек дори не забелязва тези неравенства — огромната пропаст между себе си и бедния. Богатият живее в своя свят и не забелязва един напълно противоположен свят — този на бедния.

Защо богатият изпада в това състояние на безчувствие? Колко пъти е влизал и излизал, облечен в коприна и разкош, и е минавал покрай този беден човек, който няма дори най-основните средства за препитание? И защо все пак този контраст не събужда в него никакви въпроси? Има много причини, поради които богатият няма съпричастност към Лазар, но най-важните са три:

Първата е невежеството. Богатият не разбира източника и целта на своето богатство. Той си е създал погрешна представа за това, което притежава, и за причината на щастието в живота. Казано по-ясно — той е невеж относно реалността на Лазар. Не се грижи за бедния, хвърлен пред вратата му, защото в основата си вярва, че бедният няма право на неговото богатство. Че всеки човек е отговорен за себе си. Че всеки жъне каквото е посял. Че има право да продължи живота си, без да се намесва в живота на другия. Това е образ, който напълно съответства на нашето общество днес: „Да не би да съм пазач на брата си?“ — казва убиецът в Библията. Но това не са думи, достойни за брат! Богатият не знае, че Бог ще го погледне през неговата собствена гледна точка — през това как се обръща към ближния, когото Бог е поставил в неговата среда.

Втората причина е, че богатият се наслаждава на голям разкош всеки ден. Този живот в разкош откъсва вниманието на човека от другите, а и от самия него. Човек, който определя идеала на живота си като „лукс“, поставя този идол на мястото на Бога и заради него се лишава и от Бога, и от ближния си. Удоволствието по природата си прави човека себичен. Той търси само себе си и поглъща всички около него в името на това удоволствие. Много хора не усещат трагедиите на другите, докато не вкусят горчивината на живота или не изпаднат в беда. Благата са ни дадени, за да се освободим от робството на нуждата. Но разкошът, както го описва Евангелието, ни заробва в любов към насладата. Първите прояви на разкоша са самодоволството и затварянето в себе си, дори когато не стигат до злоупотреба.

Третата причина е навикът. От първия момент, когато богатият среща бедния, хвърлен пред вратата му, и решава да го остави без грижа, в него започва да се утвърждава този навик — да приема своя грях, без да допуска присъствието и вопъла на бедния да го изобличат. Така той приема себе си като човек без състрадание. Приема своето състояние — и състоянието на бедния. Това приемане се превръща в навик, който не му позволява нито за миг да се поправи и нито веднъж да се запита дали принципът му в живота е истинен — дали е правилно да не обръща внимание на проблема пред очите си. Всичко това истина ли е, или измама? Добро ли е, или грях? Този грях става навик, който заслепява очите на богатия. Когато свикнем с несправедливото си положение, то става приемливо за нас.

В този момент имаме истинска нужда от тръба, която да ни предупреди, или от някого, който да ни събуди. Тук идва Божието слово, което разбива кората на навика и със своята светлина разкрива лъжата на невежеството и преобръща смисъла на щастието. Божието слово ни прави отговорни за другия, за ближния. То ни напомня, че Бог ни е изпратил като работници в нашата среда — като отговорни, а не безразлични хора. Наистина, нашето любящо и отговорно отношение към обкръжението ни ще бъде онова, което ще ни съди. То ще ни даде стойност в Божиите очи. Божието слово поставя радостта в даването, а не в получаването. То прави спазването на заповедите по-сладко от мед. Божието слово е първият враг на навика. То е непрестанна тръба, която зове към покаяние, води към пробуждане и възстановява реда в нас.

И така, в отговор на желанието на богатия след неговия земен край, Иисус съветва живите, преди да умрат, да слушат Мойсей и пророците, тоест Божието слово, което е с нас. Този текст от Евангелието, който чухме днес, е Божието слово, което със своята светлина разкрива реалността на богатството, прави ближния по нашия път наша отговорност и ни учи на смисъла на щастието. Божието слово и тези думи са глас, който постоянно зове и вика към покаяние.

Амин.

Източник: Notes on Arab Orthodoxy
Илюстрация: mitropolia-simbirsk.ru

Дарение с кредитна/дебитна карта