Със смъртта си смъртта победи

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Културата на днешния живот отхвърля смъртта. Това ясно проличава от скромният вид на обикновено погребално бюро и стремежа то да не се отличава с нищо от всички останали сгради. А вътре в него „погребалният агент” полага старания да се грижи за нещата по такъв начин, че човек да забрави за цялата си скръб. Самата погребална церемония е направена така, че да превърне погребението в едва ли не полуприятно преживяване. Суровият факт на смъртта се обгръща в мистериозно мълчание, а самият труп се „разкрасява”, за да се прикрие неговата безжизненост. Но в миналото са съществували, и все още не са напълно изчезнали – дори в нашия утвърждаващ живота съвременен свят – култури, в чиито център стои смъртта като единствената, най-голяма, всепоглъщаща грижа на човека, а животът се приема преди всичко като вид подготовка за смъртта. И ако погребалното бюро успява да отклони мислите на някои хора от смъртта за някои самото погребално бюро отклонява мислите от смъртта, то за други дори „домашните вещи” – от рода на легло или маса – се превръщат в символи, напомнящи за нея. Леглото се приема като образ на гроба, а върху масата се поставя ковчегът.

Къде е мястото на християнството сред всичко това? Няма съмнение, че, от една страна, „проблемът за смъртта” е централен, и съществен със своето послание, което известява Христовата победа над смъртта, и че тази победа е извор на живот за християнството. От друга страна обаче, човек остава със странното впечатление, че макар това послание да е добре възвестено и чуто, то не е оказало особено сериозно въздействие върху принципното човешко отношение към смъртта. По-скоро самото християнство се е „приспособило” към това отношение, възприемайки го като свое. Не е никакъв проблем да посвещаваме на Бога – в една хубава християнска проповед – новите небостъргачи и световните панаири, да се присъединяваме – ако вече не сме застанали начело – към великите прогресивни и утвърждаващи живота сили на нашата „атомна ера”, да правим християнството да изглежда самия източник на цялата тази трескава дейност, в чийто център стои животът. Също толкова лесно е, когато проповядваме на погребение или в някой приют да представим живота като долина на страданието и суетата, а смъртта – като избавление.

Християнският свещеник, представител в това отношение на цялата Църква, трябва в наши дни да използва и двата езика, да възприеме и двете представи. Ако обаче е достатъчно искрен пред себе си, неизбежно ще усети, че и в двете „нещо липсва” и че това нещо е самият християнски елемент. Защото е изопачаване на цялото християнско послание да представяме и проповядваме, че в основата си християнството е утвърждаващо живота, без да отнасяме това утвърждение към Христовата смърт, а следователно – към реалния факт на смъртта; да отминаваме с мълчание истината, че за християнството смъртта е не просто краят, а всъщност – самата реалност на този свят. Но не по-малко фалшиво е да „успокояваме” хората и да ги караме да се примиряват с мисълта за смъртта, представяйки този свят като безсмислена сцена на индивидуална подготовка за смъртта. Защото християнството възвестява, че Христос умря за живота на света, а не за „вечен покой” от него. Това изопачение превръща големия успех на християнството (според официалната статистика строежите на храмове и доброволните помощи за църквите на глава от населението са достигнали ненадминати стойности!) в истинска трагедия. Светският човек иска да вижда в свещеника оптимист, утвърждаващ вярата в един оптимистичен и прогресивен свят. А религиозният човек го вижда като крайно сериозен, мрачно церемониален, достоен изобличител на светската суета и безсмислие. Светът не иска религия, а религията не иска християнството. Единият отрича смъртта, другият – живота. Оттук идва и голямото и голямото объркване, породено или от секуларистичните тенденции на утвърждаващия живота свят, или от нездравата религиозност на неговите опоненти.

И цялото това объркване няма да изчезне, докато християните не спрат да приемат християнството като религия, чиято цел е „да помага”, докато не се откажат от онова „утилитарно” самосъзнание, характерно за „старите религии”. Защото именно това всъщност е била една от основните функции на религиите – да помагат на хората, и то най-вече да им помагат да умрат. И тъкмо поради тази причина религията винаги е била опит за обясняване на смъртта, а чрез нейното обяснение – опит за помиряване на хората с мисълта за нея. Какви усилия само е положил Платон в своя „Федон”, за да превърне смъртта в нещо желано и дори добро, а и колко често оттогава насетне е бил следван като модел за подражание в историята на човешката мисъл всеки път, когато човекът се е сблъсквал с наближаващото избавление от този свят на промени и страдания! Хората са намирали успокоение в разбирането, че щом Бог е създал смъртта, значи така е било правилно, или във факта, че смъртта е част от естествения цикъл на живота; намирали са множество начини за осмисляне на смъртта, или пък са се подкрепяли с утешението, че смъртта все пак е за предпочитане пред старческата немощ; създавали са теории за безсмъртието на душата – че даже човек да умре, част от него пак остава жива. И всичко това е било една безкрайна поредица от опити смъртта да бъде лишена от своята страшна уникалност.

И тъй като християнството все пак наистина е религия, то също трябвало да възприеме тази кардинална функция на религията: да „оправдае” съществуването на смъртта и по такъв начин – да помага. Нещо повече, по този начин то до известна степен асимилирало старите, класически обяснения за смъртта, характерни за почти всички религии. Защото нито теорията за безсмъртието на душата, базирана на противопоставянето между духовното и материалното, нито тази за смъртта като избавление или пък наказание, са на практика християнски теории. И тяхното възприемане от християнския светоглед по-скоро довело до опорочаване, отколкото до изясняване на християнската теология и благочестие. Те „действали”, докато християнството съществувало в „религиозен” свят (в който смъртта заемала централно място). Но загубили цялата си стойност, щом светът надраснал тази стара религия и станала „секуларен”. Но светът станала „секуларен” не защото е бил „безбожен”, „материалистичен”, „лекомислен”, нито защото е „загубил религията” – както толкова много християни продължават да мислят– а защото старите обяснения вече не вършели своята работа. Християните често пъти не си дават сметка, че всъщност те самите, или по-скоро – християнството, е било основен фактор за това освобождаване от старите религии. Със своето послание за пълнотата на живота християнството повече от всичко друго е допринасяло за освобождаването на човека от страховете и песимизма на религията. В този смисъл и секуларизмът е явление от християнския свят – явление, невъзможно без християнството. Секуларизмът отрича християнството дотолкова, доколкото то е отъждествявало себе си със „старите религии” и е налагало на света онези „обяснения” и „теории” за живота и смъртта, на които само е поставило край.

Ще бъде твърде голяма грешка обаче да приемаме секуларизма просто като „липса на религия”. Той самият всъщност е религия, а следователно – обяснение за смъртта и помирение с мисълта за нея. Той е за религията на всички онези, които са уморени да слушат обяснения за света от гледна точка на някакъв „друг свят”, за който никой не знае нищо, и обяснения за живота като някакво „оцеляване”, непонятно никому; с други думи, уморени от „осмисляне” на живота чрез смъртта. Секуларизмът е „обяснение” на смъртта чрез живота. Единственият нам известен свят е този свят, единственият нам даден живот е този живот – това е представата на секулариста – и само от нас, хората, зависи да го направим максимално смислен, изобилен и щастлив. Животът завършва със смърт. Един неприятен факт, но тъй като е нещо естествено и тъй като смъртта е универсално явление, за човека е най-добре просто да го приеме като нещо нормално. Докато е жив обаче, не бива да мисли за смъртта, а да живее така, сякаш тя не съществува. Най-добрият начин за човека да забрави смъртта е да бъде ангажиран, да бъде полезен, да се посвети на велики и благородни дела, да гради все по-проспериращ свят. А ако Бог съществува (голяма част от секуларистите твърдо вярват в съществуването на Бога и в ползата от религията за осъществяване на техните общи и индивидуални начинания) и ако Той, в Своята любов и милост (защото всички ние си имаме своите недостатъци), иска да ни възнагради за нашия деен, полезен и добродетелен живот с някакъв вечен отдих, традиционно наричан „безсмъртие”, това си е чисто Негово дело и благодеяние. Безсмъртието обаче е само добавка (пък било то и вечна) към земния живот, в който единствено ще намерим всички истински ценности и реални придобивки. Американското „погребално бюро” действително представлява ярък символ на секуларистичната религия, защото е израз както на мълчаливото приемане на смъртта като нещо естествено (една обикновена сграда сред всички останали сгради, в която няма нищо различно), така и на отричането на видимото присъствие на смъртта в живота.

Секуларизмът е религия, защото има собствена вяра, собствена есхатология и етика. Освен това „действа” и „помага”. И ако трябва да бъдем искрени, ще признаем, че по отношение на принасяната „помощ”, секуларизмът, в чиито център стои живота на практика „помага” много повече, отколкото религията. За да бъде негов достоен съперник, религията трябва да представя себе си като „приспособяване към живота”, като „наставничество” и „обогатяване”, трябва да бъде рекламирана по подлези и автобуси като ценно допълнение към вашата „благонамерена банка” и всякакви други „братски настроени” посредници: само опитайте, и ще видите как ще ви помогне! Изобщо, религиозният успех на секуларизма е толкова голям, че дори кара някои християнски богослови да „изоставят” самата категория „трансценденталност”, или казано с по-прости думи – самата идея за Бог. Ето такава е цената, която трябва да платим, ако искаме да бъдем „разбрани” и „приети” от съвременния човек – трябва да се представим за гностиците на двадесети век.

Именно тук всъщност стигаме до сърцевината на проблема. Защото критерият за нещата съвсем не е в помощта, която дава християнството. Критерият е Истината. Целта на християнството не е да помага на хората да се примирят с мисълта за смъртта, а да открие Истината за живота и смъртта, за да могат хората да бъдат спасени чрез тази Истина. Спасението обаче не само че не е идентично с помощта, а на практика дори е нещо противоположно. Християнството е в конфликт с религията и секуларизма не защото те не предлагат „достатъчно помощ”, а именно защото са „достатъчни” – защото удовлетворяват нуждите на човека. Ако целта на християнството беше да освободи човека от страха му пред смъртта, да го примири с мисълта за нея, тогава изобщо нямаше да има нужда от християнство, защото другите религии вече са постигнали това, и то дори по-добре от християнството. А секуларизмът вече е на път да създава хора, готови дружно и радостно да умират – не само да живеят – за победата на Каузата, каквато и да е тя.

Християнството не е помирение със смъртта. То е разкриване на смъртта, а смъртта е разкрита, защото християнството е откровение за Живота. Този Живот е Христос. И само ако Христос е Животът, тогава и смъртта е онова, за което я обявява християнството, а именно – противникът, който трябва да бъде унищожен, а не „загадка” изискваща обяснения. Религиите и секуларизмът, чрез своите обяснения за смъртта й, дават „статус”, обосновка, превръщат я в нещо „нормално”. Единствено християнството я обявява за неестествена, а следователно – наистина страшна. На гроба на Лазар Христос плакал, а когато и Неговият час наближил, „почнал да скърби и да тъгува” (Мат.26:37). През погледа на Христос този свят, този живот са изгубени и не могат да бъдат спасени само с някаква „помощ”, и то не заради страха от смъртта, който съществува в тях, а защото са приели смъртта за нещо нормално. Да възприемаш Божия свят като някаква космическа гробница, която ще бъде премахната и заменена от някакъв „друг свят”, също наподобяващ гробница („вечен покой”), и да наричаш това религия; да живееш в космическа гробница, където всеки ден се заравят хиляди трупове, да се въодушевяваш от мисълта за „справедливо общество” и това да те прави щастлив – ето къде е падението на човека! Нито човешките прояви на безнравственост, нито престъпленията разкриват падналата човешка природа – падението на човека е в неговия „положителен идеал” – било то религиозен или светски – и в удовлетворението, което той му носи. Но цялото това падение може да бъде истински разкрито само от Христос, защото единствено в Христос ни се открива съвършената пълнота на живота, вследствие на което смъртта става „страшна”, превръща се в отпадане от живота, в наш враг. И именно този е светът (а не някакъв „друг свят”), и този е животът (а не някакъв „друг живот”), които са били дадени на човека, за да се превърнат в тайнство на Божието присъствие, във вечно общение с Бога, и само чрез този свят, и чрез този живот, чрез „преобразяването” им в общение с Бога е трябвало човекът да съществува. Прочее, ужасът от смъртта не е в това, че тя е „краят”, нито във физическата разруха. Бидейки откъсване от света и от живота, смъртта е откъсване от Бога. Мъртвите не могат да славят Бога. С други думи, именно когато Христос ни открие Живота, до нас достига християнското послание за смъртта като неприятел на Бога. И именно когато Животът плаче на гроба на приятел, и когато се взира в ужасяващия лик на смъртта, тогава започва и победата над смъртта.

Преди самата смърт обаче, идва процесът на умирането: посяването на смъртта у нас чрез физическото разтление и болестната немощ. И тук християнският подход не може просто така да бъде отъждествен нито с подходите на съвременния свят, нито с тези, характерни за „религиите”. За съвременния, секуларизиран свят здравето е единственото нормално състояние на човека, а това означава, че трябва да водим война срещу заболяванията, и съвременният свят действително се справя много добре с тази задача. Болничните заведения и медикаментите са сред най-добрите му постижения. Но въпреки това здравето си има своя предел и този предел е смъртта. Винаги идва един момент, когато „научните ресурси” се изчерпват, и съвременният свят приема този факт просто и ясно, както приема и самата смърт. Винаги идва момент, когато пацинтът е предаван на смъртта и когато трябва да бъде изнесен от отделението, а това става по най-спокоен, рутинен, хигиеничен начин – просто като част от обичайната практика. Докато човекът е жив, се прави всичко възможно за поддържане на неговия живот, но дори и да се окаже, че случаят е безнадежден, това не бива да се открива пред пациента. Смъртта в никакъв случай не трябва да бъде част от живота. И макар всеки да знае, че в болниците хората умират, общият тон и дух е изпълнен с бодър оптимизъм. Главната цел, заложена в грижите и успехите на модерната медицина, е животът, а не смъртното съществуване.

Според религиозните представи „нормално” състояние на човека е по-скоро болестта, отколкото здравето. В този свят на тленна и променлива материя нормалните условия на живот са страдание, болести и скръби. Трябва да бъдат осигурявани болници и медицински грижи, но просто като религиозен дълг, а не заради някакъв реален интерес към самото здраве. От религиозна гледна точка, здравето и лечението винаги се приемат като милост Божия, а истинското изцеление е „чудотворно”. И това чудо се извършва от Бога, но не заради самото здраве, а защото чудото „доказва” силата на Бога и връща хората отново към Бога.

По своя вътрешен замисъл тези два подхода са несъвместими, но фактът, че днешните християни приемат и двете позиции като еднакво верни и валидни, е най-видимият показател за обърканото им становище по въпроса. В случаите със светските болници проблемът се решава чрез създаването на малък християнски параклис към тях, а при християнските болници решението е в максималното им модернизиране и академичност – т.е. в максималното „секуларизиране”. Свидетели сме обаче на едно все по-прогресивно отстъпване на религиозния подход в полза на секуларистичния, вследствие на вече изложените по-горе причини. У съвременния свещеник се наблюдава склонност не просто да бъде „помощник” на болничния лекар, но и да поема ролята на своего рода самостоен „терапевт”. Ясен показател за това са всевъзможните начини за извършване на пастирска терапия, посещения в болници, обгрижване на болен, изпълващи учебните програми в духовните семинарии. Но дали това е християнския подход, и ако не е, нима решението е просто във връщането към по-стария – към „религиозния” подход?

Отговорът е: не, това не е християнският подход, но и изходът не е просто да се „върнем”. Трябва най-напред да открием неизменния, и все пак – винаги актуален, сакраментален възглед за човешкия живот, за да достигнем и до истината за човешкото страдание и болести; трябва да открием възгледа, принадлежащ на Църквата, даже и ние, християните, да сме забравили за него или да сме го усвоили погрешно.

Според Църквата изцелението е тайнство. Но вследствие многовековното пълно отъждествяване на Църквата с „религията” (едно изопачение, което ощетява и самите тайнства, и цялата доктрина за тайнствата), тайнството Елеосвещение вече се възприема като тайнство на смъртта – като един от „последните обреди”, предоставящи на човека повече или по-малко сигурен преход към вечността. А с нарастващия християнски интерес към изцелението, в наши дни съществува и рискът това тайнство да бъде възприемането като тайнство на изцелението – като полезно „допълнение” към светската медицина. Грешни ще бъдат и двата подхода, защото и в двата липсва именно сакраменталната същност на този акт.

Тайнството – както вече се убедихме – винаги представлява преход, преобразяване. И все пак не става дума за „преход” в „свръхестеството”, а за преминаване в Царството Божие, в „бъдещия век”, в истинската реалност на този свят и на неговия живот, изкупени и обновени в Христа. Става дума за преобразяване но не от „естеството” към „свръхестеството”, а от старото към новото. Следователно, тайнството не е някакво „чудо”, чрез което Бог, така да се каже, нарушава „законите на природата”, а е проявление на висшата Истина за света и живота, за човека и естеството – Истината, която е Христос.

А изцелението е тайнство, защото неговата цел не е здравето само по себе си, или възстановяването на здравата физика, а влизането на човека в живота на Царството, в „мира и радостта” на Светия Дух. В Христа всяко нещо в този свят, което ще рече – и здравето, и болестта, и радостта, и страданието, се превръща във възхождане към, и влизане в този нов живот, в негово предусещане и очакване.

В този наш свят страданията и болестите наистина са „нормални”, но именно тяхната „нормалност” е съвършено ненормална. Те разкриват пълното, трайно поражение на човека и на живота – поражение, което никакви частични победи на медицината не могат напълно да преодолеят, без значение колко чудни и изумителни са те. Но в Христа страданието не се „отстранява” – то се преобразява в победа. Самото поражение се превръща в победа, в път, във влизане в Царството, а това е единственото истинско изцеление.

Да си представим страдащ човек, повален от болките си на легло, и Църквата идва при него, за да извърши тайнството на изцелението. За този човек, както и за всеки друг по света, страданието може да се превърне в поражение, в пълно предаване на мрака, отчаянието и самотата. Или може да бъде умиране в най-истинския смисъл на тази дума. Но може също така да бъде и окончателен триумф на Човека и на Живота в него. Църквата не идва, за да възстанови физическото здраве на този човек, или просто да замести медицината, когато тя е изчерпала своите възможности. Църквата идва, за да въведе този човек в Любовта, Светлината и Живота на Христос. Тя идва не просто да го „успокои” в страданията му, нито да му „помогне”, а за да го превърне в мъченик, в свидетел на Христа чрез самото му страдание. Мъченик е човекът, който вижда „небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” (Деян.7:56). Мъченик е онзи, за когото Бог не е просто друг – и то последен – шанс за прекратяване на ужасяващата болка, а самият му живот. Това означава, че всичко в живота му се осмисля в Бога и възхожда към пълнотата на Любовта.

В този свят ще има скръб и мъка. Без значение дали се свеждат до минимум от самия човек, или облекчението идва от религиозното обещание за награда в „отвъдния свят”, страданието си остава налице тук, остава си ужасяващо „нормално”. И въпреки това Христос ни казва: „… дерзайте: Аз победих света” (Иоан.16:33). Чрез Неговото страдание цялото друго страдание не само придобива смисъл, но също и сила самото то да се превръща в знак, в тайнство, във възвестяване и „идване” на тази победа; поражението на човека, самото му умиране е станало начин на Живот.

Началото на тази победа е Христовата смърт. Такава е вечната проповед, но тя си остава „безумство” не само за този свят, но също и за всяка религия, щом е религия на света („…за да не се обезсили кръстът Христов” – 1Кор.1:17). Литургията на християнската смърт не започва когато човек вече е преживял неизбежния край и трупът му лежи в храма в очакване на последните обреди, докато ние стоим край него – опечалени, но и примирени свидетели на достойното оттегляне на поредния човек от света на живите. Тя започва всяка неделя, когато Църквата, възхождайки към небесата, „отлага всяка житейска грижа”; започва всеки празничен ден; започва най-вече с Пасхалната радост. Целият живот на Църквата в известен смисъл представлява тайнство на нашата смърт, защото целият този живот е възвестяване на Господнята смърт, изповядване на Неговото възкресение. Но въпреки това смъртта не стои в центъра на християнската религия; тя не е някакво „тайнствено вероизповедание”, което чрез красиви церемонии ми поднася „обективна” доктрина за спасението от смъртта и изисква от мен да вярвам в тази доктрина, за да се възползвам от нейните „блага”.
Да бъдеш християнин, да вярваш в Христа винаги е означавало само едно: да знаеш по един надвишаващ разума, но абсолютно сигурен начин, наречен вяра, че Христос е Животът на всичко живо, че Той е самият Живот, а това означава, че Той е моят живот. „В Него е животът, а животът е светлината на човеците.” Всички християнски догми – за въплъщението, изкуплението, спасението – са обяснения, следствия, а не „първопричина” за съществуването на тази вяра. Само когато вярваме в Христос, всички тези твърдения стават „действителни” и „убедителни”. Но вярата сама по себе си не е просто приемане на една или друга „теза” за Христос, а приемането на Самия Христос като Живота и светлината на живота. „…И животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (1Иоан.1:2). В този смисъл християнската вяра е нещо коренно различно от „религиозно вероизповедание”. Нейното начало се гради не върху „вярването”, а върху любовта. „Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме…” (1Кор.13:8-9). Само любовта никога не отпада. И ако да обичам някого означава животът ми да бъде в него, или по-скоро – този човек да се превърне в „смисъл” на живота ми, то да обичам Христа означава да Го познавам и да Го нося в себе си като Живот на моя живот.

Едва когато придобием Христа като Живот, едва когато познаем „мирът и радостта” от общението с Него, едва когато ни изпълни увереността в Неговото присъствие, едва тогава придобива смисъл възвестяването на Христовата смърт и изповядването на Неговото възкресение. В този свят Христовото възкресение никога няма да се превърне в „обективен факт”. Възкръсналият Спасител се явил на Мария Магдалина и тя „видяла Иисуса да стои; ала не знаела, че е Иисус” (Иоан.20:14). Той се изправил на брега на Тивериадско море, „но учениците не познали, че е Иисус” (Иоан.21:4). А по пътя към Емаус очите на учениците му били „закрити, за да не Го познаят”. Проповядването на възкресението си остава безумство за този свят и не е никак чудно, че дори самите християни търсят някакви „приемливи обяснения”, свеждайки нещата буквално до старите предхристиянски теории за безсмъртието и оцеляването. Естествено, ако догматът за възкресението е само една „доктрина”, ако цялата ни вяра във възкресението се изчерпва само с приемането му като събитие на „бъдещето”, като тайна на „отвъдния свят”, той не се различава особено от всички останали теории за „отвъдното” и може много лесно да бъде объркан с тях. Без значение дали става дума за безсмъртието на душата, или за възкресението на тялото – не познавам нито едното, нито другото, и всякакъв вид разсъждения по въпроса ще бъдат само празно „мъдруване”. Смъртта си остава все същият тайнствен преход към онова тайнствено бъдеще. Голямата радост, която учениците изпитали пред вида на възкръсналия Господ, онова „горене в сърцето” (Лука 24:32), което усетили на път към Емаус било не защото се открили тайните на „отвъдното”, а заради самата среща с Господа. И Той ги пратил да проповядват и възвестяват не възкресението на мъртвите, нито някакъв догмат за смъртта, а покаяние и опрощение на греховете, новия живот, Царството. Те ни известиха всичко, което са чули и видели – че новият живот е започнал, започнал е в Христа, че Той е Живот Вечен и Изпълнението, и Възкресението и Радостта на света.

Църквата е влизане във възкресния живот на Христа – тя е общение във вечния живот, „радост и мир в Светия Дух”. Тя е очакването на „невечерния ден” на Царството: не на някакъв „друг свят”, а на изпълнението на всички и всичко, на целия живот в Христа. В Него дори смъртта се е превърнала в живот, защото е изпълнена с Него, с Неговата любов и светлина. В Него „всичко е ваше; … било свят или живот, или смърт, било сегашно, или бъдно, – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий” (1Кор. 3:21-23). И ако превърна този нов живот в мой живот, ако сам живея с този жаден копнеж по Царството, ако това очакване на Христа стане и мое очакване, а голямата увереност, че Христос е Живот, изпълни и мен, тогава и самата моя смърт ще се превърне в общение с Живота. Защото нито животът, нито смъртта могат да ни отделят от Христовата любов. Не зная кога и как ще дойде изпълнението. Не зная кога всичко ще намери своя край в Христа. Не зная нито „времето”, нито „начина”. Знам обаче, че този велик Преход, тази Пасха на света вече е започнала, че светлината на „бъдещия век”, слиза над нас в радостта и мира на Светия Дух, защото Христос възкръсна и Животът възтържествува.

И най-накрая знам, че именно тази вяра и тази убеденост изпълват с радостен смисъл думите на Св. ап. Павел, които четем всеки път, когато отслужваме „прехода” на някой наш брат, заспиването му в Христа:

„Защото Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем” (1 Сол. 4:16-17).

Откъс от книгата „За живота на света“, ИК Омофор >>>

Дарение с кредитна/дебитна карта